Крака

.

Въжето беше приготвено отдавна и висеше свободно на една грубо издялана греда, от здрави, почернели дъбови нишки, оплетени във възлести чапове по цялата му дължина.

Тук наричаме дъба “миша”,
в множествено число “миши”.

По тези мишови греди и лете, но особено зиме, когато и да влезеш в хамбара или в обора, висяха голи, по около педя дълги, опашки.

На плъхове.
Висят и чакат, както кожените висулки, вързани за краката на опитомени ловни соколи.

Само смелост трябва.

Висеше си въжето, няколко дни и нощи, и си чакаше момента.

И моментът дойде.

И знаеш, че е дошъл,
когато видиш крачетата.

Когато се покажат крачетата
и раждането не напредва с предвидените темпове.

Копитцата са мекички, имат тънки шийки,
и над тях, над перфектните глезенчетата, ще вържем въжето,
за да помогнем на родилката.

Първо са предните крачета, после главата. Както в живота, първо страдат краката, докато главата се научи. Тя после много внимава,
краката да не я блъснат в нещо.

Ако погледнете кравата в очите в този момент, никога няма да ги забравите.
По-точно, няма да забравите как кравата Ви гледа.

След няколко дни баба ще заколи младо петле и с брат ми ще търсим първо краката в яхнията.

Но въпреки че ги харесвахме,
те отиваха при кучето,
преди да влязат в тенджерата.

То ги облизваше, после изяждаше всичко друго, а тях ги оставяше за последно. Костите накрая.

Краката са много важни неща.

Навярно помните Балета на Берлинската телевизия.

За Мулен руж може и да сте чували също. Може да сте чували и за Рокетс на Радиосити.

А може да сте били и на класически балет. Там краката са на голяма почит. Ако питате мен, преди ръцете.

И то не е само за това, че те изнасят цялата тежест на спектакъла.

Може би ще си спомните и ножиците, излизащи от водата на синхроните плувкини. Навярно вече мнозинството не знае, че има такъв спорт.

Опитвал съм се и аз да стоя вертикално, с главата надолу във водата, и да си показвам краката като тях. Не, че моите крака са толкова красиви. Или обезкосмени. Напротив. Правех го за спорта.

За разбирането. За съпричастието.

Разбрах, че е много, ама много трудно. Всичко ти е на обратно и объркано. Спасението не е над главата ти,
а над краката ти.

Няма за какво да се хванеш.
Няма какво да дишаш.
Нещо като края на света.

И само синхроните плувкини знаят как се излиза с достойнство от това положение,
с краката напред.

Показването на краката винаги е било много модерно.

Повечето го правят с такава гордост,
сякаш те са си направили краката,
а не Творецът. Точно тук е подходящо да споменем, че краката имат колена.

И от време на време да стоим на тях.
Като наказани. Ако можем. Ако си спомняме.

Представям си, ако трябваше всички жени сами да си направят крака.
Колко ли от тях щяха да бъдат достатъчно смели да ги изложат на показ.

Тогава щяха наистина да повярват,
че красотата ще спаси света.

Макар този, който го е казал,
да не е визирал конкретно крака.
Нито друга конкретна видима част.

Аз съм проходил с шест крака.
Два мои и четири дървени – на едно малко столче.

Колкото повече, толкова по-сигурно. Колкото по-рано, толкова по-добре.
Толкова по-надалеч ще стигнеш.

До колелото.

Ще откриеш колелото и така ще ги остържеш, че ще откриеш и асфалта.
Ще разбереш, че краката също могат да плачат, също като теб.

И росят, и плачат.

Ако ги изпуснеш от поглед,
краката се втурват да тичат по детелини. Добре че са трилистните.

Краката могат да събират тръни.

Татко събрал много за едно лято, докато пасял агнета бос. Разбрал, когато го пременили и обули наесен за училище. Тогава го заболели краката. Баба извадила 26 тръна.

Какъв праг на болката,
какви състояния.

Краката могат и да треперят,
когато, вместо да ви придържат солидно към земята,
ги обуете насила в стари кънки
и завлачите по замръзнал язовир.

Краката могат да лекуват и хрема.
Ако ги напарите на границата на търпимост в много гореща и солена вода.

Краката незаменимо могат да объркват кал и слама за кирпичи.

