„За неизбежната случайност“. Иван Ланджев в „Глаголницата“

.

С Иван Ланджев разговаряме за последната негова книга „За неизбежната случайност“, издателство „Жанет 45“, 2023. Спираме се на негови впечатления от пребиваването му в The Slavic Department at the University of Chicago като стипендиант на „Фулбрайт“. Молим го да чете. Да свири (последното не ни се получава, поради чисто технически причини, иначе желанието е налице). Което само ни „нахъсва“ да опитаме на живо някой ден в Сиатъл. А после и в други градове. Позволяваме на разговора да се разлее от само-себе-си. За кратко. Налага се да прекъснем (заради ограниченото време). Някои от нас си остават в „градината на разклоняващите се пътеки“. Този път засадена от Ланджев.

.

.

Акценти от срещата ни с Иван Ланджев:

ЧИКАГО

Занимавах се с късния Толстой, кандидатствах за “Фулбрайт”, където има различни типове програми, включително postdoc стипендии (като моята), която се води “visiting scholar”, т.е. гост лектор, гост учен. В последния момент успях да си подам документите, доста късно разбрах за конкурса, съответно не подадох на много места. Кандидатствах само в University of Chicago и Columbia University (Ню Йорк). От University of Chicago получих покана много бързо и това ми помогна да направя всичко в срок. Отидох там, в Славянския департамент, където професор Уилям Никъл (William Nickell) е водещ толстоист от световно равнище и разбира много не само от литература, но и от история и култура на Съветския съюз – неща, които може би звучат периферно на “Толстой”, но всъщност не са. Там има и българска преподавателка, Ангелина Илиева – много съм благодарен на нейната помощ в аклиматизацията. Изобщо, сериозен департамент от учени и студенти; жива кампус култура с много динамика и изобилие на ресурси (embarrassment of riches).

Освен това, всичко се случи в контекста посред войната, така че успях да се позанимавам с руския литературния канон, на фона на актуалната агресия на Путиновия режим в Украйна. На фона на тази продължаваща агресия, знаете, че има много опорни точки в медиите от страна на защитниците на тоя режим – да речем, говори се, че на Запад има cancel култура спрямо руската литература и спрямо постиженията на руското изкуство, че не се преподават и не се изучават. Но аз исках да видя нещата “от първа ръка” и забелязах, че поне там, в нашия кампус, никой не е пречил на никого да изучава руска литература и култура. Успях да се срещна и с дисиденти от Русия – не само с украински интелектуалци, които са избягали от войната, но и с критици на Путин от Русия, които са сe видели принудени да напуснат страната, и то големи имена като Дмитрий Биков, който дойде при нас за няколко срещи и разговори.

Успях да прекарам и доста време в читалните, включително една исторически важна читалня – Харпър (Harper), където дописвах последните части от книгата си. Изобщо, беше странна смес от възможност да се усамотя (и чета, и пиша) и възможност да общувам с толкова много хора.
Покрай интересите си не си спестявам срещи с хора с най-различно амплоа, от най-различни социални прослойки. Нямах много възможности да отида до българското общество в Чикаго, но успях все пак няколко пъти да отида. По-голямата част от българската диаспора живее доста далече оттам, където аз бях – в South Side Чикаго. Но и там мисля, че успях да си запазя много ценни приятелства с хора, съвременни будители като Ваня Креймър, която се занимава в Българския културен център. Успях да посетя джаз клубове, театрални представления; да направя сравнение с моя любим град – Ню Йорк. Аз не обичам, пребивавайки някъде, да бъде турист. Предпочитам да заживявам с темпото на местните и доколкото мога, за периода, в който съм там, да се почувствам местен – независимо къде съм и в каква среда.

