Геноцидът над българите по време на преговорите в Лондон 1912-1913 г.

.

110 години от Второто българско съединение

Геноцидът над българите по време на преговорите в Лондон 1912-1913 г.

Доклад, изнесен на научна конференция
на Тракийския научен институт, май 2023 г.

Автор: Георги Илиев

.

През 1911 г. България започва да изгражда съюз със Сърбия главно за освобождението на българите в Македония, Странджа, Тракия и Беломорието, т.е. за обединение на българите в етническите граници установени от Българската Екзархия.

Към 1910 г. в Македония има 1 132 основни и прогимназиални български училища, 9 гимназии 1884 български учители, над 65 000 български ученици, 1139 действащи български църкви, 155 параклиса, 62 манастира, 1132 български свещеника, 7 български владици, 7 български епархии: Охрид, Скопие, Велес, Неврокоп, Битоля, Дебър и Струмица. В Тракия и Беломорието има още толкова. Всички те, (близо 2 милиона, заедно с българите от Македония, Тракия и Беломорието) разчитат на помощ от България в продължение на десетилетия, от Берлинския конгрес до днес. Те, българите от и в Македония, Странджа и Родопите вдигат въстания с по 10-20 хиляди души. Масовите въстания са заменени с действия на чети и организирани дружини. Следват отделни убийства и покушения и масова емиграция в Америка, а Османската империя започва заселването на Македония с мюсюлмани, което води до отчаяние и анархия. България харчи десетки милиони за армията, изтощава страната, а не помага на своите братя българи, които заради Берлинския конгрес продължават да са отделени от родината си България и да страдат от своеволията на Османската империя. Страдалците започват да заплашват със смърт българските министри и самият цар Фердинанд, за това че отстоява статуквото. Той се вижда принуден да отстъпи пред патриотите.

На 17 май 1913 г. е подписан Лондонският мирен договор, с който се слага край на Балканска война след капитулацията на Турция в резултат на превземането на Одринската крепост от Българската армия на 26 март 1913 г. Османската империя отстъпва на държавите от Балканския съюз (България, Сърбия, Гърция и Черна гора) земите на запад от линията Енос – Мидия. Територията на България съгласно този договор дори е по-голяма от тази по Сан-Стефанския мирен договор. За разлика от СанСтефанския мирен договор, Лондонският мирен договор не е прелиминарен, а е окончателен. Т.е. не подлежи на утвърждаване одобрение (например Берлински конгрес). Лондонският мирен договор е съгласуван с Великите сили и с воюващите страни. Най-голямо завоевание за обединение на етническите граници на България.

По време на преговорите за мир в Лондон, започва геноцид над българите в Македония, довел до геноцид над българите в Източна Тракия. Това става възможно благодарение на отлагането на преговорите поискани от Османската империя в края на октомври 1912. Междусъюзническата война става неизбежна. Втората балканска война е провокирана и е започната де факто от сърби и гърци, докато гръцките управляващи изпращат протестни ноти, гръцките медии, гръцкия крал и ректора на Атинския университет, сипят клеветнически обвинения спрямо българите и обвиняват самите жертви на геноцида в извършването на жестокостите. Сърби и гърци започват междусъюзническата война, докато се водят преговорите за ир в Лондон, през първите месеци на 1913 г.

Само 22 дни след обявяването на войната Българските войски са в Солун и на 50 км. пред стените на Истанбул Султан Мехмед V бяга от Истанбул и се крие в Бурса. Великите държави (разбирай династиите управлявали Европа в началото на 20 век) са в шок. Турската армия, водена от германският генерал фелдмаршал, барон Вилхелм Леополд Колмар фон дер Голц паша, пада на колене. Голц паша е автор на военна доктрина изложена в книгата от 1883 г Das Volk in Waffen (нещо като мост между Ницше и Хитлер – по отношение престъплението геноцид). Според Карнегиевата комисия планът на турската кампания срещу балканските съюзници е изработен от германския генерал Рюдигер фон дер Голц ­ генерален инструктор на турската армия.

Цар Фердинанд също е назначен за турски фелдмаршал от султан Абдул Хамид, още преди да бъде признат от Руския император за български княз (март 1896 г., при посещението си в Цариград, веднага след миропомазването на княз Борис). Като турски генерал-губернатор на Източна Румелия той всячески се опитва да избегне войната и да отстоява наложеното от династиите status quo на разделяне на българския етнос, наложено от несправедливия Берлински договор.

На 22 октомври новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към Франция и Русия с молба да посредничат за примирие. Целта на Българо-сръбско-гръцко-черногорския съюз срещу Османската империя е постигната.

На 27 октомври 1912 година османският командир Тахсин паша предава без бой Солун на принц Константинос, след съдействието на консулите на Великите сили/династии (българската дивизия влиза в Солун на 29 октомври 1913 г.), а в това време арменската част на българската армия вече е в Родосто / Текирдаг.

На 29 октомври 1912 г. Великият везир Кямил паша моли Фердинанд да посредничи пред съюзниците си и да нареди на своето Главно командване и на своята армия подписване на примирие и предварителни условия за мир.

Министър-председателят Иван Евстатиев Гешов, виждайки вече името си изписано със златни букви в българската история, телеграфически препраща на цар Фердинанд посланието на Кямил паша. Царят обаче не бил в Лозенград, където е Главната квартира. Генерал о.з. Иван Фичев пише, че ”цар Фердинанд потулил местопребиваването си, за да не го намери правителството с въпросната телеграма”.

Великият везир Кямил паша предлага цялата завоювана земя (Линията Родосто – Мидия) – в този момент цяла Тракия е в български ръце.

47 български чети, предоставени от Вътрешната организация (ВМОРО) в помощ на българската армия, освобождават почти цяла Македония и са си по родните места в Македония.

В края на октомври 1912 г. сръбските войски срещат българските при Гевгели, а гръцките при Лелин – и окупират цялата “Спорна зона” и голяма част от “Безспорната”.

Великите държави, разтревожени за съдбата на Проливите, изпращат там свои военни кораби. Германският крайцер „Гьобен“ се появява при столицата, за да „защитава германските поданици“, френският адмирал Дьо Фурне бива определен за общ командващ на чуждестранните военни кораби. (Одеский листок, 2711, 21 ноември 1912 г.)

Гърци и сърби горят от желание да водят преговорите за мир с Османската империя, но Великите сили определят българския цар за главен преговарящ.

Фердинанд изпраща във Виена външния министър на България, на неофициална, но съгласувана с руската дипломация мисия. Стоян Данев е приет лично от император Франц Йосиф и от външния министър граф Бертхолд, в края на октомври – началото на ноември 1912 г., да преговаря с австрийското правителство:

за съдбата на Албания,
за достъпа на Сърбия до море,
за бъдещата уредба на Македония,
за отношенията между България и Румъния и
др. (Фердинанд има имоти в Австро-Унгария).

Българският идеал е постигнат за пореден път с оръжие, за да бъде поруган. От днешна историческа перспектива това е моментът, да се предотврати последвалия апокалипсис над българите. Това е повратният момент в съдбата на България. 29 октомври 1912 г. дата на върховен успех в усилията за етническо обединение на България в противопоставянето на решенията на Берлинския конгрес. Началото на края на мечтите на българите. Начало на лавинообразна поредица от грешки или умишлени престъпни деяния от страна на Фердинанд (прикрил се зад о.з. ген. Михаил Савов), обърнали съюза на цял свят срещу България. Последна възможност за второ Съединение. Този път с Македония и Тракия, където българите са преобладаващото мнозинство ­до 1913 г., населяват тази земя от столетия и с право я смятат за своя родина.

Държавният и военният престиж на България достигат своя връх. Всеки съюзник гледа към разпределението на новоосвободените повторно (след 1877 г.) от Османско иго територии. Това е моментът да се постигне мир и приятелство между негово величество царя на българите, негово величество краля на гърците, негово величество черногорския крал, негово величество румънския крал, негово величество сръбския крал, както и между техните наследници и приемници, техните държави и респективни поданици, а не на 18 август 1913 г. в Букурещ след капитулация…

На 30 октомври 1912 г. се получават донесения в щаба на армията за появата на холера, пише генерал о.з. Иван Фичев.

На 1-ви ноември Фердинанд изпратил втора телеграма до Правителството.

“Пристигнах тази вечер в Лозенград. Говорих с генерал Савов и с генерал Фичев. Те намират за възможно да се допусне една размяна на мисии с нашите съюзници по горното предложение, без да се вземат никакви ангажименти.
Намирам за целесъобразно да донесете до знанието на Великия везир, че се водят преговори с нашите съюзници по неговото предложение, обаче за да дадат тези преговори резултат, необходимо е да се знае, какви са условията на турското правителство и, че ще му отговорим след свършването на тези преговори.”