Могат и да мачкат грозде.
Женските мачкат незабравимо.
И се изпръскат с червен сок,
още по-незабравимо.

Краката могат да прескачат и заговезни огньове.

Могат да се движат в такт с музика.

Състояние, чийто произход е все още мистерия. Копирвачите обаче са безкрай. Копирвачите си мислят, че ако спазват ритъма и се потят, това е достатъчно. За едни ендорфини може би е. “Да, ама не”, както казваше г-н Бочаров. Но кажи им да си измислят танц – и гледай какво ще стане. По-точно не гледай, защото ще няма нищо за гледане. Само ще се самоизвинят с някое друго клише.

За да създадеш, трябва да си преживял.

Някой не харесвал народните танци.

Кой си ти, за да не харесваш, да не зачиташ преживяното от цял народ?
Да не говорим, че би трябвало да принадлежиш на него.

Бих препоръчал да се копира
танц в жарава. Нестинарски танц.
Нестинарски транс.

Тогава разбираш, че има хора, родени за точно определени неща.

И най-добре всеки да открие
кои са неговите, и въпреки материалните несгоди, да полага усилия да развива тези неща.

Колкото са по-отвеяни и по-налудничави, толкова по-добре.

Монотонното безгрижие е станало такава безкрайна дебела черта,
че всяко налудничаво отклонение от нея ще е сигурен признак на някакъв живот.

Но нека не се отклоняваме, нека си крачим по темата. Да, за краката.

Едно време краката и гърдите били толкова ценни, че са ги криели и пазели, до жестокост.

Сега не са ценни.
Станали са на килограм.
Предлагат ги под път и над път.

Някои крака могат да крият тайни.
Ако си бил малък и си доплувал тайно до някой нудистки плаж, ще знаеш.

Може и преди това, ако в селото ви е имало обществена баня.
Или ако в библиотеката ви е имало Атласи по анатомия.

Тайно искаш да разбереш това сирени ли са, русалки ли са, какво са.

И си казваш – дано не са, защото ако са, ще отплуват с тайните си и няма да можеш да ги стигнеш.

А ако не са, ще имаш шанс да ги догониш.

И един ден ще си мислиш, че си стигнал твоята.

Краката остават следи в пясъка,
по които много точно можеш да предвидиш възраст, тегло, структура.

Колкото по-плитки следите, с високи арки, толкова по-тънки в глезените, толкова по-лесно се отделят от земята.

Сякаш са направени за летене.

И един ден, без да се усетиш,
си станал следотърсач.
Ходилно-глезенен любител.

И в един друг специален ден ще си убеден, че си открил и стигнал твоята.

А то не е това, че ти си я стигнал,
а това, че тя се е оставила да я стигнеш.

И така излиза, че краката вършат една незаменима част в процеса търсене-намиране.

Ако ми бяха казали, че ще се оженя заради усмивка и глезени, нямаше да повярвам. После разбрах, че съм имал късмет да се оженя и за още много неща.

Но сляпата неделя идва и не пита.
Аз не съм бил толкова сляп, защото видях две неща все пак, нали така.

Преди мислех, че женските крака са изключително красиви.

Мислех си: Дайте ми следата
и аз ще Ви дам жената.

А сега при разминаване с женска крачка се разтрепервам като есенен лист срещу ножица.

Че може, когато си поиска,
да ми вземе скалпа.

Сега съм убеден,
че женските крака са Божествени.

Имам дъщеря.
Такива крака, да се утрепя,
не мога да направя.

А някои бащи имат по две, три или дори повече дъщери.

Пейчо Пеев

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Пейчо Пеев е роден през 1971 г. От малък е обичал да рецитираха стихове и това е помогнало да бъде приет в първи клас на 6-годишна възраст. Завършил е Строителен техникум и по-късно Хуманитарна медицина в Тракийския университет в Стара Загора. Работил е като лекар в Очен амбулаторен кабинет и Очно отделение в Нова Загора. От 1998 г. живее в САЩ, от 1999 г. работи във Вирусология в Ню Йорк. Има съпруга и две деца, родени в САЩ, които родителите им кръщават по-късно в Родината, в Рилския манастир. За своя талант да пише Пейчо казва, че: „Автор е Творецът, а аз се чувствам пред него като някой несигурен хлапак, който се опитва да налучка това, което той е замислял, докато ме е създавал.“

.