СТЕРЕОТИПИТЕ ЗА ЩАТИТЕ

Някои мои стереотипи за Щатите се потвърдиха, други се опровергаха. Сблъсках се с някои неща за Щатите, за които въобще не съм подозирал. Контрастите са огромни. Специално град като Чикаго е, както се казва, a tale of two cities. Първо, той е икономически много разделен между южната и северната част; второ – той има, за съжаление, дълга история на тежка сегрегация, която се усеща и днес. Ню Йорк е космополитен по дефиниция. Хората слизат от кораба там и щат, не щат, трябва да живеят заедно. Но в Midwest, в средните щати, нещата не стоят така. Чикаго е бил умишлено сегрегиран град, и въпреки това там са се случили изключително важни събития за “черната” история на Щатите (Black History), и изобщо – за политическата история на Щатите. Много важни писатели, музиканти са излезли оттам. Това, която Карл Сандбърг нарича “град с широки рамене” (работарския град), батерията на тая икономика – осъзнах, че е там. Разбрах колко много физическа работа се е вършила в този град и как тя е сменила цялата настройка на хората.

Натрупах и други любопитни впечатления – например тоя стереотип за Съединените щати, че е млада страна, се разбива на пух и прах, когато човек поживее малко там. Да, млада страна е в сравнение с европейските страни, защото в Щатите човек няма да намери църкви на хиляда години. В същото време, обаче, що се отнася до институции – държавни, академични, това е доста стара страна. Конституцията е една от най-старите, и не е била сменяна. Да, има двайсет и седем поправки, но като документ тя не е била сменяна. Българската конституция е сменяна няколко пъти. Университетите в Щатите са по-стари от нашите, което е обяснимо, защото ние сме били под османска власт. Но всъщност, това ме изненада – че в институционално отношение тази страна е стара.

НЮ ЙОРК

Този път се разхождах повече из различните части на Ню Йорк. При предишното си посещение не бях успял да видя части от Харлем и други места, които сега успях да видя.

Ходил съм до дома на Бродски, на улица Morton 44. Няма паметна плоча или нещо подобно. (Предполагам, че някой е във владение на имота.) Но се разходих из маршрутите на Бродски, из маршрутите на Одън …

Превеждането за мене в луксозно занимание, защото трябва да си крада от времето, но когато имам лукса да го направя, изпитвам голямо удоволствие. И си събирам преводите бавно през годините. Някой ден, ако има достатъчно, мога да издам томче на Бродски или на Одън. Но заникъде не бързам и е нещо, което правя в малкото си свободно време.

ЗА НЕИЗБЕЖНАТА СЛУЧАЙНОСТ

В един момент си дадох сметка какво искам да кажа с тези толкова различни текстове и успях да ги вържа с рамката, която е една история на реално съществуващ персонаж. Аз пазих тази история дълго време в една папка в лаптопа си, където събирам реално случили се истории, които обаче са толкова “изчанчени”, че човек не вярва, че са реално случили се. Те често ми служат за творчески материал. Имах една такава история за един лесничей в национален парк в щата Вирджиния, на име Рой Съливан. Той отдавна не е между живите, но това не е проблем. Той е рекордьор на Гинес по брой на преживени удари от мълния. Този човек седем пъти го е удряла мълния, и аз реших да разкажа неговата история главно в първото и последното есе на книгата – по тоя начин да я използвам като рамка, и отделно от това има мотиви, свързани с тази история, на произволни места из книгата. И си дадох сметка какво искам да кажа с цялата сбирка от текстове – за свободата да не си научиш урока; да продължаваш да правиш упорито това, което обичаш, независимо от мълниите; да съществуваш на въпреки. Открих връзката с българската ситуация, с българското преживяване в света въобще: ние от самото си заселване на Балканите сме съществували на въпреки, тъй като ние идваме на територията на огромна, мащабна, агресивна империя, и е трябвало да отбиваме нейната агресия постоянно. Говоря за Византия. Веднъж сме били завладяни от нея. По-нататък – от друга голяма, още по-агресивна империя – Османската империя. По-късно – и от Съветската империя, не ще и дума. И много често е имало исторически предпоставки ние да изчезнем, тъй като в няколко от тия завладявания ние сме изчезвали от картата. И това, което ни е запазило, е българският език, и сме продължили да съществуваме на въпреки.