Турският пратеник отговорил: “Ние сме бити от вас, вашите съюзници не ни интересуват, обърнете обаче погледа си към Македония, където те се настаняват зад гърба ви.”

Симеон Радев, тогава военен кореспондент, е в Лозенград и пита в Главната квартира, дали ще атакуваме Чаталджа. Ген Савов казва: “Тая работа умът ми не я хваща.”, а ген Фичев отговаря: “Тая работа не е за нашата уста лъжица.”

Граф Робер дьо Бурбулон, личният секретар на Фердинанд, който съпътствал неотклонно Негово Величество, пише по същото време до жена си: “Уви, извън военните разговори с генералите, царят желае само едно и се интересува само от едно същество на тоя свят. Всичко останало е второстепенно. Нищо не можем да направим срещу подобно възмутително състояние на нещата, при което царят е готов да пожертва всички заради шофьора Вайх, добро и чаровно момче, което е настоящият фаворит на княза и изпълнява ролята на куриер, секретар, комисионер… (подчертаното е от Бурбулон).

Вчера на закуска лицето предизвика гнева на офицерите, които предлагаха царят да даде по кутия цигари на всеки ранен, като, като възкликна: “Това е работа на правителството. Царят няма пари!” – и отиде да каже на царя си нищо да не дава – и надделя, а и получи комплименти и усмивки…

Писмата и телеграмите ни затрупват, а царят е невидим. (Думи на граф Бурбулон)

В осем вечерта пристигнахме в Лозенград, Ето ни у царя – рошав, с вид на монах, съвсем побелял, неподстриган и небръснат, всичко това нарочно, наполовина за да прилича на “рицар”, тръгнал да завладява Божи гроб, наполовина за да вдъхне жал. (Или може би защото царят не вижда как да запази статуквото на Берлинския конгрес и го е страх, че това ще му струва короната.)

Впрочем, царят не се интересува вече от нищо и от никого – това е истината. Дори победите не му направиха впечатление. Има само една мечта, усещам това – да се затвори в своята ловната резиденция Плесо в Унгарските Карпати с Вайх. Останалото е без значение…”

Анатемосаният от Папата цар Фердинанд пренебрегва както турското предложение, така и руското предупреждение да се въздържа от щурм на османската столица. Цар Фердинанд не се вслушва в съветите на генералите си, нито на правителството, нито на финансовите министри.

По-късно той ще пренебрегне и десетките предупреждения от всички Велики сили и техните дипломатически агенти да не влиза в заложения от гърци и сърби по време на лондонските преговори капан.

Три дни (29, 30, 31 октомври 1912 г.) българското правителство и Главната квартира на генералният щаб на армията нямат отговор от царя. Едва на 31 октомври 1912 г. цар Фердинанд телеграфира на генерал Савов: “Предлагам да се върви напред”. Това решение, да се пропусне възможността за уточняване със съюзниците по мирен път на границите и на подробностите, неуточнени в съюзните договори, генерира антибългарския съюз, довел геноцида над българите…

Преди обявяването на войната Румъния е отказала да се включи в съюза срещу Османската империя, защото не вярва в неговия успех. Едва след изненадващите бляскави български победи, на 31 октомври 1912 г. румънският вестник “Универсул” повдига въпроса: Какво трябва да предприеме Румъния, “тъй като българските войски се канят да влязат в Цариград, а царят – да се изкачи по стъпалата на византийския трон”. Това е провокирано от едно съобщение на чуждите репортери от София (уж “случайно” пропуснато от иначе желязната военна българска цензура на 3 ноември 1912 г.), заблудило за два дни европейското обществено мнение със следния слух: “Укрепленията при Чаталджа са окончателно пробити. Турската армия е разкъсана на няколко части. Българите настъпват и на 5-ти ноември 1912 г. предстои влизането на армията на цар Фердинанд в Константинопол.” Този много точно пресметнат блъф на цар Фердинанд е подробно описан от Лев Троцки и успява да обърне настроенията срещу България…

До този момент Румъния няма претенции. След тези ключови дни, започват непрекъснато да се увеличават претенциите на династията, управляваща Румъния, и румънските политици за компенсиране на Румъния. Османската империя прави няколко предложения на Румъния за съюз срещу България. Накрая намесата на Румъния в конфликта между съюзниците Гърция, Сърбия, Черна гора и България се оказва решаващ фактор и дава кураж на Османската империя да наруши Лондонския мирен договор, като се присъедини към съвместното отправяне на обвинения за жестокости и приписването им на българите, които всъщност са жертвите.

Симеон Радев документира изгонването на чуждите кореспонденти от Свиленград през есента на 1912 г., по нареждане на един прост, суров офицер Шкойнов, в изпълнение заповедта на ген. Иванов. Дошлите с добри чувства към България са унижени и си тръгват с гняв, без да им се позволи да си свършат работата. Логично е същите по-късно да отразят антибългарската пропаганда на всички съседни на България страни, като част от добре обгрижвана и уважавана от турците делегация.

Отново прозира задкулисието на Берлинския конгрес, този път в Лондон под формата на мирна конференция, където всички династии, управляващи света, се обединяват срещу България, чрез своите посланици, изпратени в Лондон.

Дали Фердинанд не се съветва със съюзниците и/или с Великите сили през тези 3 дни? Дали не е машата в техните ръце? Дали още тогава планира да стане съучастник в предстоящия геноцид над българите? Та Фердинанд е опитал всячески да избегне войната, следвайки инструкциите на задкулисието на Берлинския конгрес да пази статуквото.

Фердинанд добре знае, че именно заради това нарушено статукво на решенията на Берлинския конгрес е бил детрониран княз Батенберг през 1886 година. Самият Фердинанд заявява, при приемане предложението на българската делегация да стане български княз: “Аз мога да дойда само като васал на Султана”. Съгласно Берлинския конгрес, българският княз не може да бъде от управляващата династия на великите държави, но трябва да бъде одобрен от руския император. След като на 2 август 1887 година Фердинанд полага клетва във Велико Търново за български княз, нито една Велика сила, нито империя, нито държава го признава за такъв в продължение на 10 години. (Фердинанд чака цели 10 години, да умре император Александър III, за да се подмаже на сина му Николай II да бъде признат. Фердинанд принуждава делегация, съставена от Иван Вазов, Васил Друмев/архимандрит Климент, Т. Теодоров, д-р Моллов, Иван Гешов, П. Наботков и архимандрит Василий, да ходатайства за това, на сватбата на Николай II.)

Английската кралица Виктория в телеграма до министър-председателя лорд Робърт Солсбъри нарича Фердинанд “ексцентричен, женствен, страхлив, неверен, суетен и покварен“, а крал Едуард, в телеграма до императрица Евгения (жената на Наполеон III), казва, че Фердинанд е “способен на всякакво престъпление”. Още през ноември 1895 г. Франц Йосиф казва: “Лъжите на принц Фердинанд могат да му струват трона.” И още: “Човек, който е способен на такава подлост, ще изневери всекиму и ще продаде най-добрите си приятели.” (Документирано от Стивън Констант и Ханс Рогер Мадол във „Фердинанд – цар на българите“.)

През ануари 1897 г. дори Папата призовава Фердинанд да абдикира и го анатемосва. Но първите 10 години власт, безнаказани престъпления, грабежи, присвоявания, така са се усладили на Фединанд, че той продължава още 20 години да граби българския народ, преди да абдикира. Той става съучастник в извършването на геноцид над българите и докарва най-ужасния апокалипсис за българите.

Самият Стефан Стамболов, още щом вижда Фердинанд (1887), възкликва на всеослушание: „Тоя ще … мама й на България“ (Велчо Т. Велчев (1867-1957) Приноси към новата ни политическа история. Стамболов и Фердинанд).

Осем години по-късно пак Стамболов, пак през месец юли 1895 г. (на смъртно легло, с разцепен череп и отсечени две ръце!), произнася последните си думи: „Българският народ може да ми прости всичко, но няма да ми прости никога, че докарах на трона Фердинанда!“

Да не забравяме, че НС е изменило Конституцията на България през лятото на 1911 г. и чл. 17 вече дава право на царя да сключва съюзи и да обявява войни, без да иска съгласието на НС. Дали царя тайно не е злоупотребил с това право?

Заповедта за атака на Чаталджа без да я съгласува със съюзниците, вместо провеждането на преговори и вслушване в съветите на всички:

когато има най-добрите условия за преговори от една страна,
когато самите Велики сили са се ангажирали да се спре кръвопролитието,
когато всички български военни експерти са против продължаването на военните действия, а
армията е покосена от холера, в тежки метеорологични условия,
е проява на неуважение към съюзниците и провокира едно общо обединение срещу България, довело до масова медийна, световна атака срещу България и пълна изолация, докато съюзените съседи извършват геноцид над българския народ.

