Студентът

.

Разказ от Георги Ников

Мото: Трябва да сме човеци.

1. „Индианеца“. В късния следобед странникът с прякора Индианеца търсеше милостиня в подлеза на едно кръстовище в центъра на столицата. Наскоро се завърна от една клиника за лечение на алкохолно зависими, където получи това прозвище. Молеше се на Господа – да не го види синът му, че проси. Но, ако случайно се срещне с него – да стане така, че той да може да го познае, а синът му да не може. И Господ го чу, но не напълно, както се случва в живота на всеки човек. Успя да „спечели“ пари, за да си вземе хот-дог и след като се нахрани с него, се провикна:

– Има ли щедри хора, които да ми дадат още стотинки, за да си купя кафе и цигари?!

Никой не му обърна внимание, докато накрая пред него не се спря един млад мъж. Той подаде на просяка една банкнота от два лева и няколко монети от по един лев, и каза:

– Купи си чаша кафе, пакет цигари и още нещо за ядене.

– Благодаря, млади господине, на какво дължа тази ваша щедрост?! – възкликна просякът.

– Студент съм втори курс по право и вие ми напомняте много за мой близък, с когото отдавна не сме се срещали – усмихна се младежът и след това изтича нагоре по стълбите на подлеза. На гърба си носеше малка брезентова раница. Беше шест часа следобед и там, горе, бързо се скри сред тълпата от хора.

Просякът приседна на едно стъпало на изхода на подлеза, извади от джоба си на сакото смачкана снимка и започна да я разглежда – от нея го гледаше мъж в разцвета на силите му, до него стоеше млада, красива жена, а между тях двамата едно момче на около десет години, което се държеше за ръцете на своите родители и изглеждаше безкрайно щастливо. „Дали това не беше синът ми?!“ – мислеше си за студента Индианеца. Прибра снимката обратно в джоба – там, където е сърцето му, и отново се провикна:

– Днес е най-щастливият миг в живота ми! Ей хора, хора! – Разбира се, че успя да познае сина си на снимката. Разбира се, че го разпозна!

2. Студентът. Той пресече кръстовището при Орлов мост и седна на една пейка в Борисовата градина, срещу езерото „Ариана“. От джоба на якето си, където е сърцето му, извади една добре запазена снимка и позна веднага на нея баща си, от своето детство. След това стана от пейката и тръгна да върви по една алея в парка – все по-далече от оживеното кръстовище, където до края на дните си нямаше да се върне. Вървеше по алеята – нагоре, към старата телевизионна кула, където започва гората, и плачеше… за баща си! Никога, през краткия си живот, не беше плакал толкова много за него! Това не беше чудно, защото момчето от снимката вече беше студент! На гърба на снимката, която остави на пейката, преди да си тръгне, написа с красив почерк:

„Сбогом, татко!
Студентът“

.