ОБРАТНИТЕ РЕАКЦИИ

Аз съм наистина трогнат. Книгата “За неизбежната случайност” излезе, когато бях в Щатите. Когато пък се прибрах в София през август, хората ги нямаше – бяха отишли на почивка и нямаше закога да правим премиера или нещо подобно. Започнахме с няколко четения из различни градове в страната, където срещнах много топъл прием. И, въпреки че нямаше закога да правим реклама, първият тираж на книгата се продаде ей така, от уста на уста. Бях трогнат и си казах, че през септември-октомври трябва да се постарая и да направя нещо публично за книгата, да направя истинска премиера в София, макар и закъсняла.

Тогава се събрахме с мои любими актьори, с които се познавахме от работата ми като сценарист и които четат мои стихотворения в много популярния проек “Поетите Live”. Тримата, с които се събрахме, са Захари Бахаров, Теодора Духовникова и Бойко Кръстанов. Записахме видеа с тях, в които те четат части от “За неизбежната случайност”. Теодора Духовникова прочете любовен текст, Бойко Кръстанов прочете една история за моето детство през 90-те години, а “Българско селфи”, прочетен от Захари Бахаров, е силно сатиричен, остро полемичен текст, писан преди две години покрай пандемията, умишлено изпълнен в стила на Станислав Стратиев като знак на почит към него (знаете, “Българският модел” на Станислав Стратиев”). Затова и есето се казва “Българско селфи”.

.

.

Това съвпадна с балотаж на кметски избори в България и “гръмна”, стана viral. Страшно много хора го харесаха, за което съм изключително благодарен, но тъй като имаше и опити да се политизира, други хора не го харесаха.и видяха в това някаква умишлена кампания. Хората много заговориха за тоя текст и ми стана любопитно – това е симптом, защото текстът трябваше да бъде морално остарял за две години. А той не е. Оказа се, че е актуален, и вината за това е в нас самите като общество – значи разделението е станало още по-голямо. Целият този шум обаче спомогна да се продаде и вторият тираж; и сега сме на трети. Не всички успяха и сега ще направим втора дата, на 23 ноември, за тях. Изненадан съм и трогнат от собствения живот, който тази книга си заживя.

МУЗИКАТА

Понякога пиша текстове за музиканти. Самият аз съм меломан, свиря на китара, но не съм се изкушавал да пиша авторски песни. Що се отнася до българския фолклор, той ми е дълбоко интересна тема – и по чисто културологични, и по български причини, тъй като това все пак сме ние, носим го в себе си. Колкото и някои от нас да не са имали връзка със селото, да са израснали в града и пр., все пак разпознаваме звука като го чуем. Аз не съм изследвал достатъчно българския фолклор, специално в музиката, но на база общата си култура откривам много общи неща с музиката, която съм изучавал повече – блуса и за джаза. Огромна част от българския фолклор идва от преживяването на османската власт. Огромна част от “черния” фолклор в Щатите идва от преживяването и превъзмогването на робството. Това ментално превключване чрез творчество – да вземеш нещо ужасно и да го превърнеш в нещо красиво, ми се струва доста интересно. Няма го на много места, няма го в много жанрове, няма го в много национални фолклори. Но ми се струва, че това нещо го има в българския фолклор и в блуса, тъй като идва от тази изначална позиция на превъзмогване на нещо биографично ужасно.

ИВАН ТЕОФИЛОВ

Голям късметлия съм и привилегирован в това отношение, че го познавам и че развихме такива отношения и на приятелство, и на учител-ученик, и на сподвижници в един духовен смисъл. Иван Теофилов ми е дал много.

АБСУРДИСТИТЕ

Обожавам абсурдисткия хумор! От Гогол през Даниил Хармс до хора като Уди Алън и разни съвременни сатирици и стендъп комедианти. Мисля, че има много общо с моя светоглед; с начина, по който възприемам и наблюдавам света. Това писане е близко на сетивата ми. Според мене, добрите абсурдисти са такива много повече по сетивността си, отколкото да го целят. Ако човек тръгне да конструира абсурдистки смешки, излежда натруфено, напънато и направено. Трябва да виждаш света по такъв начин.

Видеопазис на срещата:

.

Общество за поезия и литературна проза Глаголницата
към Българския културен център в Сиатъл

.