Много е точно определението “Престъпното безумие” на Фердинанд, дадено от министър-председателя Иван Евстатиев Гешов като заглавие на книгата си.

Решението на Фердинанд на 1 ноември 1912 г. да атакува, вместо да преговаря, поставя началото на общ антибългарски съюз. То слага начало на нови сплетни. Начало на съюзи срещу България. Това е началото а антибългарската пропаганда по цял свят и от всички страни. Това предизвиква в съседните столици завист и недоволство и те търсят начини да се сближат помежду си, за да докажат, че българското име не е “синоним на победата”. Решението на Фердинанд на 1 ноември 1912 г. да атакува позиции, които вече се ползват с подкрепата на всички Велики сили, слага началото на агонията, апокалипсиса и геноцида над българите.

Ако Фердинанд е искал да влезе в Цариград (както се твърди), е трябвало да помоли съюзниците си за съдействие, като Гърция например, с по-голям флот и по-добра дипломация в Цариград, са могли да знаят становището на Великите сили.

Решението на цар Фердинанд след тези 3 дни да влезе в Цариград със специално изработена за това колесница в стил Византийски император, слага началото на намразването на българите от цял свят заради решението на царя им, който също ги мрази, както е видно от: „Съвети към сина“, преписани от царския архив в град Кобург от българският дипломат и историк Димитър Йоцов, лично приближен на цар Фердинанд:

“От всички неща в твоето царство народът е най-маловажното.
Аз, Фердинанд, никога не съм скривал презрението, което ми вдъхва народът. Колкото повече се показвах презрителен и високомерен пред народа, толкоз повече той показваше страхопочитание към мен.
Ние произхождаме от чужда династия, чужда на българската кръв и душа, ние нямаме нищо общо с тази долна раса, нашите интереси са гарантирани от тоя народ поради неговия страх и сервилност.
Подготвяй марионетки, чиито глави народът може да чупи.
Най-опасните граждани на едно царство са хората, които знаят добре да пишат. Един цар трябва да се пази от тях като от дявола. Ако ги оставиш да се приближат до теб, те могат да те продадат като юда, без да се усетиш. Те ще забележат у теб всичко, което глупците не виждат.
Мислителите и историците не могат да се изпъдят от царството, нито да се затворят, нито да се избесят. Това е едно голямо нещастие за царете. Най-отвратителното средство против такива опасни хора си остава все пак отровата, не забравяй, че и изпълнителите на тази процедура трябва да се унищожават.
Някои от тия хора добре би било, ако не можеш да ги унищожиш, дай им тлъсти служби и ги приближи към себе си, за да ги компрометираш.
Политиканите нямат време да се задълбочават в познания; те живеят от трохите на ума им.
Тъпоумието на тълпата е най-голямата гаранция за престола и за трайността на монархическото управление.
Българският народ е крава, която трябва да доиш до изтощаване.
Народът е като добиче: колкото повече го удряш, толкоз по-бърже върви към целта, която ти си определил.
Народът трябва да е в по-голямо и по-голямо бедствие, за да не може да си вдигне главата никога.
Патриотизмът служи да оправдае войните и да узакони военните разходи. При държавните доставки аз си пълнех джобовете.”

България отделя за войната 1 милиард 312 милиона 645 хиляди 448 франка,­ тоест повече, отколкото всички останали съюзници, взети заедно.

Финансовите експерти, мин. Теодор Теодоров и предшественика му Лянчев, разясняват на Лев Троцки, колко скъпо на ден струва войната на България и какви огромни заеми сме взели, и как целта ни е войната да приключи за седмици, и че ако войната се проточи месеци, това ще е в интерес и в полза на Османската империя, а не в интерес на съюзниците.

Националната банка може да предостави на правителството около 5 милиона златни франка. От тази сума 10 милиона са депонирани в парижка и холандска банка като гаранция по заеми… На държавна издръжка през първите 4 седмици от войната са повече от 360 хиляди човека и броят им непрекъснато се увеличава, като приближава 450 хиляди. На ден разходите за един войник се равняват приблизително на 5 франка. Това прави всекидневен разход от 2 милиона франка или 60 милиона на месец! Тази малка сметка сочи, че България, както и нейните съюзници, не ще може да води войната в продължение на месеци, а трябва да се стреми да я приключи за седмици.

Още в началото на ноември 1912 г. Л. Коромилас, министър на вътрешните работи в кабинета на гръцкия премиер Венизелос, а преди това ­ организатор на гръцките чети в Македония, изпраща на българското правителство специален меморандум относно териториалните претенции на Гърция. Според този меморандум новата гръцка северна граница трябвало да започва от Химара на Йонийското крайбрежие, след което да пресече Охридското и Преспанското езеро и да следва линията Демир Капия, билото на планината Беласица, ­Демир Хисар, ­Бранди,  билото на планината Боздаг, да достигне до р. Места и оттам да продължи до Мидия на Черноморското крайбрежие. Така откъм гръцката страна остава значителна част от Егейска Македония, цяла Егейска и Одринска Тракия и част от Източните Родопи. (А цар Фердинанд вади оттам българските чети и с помощта на гръцки кораби ги пренася до Чаталджа.) (Не изобличава ли това съучастието на Фердинанд в геноцида над българския народ? Гърция вече официално иска всичко – Беломорието, Одринско, Родопите, Южна, Централна, Източна и Западна Македония, дори част от Албания.)

Следва неуспешна атака на Чаталджа и ново примирие в края на ноември 1912 г., но вече Фердинанд е загубил уважението на Великите сили от преди месец, след като е пренебрегнал тяхната решимост да защитят Проливите и се е опитал да влезе в Цариград, без тяхната подкрепа и без подкрепата на гръцкия флот, нито на някого от останалите съюзници. Сега вече Великите сили решават на 28 ноември 1912 г. да обявят независимостта на Албания, с което всъщност развалят Балканския съюз. Албания и България стават ябълката на раздора, защото слагат край на Сръбските и Гръцките планове за подялба на Албания, а Черна гора все още, до ден-днешен, очаква да получи Шкодра. Това решение на Великите сили прави неизбежна междусъюзническата война.

Затова след изявление на френския министър-председател Раймон Поанкаре Великите сили (Германия, Австро-Унгария, Русия, Франция, Великобритания и Италия) свикват конференция на европейските велики сили с участието на балканските страни в Лондон на 3/16 декември 1912 г. Едновременно с откритата от сър Едуард Грей конференция на 4-те съюзни балкански държави и Османската империя, в британската столица под председателството на същия сър Едуард Грей се провеждат и съвещания и заседават на посланиците на Великите сили (Великобритания, Франция, Русия, Австро-Унгария, Италия и Германия), акредитирани в Лондон. Така всъщност конференциите стават две – една на воюващите балкански държави и друга на Великите сили. Втората е предназначена да работи за уреждането на Балканската криза така, че да не се сблъскат интересите на великите сили и самите велики сили, като се предизвика всеобща война.

Заседанията се държат в тайна, решенията се вземат „ад референдум“. Преговорите продължават половин година, защото преплитат противоречивите искания на воюващите преговарящи и сблъсъка на интересите на шестте велики сили, зависещи от обвързаността им в съюзните договори (на Съглашението и на Тройния съюз).

През следващите 6 месеца, хвърлила всички сили и внимание във военните действия, България губи пропагандата. Новата световна сила – журналистиката е използвана умело за прикриване и потулване извършването на геноцид над българите.

В края на октомври 1912 г. ЦК на ВМОРО свиква спешно заседание в Солун. Обсъжда се влошеното състояние в окупираните части на Македония. Тодор Александров е изпратен в София и докладва на Фердинанд и на правителството за завоевателните стремежи на Сърби и Гърци. След завръщането си в Солун Тодор Александров събира войводите и ги предупреждава, че Белград и Атина гледат на Беломорска и Вардарска Македония като на завладени и анексирани земи. Скоро след завземането на Солун (края на октомври 1912 г.) се заражда вражда между българи и гърци за разпределяне на завзетите земи.

От ноември 1912 г. нататък сърбите правят няколко опита да променят съюзния договор с България и да получат десния бряг на р. Вардар. Сръбските окупационни армии в Македония започват да влизат в конфликт с българското население, българските свещеници, българските кметове и българските чети, които са освободили от Османска власт родните си селища.

На 31 октомври Османската империя предава гр. Правище, като андартите са изпреварени с броени часове от Чернопеев, който остро възнегодува срещу последвалата заповед за разпускането на четите: „Разпускането на четите аз не мога да нарека освен пак българска глупост, защото то беше само в интерес на гърците и сърбите и може би по тяхно настояване и внушение.“ (И е прав.)

