Крака

.

Слязох от магистралата и поех по локалния път към Типтон. Типтън е градче в Индиана. Има един разказ на О‘ Хенри – „Вожда на червенокожите“. Там има една фраза, описваща малко градче в Индиана – „Градът беше плосък като палачинка и се казваше Хълма разбира се.“ Това подхожда като две капки вода и на Типтън. Града е плосък, та плосък, а „тип“ на английски означава връх на нещо. Единственият връх, който се вижда в Типтън, е върхът на камбанарията до кметството в центъра. Отдалеч се вижда, защото наоколо са се ширнали безкрайните Индиански полета, чак до хоризонта. Преди хилядолетия Грамаден ледник е минал от север на юг през Индиана. Като чудовищен багер с греблото си е избутвал той пред себе си тонове камъни и земя. А после настъпило затопляне и багерът се разтопил. Останала една идеално равна площадка от север, а след нея живописните хълмове на южна индиана. Равната част станала на вековна гора, а след идването на белия човек – на разорана равнина, засята с царевица, пшеница и какво ли още не.

Беше есен и царевицата от полетата беше вече прибрана. Денят беше приятно топъл и от време на време просветваше слънце.

Нещо привлече вниманието ми в страни от пътя. Приближавайки, съзрях сърна. Не е чудно да видиш сърна в Индиана. Те често пасат покрай пътя или пресичат пред колата, за да отидат на другото поле. Тази сърна обаче не пасеше. Тя си играеше. Млада сърна – на около една година. Тя тичаше по празното поле, правейки грациозни, зашеметяващи подскоци. Като че ли земното притегляне не важеше за нея. Тя не тичаше, а танцуваше между земята и въздуха – полуживотно, полуптица. Хората в колите намаляваха скоростта, за да се любуват на гледката.

Все още под влияние на видяното, навлязох в града. Мислите ми се движеха в посока колко грациозни същества са сърните и колко тромави сме ние, хората. Разсеяно гледах улиците, къщите, празните тротоари и неочаквано есента ми подари още един подарък. Младо момиче беше излязло на улицата и вървеше по тротоара. По случай есента беше облякло късичко палтенце, но игриво беше оставило дългите си грациозни крака да радват случайните наблюдатели. Толкова неочаквано беше всичко това, толкова много летящата походка на момичето наподобяваше грацията на сърната, че всичко изглеждаше нереално, като че сърната от полето внезапно се беше превърнала на момиче и си играеше в града между къщите по същия начин, както преди малко танцуваше на полето.

Отминах момичето и останах насаме с Есента. Винаги съм си представял Есента като многоцветна, натежала от плодове, дъждовна, благодатна, но никога не бях виждал грациозна, закачлива, въздушна Есен. Е, на тазгодишния Ден на благодарението ще включа и тази Есен в благодарността си.

.

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.