Пашич успява да издейства от Фердинанд изпращането на четите в град Малгара, Източна Тракия, където образуват три нови дружини в Македоно-Одринското опълчение, за да не пречат на сърбите и на гърците при окупирането и тероризирането на българските селища в Македония.
Седма пехотна рилска дивизия е изпратена от Солун в Източна Тракия, за да се включи в боевете при Булаир. В Солун остават три роти от 14-и македонски полк и 7-и не скорострелен артилерийски полк, които по-късно стават жертва (избити и заточени в концлагер от гърците).

Следва повторение на историята. Така както след първото българско съединение, така и сега, въпреки че е подписала съюз с България, Сърбия започва прикрита война с България. Първо, чрез насилствена асимилация, после, чрез прогонване българите, отказали да станат сърби. Първо се гонят българските свещеници, учители, владици, кметове, първенци, като принудата стига до убийства. По-късно Сърбия сключва съюз с Гърция, Румъния и Черна гора, срещу България, още преди да бъде подписан Лондонският мирен договор.

Между 29 октомври 1912 г. и привършването на преговорите в Лондон 17 май 1913 г., България изтегля от българските селища в Македония, освободилото ги от османска власт, Македоно-одринското опълчение, за да могат там да се настанят нови окупатори – сръбски и гръцки войски, които постепенно да започнат провокации, чрез прилагането на геноцидни практики над българското население в Македония и по този начин да предизвикат Втората Балканска Война. При опита на българското правителство да върне същото Македоно-Одринското опълчение по същите родни свои места, се стига до Междусъюзническата или Втора Балканска война, защото се оказва, че България вече не може да се пребори със световната антибългарска пропаганда и срещу новия антибългарски съюз, към който са се присъединили, Румъния, Черна гора, Турция, Сърбия и Гърция и се ползват от благословията на Великите сили.

На 15 декември Решид паша предлага създаване на автономни области Македония и Албания, под сюзеренитета на султана, и допуска присъединяване на Беломорието към България с територията му между Кавала и Дедеагач, като останалата част от Одрински вилает и островите в близост до Дарданелите да останат в Османската империя, но българското правителство пропуска стратегическата възможност, защото Фердинанд иска остров Самотраки за лично имение.

По време на преговорите за мир в Лондон Великите сили категорично се противопоставят България да сключи сепаративен мир с Османската империя и да си гарантира поне една сигурна граница, преди да бъде нападната от всички свои съседи.

Още през декември 1912 г. Сърбия и Гърция започват да прилагат практики на геноцид спрямо българите в Македония, отразени в множество официални писма:

Управляващият Солунската българска епархия архимандрит Евлогий отправя на 19 декември 1912 г. дълго писмо до македонския военен губернатор, генерал Михаил Вълков, относно “твърде предизвикателното поведение” на окупационната гръцка войска спрямо българското население. “Всекидневно получаваме известия за грабежи, арести и изтезаване на населението, които имат за цел главно да сломят у него българския дух и да го заставят да се прости със заветната мечта в някакво единение с целия български народ в Царството.”

През февруари 1913 г. в Българския Министерски съвет постъпват петиции от Енидже-вардарско и Гумендженско, от Костурско, Кайлярско и Солунско: “В името на своите жертви ви молим да не позволите да се реже тялото ни, та да бъдете отговорни пред Историята и потомството! Гръцките власти надминаха турците. Затворите в Югозападна Македония са препълнени от страдалци, включително свещеници и учители.“

Гръцкото правителство упорито отрича терора над българското население, на което българите от Солунско “протестират най-енергично против тази безсрамна и безподобна лъжа и просят застъпничество на представителите на цивилизована Европа”. Някои от обръщенията са преведени и разпространени сред европейската общественост. Именно липсата на защита от прилаганите геноцидни практики над българите тогава, се прилага 30 години по-късно, като усвоена практика (да не кажа подобно на традиция), същия геноцид да сполети и евреите от същия район, като част от етническото прочистване на района, първо от българи, после от арменци и накрая от евреи… Отричането на геноцида е последният етап от престъплението, както ще видим по-долу.

След като се възползва от значимата помощ на българските чети, сръбското Главно командване пристъпва към тяхното обезоръжаване и преследване, както посочихме по-горе.

Населението в Македония до 1913 г. е предимно българско, затова Сърбия и Гърция са против автономията, докато не приключат с асимилацията, прогонването и избиването на българите от Македония, прилагайки практики, присъщи на престъплението геноцид.

Сръбските и гръцките окупационни власти в Македония открито съветват, а впоследствие насилствено принуждават българите да се отрекат от своето име и род. Явна етническа насилствена асимилация с геноцидни практики започват да се прилагат срещу българите от всички съседни на царство България страни. Войводите заклеват Фердинанд „да се застъпи със всички средства докрай, като се избегне каквото и да е разпокъсване на Македония“.

През февруари 1913 г., на път за Лондонската конференция, Венизелос спира в София. Тук той се отказва от цяла Югоизточна Македония, включително и от градовете Драма, Кавала и Серес, но в замяна се придържа към запазването на Солун. Членовете на българското правителство са на различно мнение по този въпрос и накрая отхвърлят предложението.

По време на преговорите за мир в Лондон, Гърция сключва таен договор със Сърбия за военна подкрепа срещу България. Гърция също така обещава на Османската империя, че няма да реагира, ако си върне Одрин. Към съюза срещу България са привлечени също Румъния и Черна гора.

Още на 3-ти март по Грегорианския календар 1913 г. (18 февруари по Юлиянския) германският пълномощен министър в София съобщава на Фердинанд за тайното споразумение на Сърбия с Гърция и Румъния против България, дори за отбранителен и нападателен съюз на Сърбия с Турция.

По тайно споразумение сръбските и гръцките окупационни власти в Македония дават 24 часа на българските чети да напуснат окупираните територии или ги очаква затвор и смъртно наказание на концентрационния лагер Трикери (първи по рода си в Европа). Обявените извън закона могат да бъдат разстреляни, където и да ги намерят.

Докато траят преговорите в Лондон, съюзниците (сърби и гърци) променят положението на държащи владението в окупираните от тях бивши османски територии, населени предимно от българи земи, и възпрепятстват Николай II да се произнесе по „спорната зона”.

Докато текат преговорите в Лондон (ноември 1912 г. до 17 май 1913 г.), непрекъснато се увеличават провокациите, издевателствата и убийствата на българи от сърби, гърци и местни турци, получили гръцки военни униформи. Формира се нов общ съюз срещу България. Сърби и гърци преминават през първите етапи на геноцид над българите, като получават подкрепата на Румъния, Черна гора и Турция.

Всички световни медии засилват кампанията си срещу България и отблъскващото поведение на цар Фердинанд.

В това време всички Велики сили предупреждават България, чрез разговори с посланиците ни в съответната държава, че още от октомври 1912 г. желаят искрено мир и се готвят да упражнят всичкото си влияние и авторитет за тази цел. Те ще стоварят отговорността върху страната “отказала се от примирителните начини на разрешение”.

От друга страна, на 6 май 1913 г. генерал Савов, подучен от цар Фердинанд, в доклад до Гешов съветва: „да имате кураж и стойкост при воденето преговорите със съюзниците, като имате предвид, че техните армии са такива, които ние лесно ще разбием и унищожим… (Същото казва за турците Голц паша преди началото на войната през септември 1912 г.) И, че може да няма по-благоприятен случай за нас да направим това сега, когато те сами ни предизвикват. Нам само едно ни е потребно — да можем да се освободим от Турция и съсредоточим. Ние ще имаме непременно надмощие над нашите съюзници във всяко отношение.” Според генерала, войските горели от желание да отмъстят за „изменническото падение” на гърци и сърби. (Т.е. всички са наясно с засилващият се провокационен геноцид над българите в Македония, но в същото време вестниците по света хулят българите и упрекват самите жертви в извършването на зверствата.)

Във втори доклад от същия ден помощник-главнокомандващия изразява убеждението, че съюзниците и след сключването на мира няма да се съгласят доброволно да уважат „неоспоримото право” на България над завзетите от тях български земи в Македония: „Войната следователно между нас и сърби и гърци фатално ще се наложи.“

Османската империя и Румъния се изключват от българската сметка в една възможна война със съюзниците. Фердинанд иска от правителството само да осигури снабдяването в западното направление: „Иначе снабдяването не може да функционира и никакви операции не могат да се водят.” (Гледа парите и печалбата.)

На 10 май Иван Ев. Гешов се оплаква горчиво на Теодоров: „С неотстъпчивостта си станахме причина да се сдружат нашите съюзници-съперници.”

Обобщените данни показват, че в Тракия и Македония над 1200 селища, населени предимно с българи, са унищожени чрез геноцидни практики.

Днес редица центрове за изучаване и проучване на престъплението ГЕНОЦИД издават десетки книги, сборници и енциклопедии. С проблематиката се занимават множество университети и организации на международно национално ниво по страните на света. Съвестта и паметта към жертвите задължава България да не изостава в тази наука.

Член 2 от Конвенцията за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от 1948 година гласи: “Геноцид е всяко от следните действия, извършени с намерение да бъде унищожена изцяло или отчасти една национална, етническа, расова или религиозна група като такава:

а) убиване на членове на групата;
b) причиняване на тежки телесни или душевни повреди на членове на групата;
c) умишлено налагане на групата на условия на живот, целящи нейното пълно или частично физическо унищожение;
d) налагане на мерки за предотвратяване на ражданията в групата;
e) насилствено предаване на деца от групата на друга група.”

Учените, които се занимават с тази проблематика, разглеждат Геноцида в 10 Етапа: 1. Класифициране; 2. Символизиране; 3. Дискриминация; 4. Нечовечност; 5. Организиране; 6. Поляризиране; 7. Подготовка; 8. Преследване; 9. Изтребление; 10. Опровержения.

1. Класифициране: Всяка култура има свои особености, които разграничават хората на „ние и те” или „нас и тях“, по етническа принадлежност, раса, религия или националност: немец и евреин, хуту и тутси, българин и турчин. Хората са разделени на „нас и тях“ („ние и те”) В Османската империя съжителстват 24 народности, всяка със своите различни характеристики.

2. Символизиране: Ние даваме имена или символи, за на категоризираме. През 1913 г. гърците в Дедеагач подигравтелно подвикват на българите “Денехи калпак”, а на турците “чалми”. Ние наричаме хората „евреи“, помаци или „цигани“, или ги отличаваме по цвят на кожа или облекло и им налагаме символите на членове на групата. През 1913 вече целият свят е настроен срещу българите.

3. Дискриминация: Доминиращата (окупационна) група използва закони, обичаи и политическа власт, за да отрича правата на други групи. Безсилната група – в случая българите, не получават пълни граждански права в Македония и Гърция, нито дори гражданство. Примерите включват Нюрнбергските закони от 1935 г. в нацистка Германия, които лишават евреите от тяхното германско гражданство и забраняват наемането им от правителството и от университетите.
Със заграбването на българските черкви през есента на 1912 г. е поискано от свещениците не само да се обявят за „прави сърби“, но да се откажат публично от тогавашните български Екзарх Йосиф и Българска Екзархия и да преподават на сръбски език.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон,, на българските занаятчии и търговци е забранено да упражняват своите професии, ако не се признаят за сърби и не се преименуват фирмите и фамилните си имена от български на сръбски.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, системно и последователно се унищожават или прогонват българските свещеници, учители, революционери и всички малко или много образовани хора.

Сръбските и гръцките закони в окупираните от тях македонски заеми, населени предимно от българи, включват:

“Закона за преследване и изтребление на разбойничеството” крал Петър заповядва Военната диктатура в Македония да се изфабрикуват сърби;

„Наредби за обществената безопасност в новите сръбски земи“, Белград, 21 септември 1913 година на сръбски.

През есента на 1913 г. в Атина е изготвен и приет Закон за преследване на бандитизма, според който в окупираната от Гърция Беломорска Македония е позволено да живеят само елини и „българогласни елини“.

Масовите убийства са „оправдани“ с извънредно законодателство. Гръцката войска и полиция получават извънредни права за преследването и прогонването на онези, които не се отрекат от българската си националност. При най-малката съпротива следва доживотно заточение по островите. Всеки отказал да се яви в полицейския участък в най-кратък срок бива убит „намясто“. За „комитаджиите“ се предвиждаха смъртно наказание и конфискация на имота с интерниране на техните семейства… „Драконовският закон“ позволява широко тълкуване и жестоко прилагане срещу всеки, който не е от гръцки произход.

В Тракия на места Османската империя дава избор на българите – който приеме исляма, да остане жив. На други места – като в с. Османли – искат откуп от 70 лири за човешки живот, като щедро позволяват по-богатите да откупят живота на по-бедните.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, сръбските и гръцките окупатори в Македония закриват 641 български училища с 37 000 ученици, убиват, прогонват или принуждават да подпишат декларации, че са “прави сърби” 1013 български учители, 833 български свещеници и обръщат в сръбски 761 български черкви.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, сърбите в Белград използват Аграрния въпрос за влияние в “Южна Сърбия”. Чифлиците на бейовете биват защитени от окупаторите срещу посегателства на българското население. Същевременно княз Александър, Пашич и други политици си присвояват по няколко имения. Земя откупуват само онези, които заявят, че стават сърби. Сръбското правителство не разрешава на прогонените българи да се върнат по родните места, а земите им обявява за “ненаселени и пустеещи”, подлежащи на бързо колонизиране от сърби “на извънредно нисни цени”.

4. Озверяване (или нечовечност): Една група отрича човечността на другата група. Членовете й се приравняват с животни, насекоми или болести. Озверяването (Дехуманизирането) преодолява естествената човешка съпротива срещу убийството. На този етап се използва пропагандиране на омраза в печата и по радиото, за да се клеветят жертвите на групата.

Генерал В. Дусманис, началник щаб на гръцката армия, се мъчи да прикрие завоевателните стремежи на гръцката буржоазия, чрез расова дискриминация и с тази цел характеризира войната като освободителна, като дело на целия гръцки народ срещу негов вековен враг, който при това стоял много по-ниско от него в културно отношение.

(В тази статия се вижда как дипломацията на всички съседни на България държави обработва световното обществено мнение срещу българите.)

В геноцидните общества липсва конституционна защита от оклеветяване (злословие) и те трябва да се разглеждат по-различно от демократичните общества.

5. Организиране: Геноцидът винаги е организирано престъпление, обикновено от държавата, често използват андарти, башибозук или други формирования, за да се осигури опровержение и избегне отговорност на държавата.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, сръбската окупационна власт в „Северна Македония“ или „Южна Сърбия“ създава „команди за кръщаване в сърбизъм“, състоящи се от свещеници, войници и четници. Те събират с припрени удари на барабаните българите на площада в кръг от насочени срещу тях заредени пушки. Следва реч с призив към „освободените“ да положат клетва за вярност като „верни поданици на крал Петър“, удостоверявана с целуване на Евангелие и кама. „Непослушните“ пребиват за назидание и се обявяват „по заповед за прави сърби“… Най-коравите „Бугараши“ убиват още същия ден.

Един войник арабин-католик е признал на Карнегиевата комисия през 1913 г., че по специална заповед трябвало най-напред да ограбят и изгорят имотите, след това да избият всички мъже, а след тях и жените. Що се касае лично до него, той изпълнявал точно заповедта на началството (стр. 133). Въз основа на притежаваните от нея сведения, Комисията е абсолютно уверена, че се касае за “съвършенно изтребване на българското население от военните власти съгласно един систематично изпълнен план.“ (стр. 130). Истинските кланета започват когато турската армия среща български селяни при тяхното бягство (стр. 130).

На 7 юли 1913 г. край граничното село Булгаркьой под командата на немски и турски офицери е събрано цялото мъжко население, включително свещеници и учители, да чуе словото на бея. Чува се залп от няколко картечници. После ранените са доубити с щикове, а труповете, събрани и залети с газ, биват запалени.

6. Поляризиране: Групи на омразата излъчват поляризираща пропаганда, целяща противопоставяне… В Сърбия вестниците през 1913 г. победно тръбят, че “с бугарашите е напълно свършено”! Екстремистите разделят групите. Групите, втълпяващи омраза, излъчват противопоставяща (поляризираща антагонистична) пропаганда. Законите могат да забранят смесени бракове или социално взаимодействие (като в Гърция например забраняват да се говори на български език в продължение на повече от половин век).

Гръцкия крал, заблуждава света с неверни изявления, едновременно с ректора на атинския университет Теодор Заимис, който в една брошура от 1913 г.: «Atrocités bulgares en Macédoinе (Faits et documents). Exposuré soumis par le recteur des Universités d’Athénes aux recteurs des Universités d’Europe et d’Amérique», повтаря хитруванията на своя крал и всички частично измислени или/и съвсем преувеличени обвинения против българската войска, които са черпени от гръцки източници и с които лукавите гърци наводняват европейския печат, докато в същото врѣме България, обградена от неприятели и откъсната от света, не е в състояние да каже своята дума.

7. Подготовка: Жертвите са идентифицирани и отделени, изолирани на етническа или религиозна основа (идентичност). Изготвени са списъци на смъртта.

Закриването на българските училища във Вардарска Македония, докато вървят преговорите за мир в Лондон, е придружено с искането от учителите да подпишат декларации, че са „прави сърби“, в противен случай подлежат на незабавно прогонване.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, избраното управително тяло във Велес и българската местна власт в Охрид са отстранени силом от войводите на “Черната ръка” и заменени с чиновници от Белград. По-късно българските първенци са публично обесени и оставени за назидание да висят с дни в центъра на Охрид.

В Македония гърците раздават оръжие и гръцки униформи в турските села за унищожаването и изгарянето на българските села, докато се водят преговорите за мир в Лондон. (Карнегиева комисия)

В Тракия нарочени са българските селища (гръцките села в Тракия не са засегнати, те съдействат на Османските власти).

Числящите се към групите на жертвите са принудени да носят отличителни знаци. Тяхната собственост е отчуждена. (В Българският случай, собствеността е национализирана, ограбена, опожарена, но не е компенсирана.) Жертвите често са отделени в гета, депортирани в концентрационни лагери или прогонени в региони, където са обречени на глад (в горите или пустините, разказите на жертвите от българския геноцид изобилстват от Малгара до Комотини). (Тук идва историята на оцелели от Булгаркьой деца и жени в Малоазийската част на Дарданелите, страданията им и депортациите до извозването им с кораби до Варна.)

8. Преследване: Жертвите се идентифицират и отделят поради тяхната етническа или религиозна идентичност. Списъците на смъртните случаи е съставен. При спонсориран от държавата геноцид членовете на групи жертви могат да бъдат принудени да носят идентифициращи символи. Имуществото им често се конфискува. Понякога те дори са разделени на гета, депортирани в концентрационни лагери или затворени в засегнат от глад регион. Започват геноцидни кланета. Те са актове на геноцид, защото умишлено унищожават част от една група.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, на 9-ти май 1913 г. сърбите заграбват Манастир „Св. Атанасии“, който дотогава „Като факел озарява Тиквешко, буди и крепи националното самосъзнание на българина в този край“. Игуменът и монасите са грубо изгонени от святата обител. В двора на манастира са запалени НА КЛАДА КНИГИТЕ НА ЦЕННАТА БИБЛИОТЕКА, включително и ръкописите на йеромонаха Кирил Пейчинов.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, окупационните сръбски и гръцки войски водят необявена война против беззащитното български население в Македония, “пълзят” и в нейната действително свободна от българските ВМРО чети част, като обкръжават, морят с глад или направо нападат малочислените български подразделения. Престрелките и сблъскванията зачестяват, докато българските 4 армии се бият за общото дело пред Чаталджа, Булаир и Одрин, в Македония се изгражда фронт срещу главната сила на съюза.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, на 20 – 24 февруари 1913 г. (5 – 9 март по Грегорианския календар) в района на градчето Нигита до река Струма, се водят боеве между български и гръцки части (по време на Първата балканска война). И българи, и гърци претендират, че първи са завзели градчето Нигрита (североизточно от Солун, до устието на Струма, южно от Серес) и затова имат право да го владеят и занапред.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, на 9 и 10 май 1913 г. при река Ангиста, гръцката армия се сблъсква отново с българската. От българска страна жертвите наброяват 28 убити, 130 ранени и 10 безследно изчезнали, а от гръцка — 107 убити и 550 ранени. Докато българският.министър председател Иван Евст. Гешов научава от БТА за събитията, гръцкото правителство му връчва протестна нота и Гешов моли Главното командване да се спре всякакъв огън.

Оцелелите от апокалипсиса над 30 000 български бежанци край Дедеагач / дн. Александрополис през август 1913 г. от селата Манастър, Сачанли, Голям, Малък Дервент, Башклисе, Доганхисар и др., първо получават обещания за защита от консулите на Великите сили в града, а после са предадени на своите палачи – турците, като роби за депортиране, изнасилване и ограбване, пеша към Мала Азия.

9. Изтребление: започва и бързо се превръща в масови убийства, правно наричано „геноцид.“ Убийците не считат своите жертви за хора. Когато са спонсорирани от държавата, въоръжените сили често си съдействат с милиции/ башибозуци при извършването на убийствата. Понякога геноцидът се изразява в отмъстителни убийства по групи (в бълг. случай – села) една срещу друга, образуващи вид водовъртеж на двустранен геноцид (както в Бурунди). Време е да се признае, че международната отговорност за защита надхвърля тесните интереси на отделните национални държави.

Докато се водят преговорите за мир в Лондон, сръбските и гръцките окупационни власти си сътрудничат тясно в преследването на четите на ВМОРО, като си разменят взаимно поверителна информация и използват бившите турски пленници срещу българите.

10. Отричането е последния етап, който винаги следва геноцида. То е сред най-сигурните индикатори за допълнителни геноцидни кланета. Извършителите на геноцид копаят масови гробове, горят телата, опитват се да прикрият доказателствата и сплашат свидетелите. Извършителите отричат, че са извършили престъпления и често обвиняват за случилото се самите жертви. (Избитото с картечен залп, събрано мъжко население на с. Булгаркьой е залято с газ и изгорено.)

Докато гърците опожаряват българските села около Солун, Серес, Пирин, докато сърбите бесят българските първенци, прогонват българските свещеници, кметове и население, турците избиват и опожаряват, изселват и ограбват, и представят пред дипломатите на великите сили преоблечени В ТУРСКИ ДРЕХИ български трупове, гръцките вестници се надпреварват да пишат за българските варварства. Особено ревностно клевети българите г-н Влахопулос, редактор на в. „Евгюс”, който се печата в Одрин, където през юни 1913 г. идват от Цариград и редакгорите на в. „Тахидромосъ” и на в. „Неологос”. Те заснемат преоблечени в турски дрехи български трупове. След снимките, извършилият по заповед преобличането за пред делегацията, си признава, че труповете са българи и има наглостта да поиска от българския кмет на Одрин пари за погребването им по български християнски обичай.

Виновниците остават безнаказани, като Пол Пот или Иди Амин, или Енвер бей, освен ако те не са заловени и предадени на трибунал, създаден за тях. Третият държавен съд в България търси виновниците за националните катастрофи в България, когато те са в съседните на България държави, а цар Фердинанд не е сред подсъдимите. Той барикадира двореца с картечници след Букурещкия договор.

През юли Румъния и Османската империя се присъединяват към сърби и гърци в етническото прочистване от българи на Македония и Тракия, с подкрепата на династиите, управлявали тогава Великите сили, и граничещите с България държави.

Следват прогонването на Малоазийските българи 1914 г., Арменският геноцид. Ужасите са последвани от ужасите на Първата световна война, Войнишкото въстание, белия терор, множество преврати и въстания, и Втората световна война. Гърция продължава да прилага геноцид спрямо българското население до 1952 г., прикрит като гражданска война.

Веднага след подписването на Лондонският мирен договор, Неклюдов предава на Гешов поканата на Сазонов за среща на четиримата балкански министър-председатели в Петербург, но поради редица обстоятелства това не се случва.

Самият Сазонов казва: “Съществуването на гръцката династия е свързано с владеенето на Солун.”
Все пак, тогава, преди двете световни войни, в навечерието на Българския и Арменския геноцид, 30 години преди Холокоста, Европа се управлява от овластени от Великите сили роднини.

Роднините на цар Фердинанд, начело на Германия и Австро-Унгария, били против поражението на Османската империя и за разрив между съюзниците (също техни роднини). (Румънският крал Карл Айтел Фридрих Зефиринус Лудвиг фон Хоенцолерн-Зигмаринген, е женен за родената в двореца Монрепос при Нойвид на Рейн; Елизабет Паулина Отилия Луиза фон Вид.)

Династиите на Русия, Великобритания и Германия също били свързани с гръцката династия, така че те защитават нейните интереси. Още през 1831 г., веднага след убийството на първия гръцки министър-председател в Гърция, династиите (Русия, Великобритания и Франция) установяват монархия в Гърция, начело с баварския принц Ото (Отон). След детронирането му от народа през 1863 година те поставят 17-годишния датския принц Вилхелм под името Георгиос I. Той е убит през март 1913 г., с изстрел в гърба от селски учител, докато се разхождал из Солун. По този повод един гръцки първенец от село Соуджак, в Странджа споделя на Димитър Войников, кмет в същото гръцко село след освобождението 1912 г. на южна Странджа: “Убито е едно германско куче и вие, ако не убиете вашия Фердинанд, ще видите какво ще стане”. На 5 март 1913 г. крал става синът му Константинос, от датско-руски произход, женен за немската принцеса София, сестра на кайзер Вилхелм II. Именно той сключва съюза на Гърция със Сърбия срещу България и командва гръцката армия в Балканската война и Междусъюзническата война.

Постиженията на техническата революция, разгръщането на потенциала на масовите медии, навлизането на света в серия от задълбочаващи се конфликти в края на 19 и началото на 20 век, довеждат до нов етап на разрастване, масовизиране и институционализиране на пропагандата като основен инструмент за манипулация на общественото мнение. През втория етап на конференцията българските делегати се борят не с представителите на противника (Османската империя), а с извъртащите представители на съюзниците (Гърци, Сърби, Черногорци). След преодоляването на едно препятствие по пътя към мира, те веднага издигат друго. Измислят се седем поправки на проекта Грей, макар посланическата конференция да отхвърля всяка промяна на текста.

Представители на Гърция и Сърбия преговарят в Цариград за привличането на Империята в противобългарската коалиция срещу възнаграждаване с Одринска Тракия.

Накрая България прибързва с подписването на Лондонския мир, за да спре или контрира вече започналата де факто от Гърция, след изброените по-горе сблъсъци междусъюзническа война, от една страна, и непрекъснато увеличаващите се провокации и геноцидни практики от сърби и гърци.

На 23 май 1913 г. четниците на войводата Кръстьо Лазаров изпращат в София откритият у убит сръбски офицер “Манифест” на крал Петър с непопълнена дата за война срещу България, редом със съюзническите армии на Черна Гора и Гърция, но правителството и Главното българско командване изразяват съмнение в неговата автентичност.

Източна Тракия също е обезбългарена почти изцяло по време на и след Междусъюзническата война от 1913 г. При подписването на Цариградския мирен договор на 16 септември 1913 г. над 300 000 от коренните тракийски българи са били насилствено прогонени от родните им къщи, като 20% от тях са избити.

По свидетелства на други летописци, в периода 1912-1925 г. около половин милион българи са убити и прогонени само от Тракия.

Българският геноцид е предопределен от Берлинския конгрес и е легализиран с Ньойския договор. Българското население, останало извън пределите на България след 1913 година, е обречено на етническо прочистване. Населението на повече от 1200 български селища или над 2 милиона българи стават жертва на системен геноцид, прилаган спрямо българското население от турци, сърби, гърци и румънци, с подкрепата на династиите, управлявали Европа в началото на 20 век, скрити зад израза „Великите сили“, и чрез техните масмедии през 1913 г.

Преговорите за мир в Лондон се оказват прикрита подготовка за извършване на престъплението геноцид над българите, със задкулисното участие на цар Фердинанд и династиите на власт в Европа и света, в навечерието на Първата световна война. По време на преговорите в Лондон се променя посоката на балканския съюз вместо срещу Османската империя, срещу България.

Времето от 29 октомври/3 декември 1912 г. до 17 май или до 16 юни 1913 г. е загубено от България:
в местене на войски от Македония до Чаталджа и Булаир и обратно местене на войски до Македония, и в безуспешни за България преговори, докато Гърци и Сърби водят успешна антибългарска пропаганда и успешни антибългарски съюзни преговори с всички съседни на България страни (подобно на 10 век, когато България е нападната от всички страни, а цар Борис е принуден да наложи християнството насила).

В същото време Гърци и Сърби се окопават в Македония, като същевременно провеждат геноцид над българското население.

Днес науката за престъплението геноцид е извлякла редица общи закономерности при извършването на такова мащабно престъпление срещу човечеството:

• Нарежданията се дават от империята (или държавата, или от армията), като институция, която служи за инструмент на властта и действа в неин интерес;
• Жертвите, цивилните, мирните селяни и граждани не са в състояние да организират защита на своя живот, семейство и имот;
• Жестокостите са от мащаби, които сочат очертанията на добре организиран план за цялостно етническо изтребление на населението или на определена порядъчно голяма част от него, определени или самоопределили се като различна народност или социална група;
• Цели се трайна промяна на демографските характеристики и състав на определена географска територия;
• Всичко, описано дотук, става мигновено или в кратък времеви интервал.

Ето накратко някои от общите трудности при събирането и документирането на свидетелства за извършен геноцид:

• виновниците винаги вземат мерки да прикрият следите си;
• жертвите се страхуват или срамуват да дадат показания;
• много малко от оцелелите се съгласяват да дадат показания или имат възможност да дадат показания;
• животът на оцелелите всъщност се превръща в борба за оцеляване, в която много от тях загубват живота си, а останалите нямат нито време, нито средства да оставят писмени следи.

Освен тези причини, изброени от „науката за престъплението геноцид”, при българския геноцид:

· Имената на засегнатите от геноцида селища са се сменили.
· Днес селищата са разположени на територията на различни държави.
· Много от селищата вече не съществуват, защото се били заличени от геноцид.
· Вече няма живи свидетели.
· Календарът е променен година по-късно, така днес различните източници, в зависимост от това дали следват Григорианския или Юлианския календар; се разминават с 13/14 дни, когато говорят за едно и също събитие.
· Виновниците са се погрижили да заличат следите си.
· Липсва политическа воля или способност у потомците и управляващите.
· Букурещкият договор и Цариградският договор или Одринското споразумение, узаконяват геноцида над българите, заедно с Ньойския договор по-късно.
· Лавина от исторически катаклизми отклоняват вниманието от българския геноцид: Първата световна война и съюзът на царство България с Османската империя, без връщането на границата Енос-Мидия,
· Ньойският Договор,
· Втората световна война,
· Тоталитарният режим в България след Втората световна война, вместо да работи за признаване на геноцида, извършен над българите, реши да отмъсти и завърши с „Възродителен процес“ в България.

За съжаление постиженията на изследователите на престъплението геноцид се използват много умело и от извратени злонамерени същества, за провокиране и извършване на престъплението днес и в бъдеще. Целта е те да бъдат изобличени на време.

Поместената в Гугъл https://www.google.com/maps/d/u/0/edit?mid=1UxBcQ6v-qqacEAv05pkq0XABWlMv1JXl&usp=sharing карта на Български селища, заличени чрез геноцид, уточнява кои са селищата на българи, лишени насилствено от право на собственост, чрез системно прилагане на геноцидни практики и доказва следните факти:

Българската народност е преобладаваща измежду десетки други народности в етническият състав на Балканския полуостров до 1913 година;

Областите Македония, Тракия, Беломорието, Одринско, Лозенградско и Цариградско са населени предимно с българско трудолюбиво население;

Днес статистиката на същите тези области и конкретно упоменати селища не отчита българско присъствие в своите списъци.

Тези факти, както и хилядите свидетелски показания са доказателство, че описаните в Гугъл https://www.google.com/maps/d/u/0/edit?mid=1UxBcQ6v-qqacEAv05pkq0XABWlMv1JXl&usp=sharing над 1200 селища или над 2 милиона жертви на геноцид, разпределени приблизително около 350 хиляди в Одринска и Беломорска Тракия и над 1 200 000 българи в Македония, са били насилствено унищожени, изселени из целия свят и избити чрез организирано мащабно престъпление срещу човечеството, причинено от иницииралите Берлинския конгрес политици. Имотите, както движими, така и недвижими, са били насилствено отнети чрез геноцид, и нито жертвите, нито техните потомци са били компенсирани. Ратифицираната с Указ № 300 от 23 юни 1950 г. – ДВ, бр. 153 от 1950 г. в България, КОНВЕНЦИЯ ЗА ПРЕДОТВРАТЯВАНЕ И НАКАЗВАНЕ НА ПРЕСТЪПЛЕНИЕТО ГЕНОЦИД, приетата от Общото събрание на ООН на 9 декември 1948 г. с резолюция 260 А (III), задължава българските политици да признаят заличаването на над милион и половина българи през 1913 година от прилежащите на България територии Македония, Беломорска и Одринска Тракия, за престъпление срещу чожечеството Геноцид, за което няма давност.

О, неразумни управляващи България, защо се страхувате да назовете фактите с истинските им имена и да отстоявате правата на своя работодател – българския народ? Нима тази статистическа справка не е достатъчна?! Необходима е воля. Силна, непоклатима воля и добросъвестни държавници за отстояване нашите изконни наследствени права на потомци на оцелели от геноцид жертви.

Защо, когато ви зададат въпрос за спасяването на 11 хиляди евреи от същите територии през Втората световна война, не отговорите, че именно унищоженото присъствие и отнето имотно право на над един милион и половина българи през от 1913 г., Първата световна война, та чак до ВСВ в същите области, е причината да няма кой да спаси евреите по-късно. Кога ще се намери достоен български политик, който с чест да отговори на ОЕБ Шалом и на еврейските общности, защо не са били спасени евреите в окупираните територии.?! Защото още докато се водят преговорите за мир по време на освободителната за българите първа балканска война, се извършва геноцид над мирното цивилно българско население в Одринска, Беломорска Тракия и Македония.

Геноцидът над българите в тези области се изразява в принудителна, асимилация, принудително изселване на православните български екзархийски свещеници, убийства и изчезвания на българи, забрана да се говори на български език и други дискриминации уточнени в специално издадени антибългарски закони от окупационните Сръбски, гръцки и турски власи, като:
С Букурещкия договор този геноцид е допълнително узаконен, въпреки анкетата на Карнегиевата комисия. Тогава защитата на човешките права още не е на дневен ред в ОН. Като се възползва от това Гърция организира първият концентрационен лагер на остров Трикери, където десетки български военнопленници и свещеници са оставени да умрат без вода и храна или биват изхвърлени в морето още по пътя до там. Авторът документирал това престъпление срещу човечеството, Владимир Сис е преследван и умира в затвора.

Признанието и почитта към предците ни очаква своето справедливо решение, доколкото това е възможно в държава, в която геноцидът срещу иноверците – българи и арменци – бе превърнат в официална държавна политика. Геноцидът днес е престъпление, което се преследва не по вътрешното право на една или друга държава, а по международното право като престъпление против човечеството, за което няма давност.

Грешката, граничеща с престъпление, на всички преговарящи от българска страна е, че са разглеждали бежанския въпрос в преговорите като имуществен, а не като национален.
По силата на международното право оцелелите тракийски български бежанци не са загубили правата върху имотите си и турската държава, която все по-упорито се рекламира като правоприемник на османската империя е отговорна и днес и трябва да им позволи да се завърнат по родните си места, да им възстанови по административен ред собствеността или да ги възмезди, като заплати стойността на отнетото имущество, лихвите върху дължимата сума за един век и ги обезщети за причинените страдания, лишения и пропуснати възможности.

От обсъжданията по време на изработването на Виенската конвенцията за правото на договори от 1969 година и последвалите дискусии на свързани с общите принципи на международното право (Jus cogens) въпроси в Комисията по международно право би могъл да се направи недвусмисления извод, че действия на държава или междудържавен договор, които нарушават общоприетите принципи на международното право – обичайни или кодифицирани – са недействителни и незаконни ipso jure ab initio (по право от самото начало).

В Източна и Западна Тракия не могат да се върнат прогонените тракийски българи, защото те не са между живите вече. Но техните потомци, живеещи в България или разпръснати по света, продължават да се надяват, че един ден ще се върнат по родните места на прогонените си родители. Земите не са променили характера си. Те очакват своите стопани!

Дълг на българската държава е да създаде условия за тяхното връщане по родните места и връщането на отнетото им имущество.

Съгласно член 2 от Конвенцията, престъплението геноцид, независимо дали е извършено в мирно или военно време, е престъпление срещу международното право и срещу човечеството и се състои в:

а) убиване на членове на групата;
б) причиняване на сериозни телесни или душевни повреди на членовете на групата;
в) умишлено налагане на групата условия за живот, целящи физическото й унищожаване изцяло или отчасти;
г) мерки за предотвратяване ражданията на групата;
д) насилствено предаване на деца от групата на друга група.

„Групата“ в нашия случая са тракийските българи и срещу тях са извършени три от петте възможните самостоятелни действия, посочени в букви „а“, „б“ и „в“ от властите, управляващи Гърция и Турция през второто и трето десетилетие на ХХ век.

За да разсеем всякакви съмнения и колебания относно квалификацията на престъплението геноцид и неговата относимост към действията на гръцките и турски власти срещу тракийските българи, ще припомним, че през 1915 година Русия, Франция и Великобритания, в съвместна декларация, обвиниха Турция в извършването на престъпление срещу човечеството и цивилизацията и посочиха като отговорни за това всички членове на Османското правителство, замесени в масовите кланета и изтребление на арменците. Клането, изтреблението и прогонването на тракийските българи по нищо не се различава и не отстъпва на геноцида срещу арменците.

По отношение на тракийските българи, както в Източна Тракия от страна на Турция, така и в Западна Тракия от страна на Гърция, бяха извършени актове на геноцид и бяха нарушени техни основни неотменими права, като правото на живот, защита на човешката личност, на етническата им идентичност, правото на собственост, на сигурност в условията на мир и равноправно съществуване.

Опитите за саниране на тези нарушения на общопризнати норми на международното право, някои от които са обявени за военни престъпления и престъпления срещу човечеството, чрез двустранни договори между заинтересованите страни, съгласно нормите на международното право са нищожни по начало и от тях не биха могли да произтекат никакви правни последици, нито би могла да се намали или изключи отговорността на държавата, извършила тези престъпления. Това е така защото отговорността за извършени престъпления срещу човечеството не се погасява по давност.

Решение е необходимо! Турция не може да продължи да съществува в ХХІ век със средновековните порядки и домогвания на Османската империя, към чието възраждане се стреми. Отговорност на същите „велики сили, които създадоха това чудовище, това раково образование на границата на два континента, е да наложат в Турция справедливост, ред, отговорност и порядки, съобразени с принципите и нормите за права и достойнство, според които биха искали да живеят народите пред ХХІ век.

До момента нито световната общественост, нито българската държава са направили необходимото да защитят правото на собственост, отнето чрез системно прилагане на геноцидни практики спрямо българското население описано по-долу в таблицата.

В Северна Македония, Турция и Гърция най-преданите българи са избити, а най-слабите духом българи са асимилирани и българската държава не прави нужното за спасяването нито на живота, нито на имотите им. Прогонването на българите от описаните по-долу родни места е стратегическа цел на Османската империя и на Гърция в началото на 20-ти век с цел обезбългаряване и етно-религиозно хомогенизиране на стратегически райони. Прилагат се различни методи и средства, съобразени с конкретния момент, които варират и еволюират от икономически и административен натиск до масови насилия и геноцидни практики.

ИЗТОЧНИЦИ:

1. Авторски колектив при Военнонаучния отдел – МНО в състав: полк. Гинчев, Г. (раздел I, гл. 1, гл. 2, т. 1, 2, 4, 5: гл. 3, т. 1, раздел II, гл. 3), подполк. Пенков, Сх. (раздел I, гл. 2, т.З; гл. 3), о. з. кап. I ранг Попов, В. (раздел I, гл. 3, т. 2), о. з. подполк. Г. Иванов (раздел I, гл. 3, т. 4), полк. Н. Гацов (раздел II, гл. 1, 2, 5, 6), Йонка Велкова (раздел II, гл. 4)., Редакционна комисия: В работата върху труда взеха техническо участие: Д. Радулов, Ек. Пеовска, Т. Алтабанова, Цв. Иванов, Схемите са изработени от Й. Илиев, “Междусъюзническата война 1913 г.“ София, Държавно Военно Издателство, 1963.

2. Бояджиев, Ст. Македония под сръбско иго 1913-1941, Македония прес, София, 1996.

3. Бояджиев, Ст. „90 години погърчване на българите в Егейска Македония“, Македония прес, София.

4. Бояджиев, Ст. Македония и Македонския въпрос, „Съществува ли македонска нация?“, Издателство ВМРО-СМД, София, 1991.

5. Бурбурон, Р. (1861-1932), Български дневници, издателство „Колибри“, 2007 г.; всъщност това са писма на графа до майка му и до жена му.

6. Войников, Д. Г. Българите в най-източната част на Балканския полуостров – Източна Тракия. (Авторът е завършил ръкописа през 1979 г. – бел. ред.) Първо издание, ИК „Коралов и сие”, София, 2002. Електронен текст по Второ преработено и допълнено издание („Коралов и сие”, 2009 г.)

7. Георгиев, В., Трифонов, Ст. Гръцката и сръбската пропаганда в Македония в края на 19 век-началото на 20 век., „Военно издателство“, София, 1995.

8. Дусманис, В. Войната на съюзените Гърция, Сърбия и Черна гора против България в 1913 г., сп. „Военно-исторически сборник“, 1929 г., II, кн. 7-8,. стр. 1-4, 22-23, 26-31.

9. Интернет Източник: Проклятието Сакс-Кобург-Гота, 01.04.2006 – https://www.anarchy.bg/articles/proklyatieto-saks-koburg-gota/ (22.06.2023)

10. История на България, том 8, България 1903-1918, БАН, Институт по история, издателство Гал-ИКО, София, 1999.

11. Марков, Г. Българското крушение 1913, издателство „Захари Стоянов“, София, 2017,
вестник „Одеский листок“, бр. 2711, 21 ноември 1912.

12. Stanton, G. H. Ten Stages of Genocide, Genocide Watch, 14 May 2020.

13. Мадол, Х. Р. „Фердинанд – цар на българите, мечтата за Византия, една истина“, издателство „Карина М“, София, 1992.

14. Милетич, Л. Гръцкитѣ жестокости въ Македония прѣзъ гръцко-българската война, Държавна печатница, София, 1913.

15. Минчев, Д., Билярски, Ц. Из тайния архив на българския цар Фердинанд I, Документи за военната и политическата история, Военно издателство, София, 2001.

16. Прудкин, А. (1880-1942), „Записки на моряка“, издателство „Напред“, София, 1931 г.

17. Радев, С. Това, което видях от Балканската война, конференцията в Букурещ и Букурещкият мир 1913 г. „Изток-Запад“, 2012.

18. Сис, В. „Гробовете на Трикери“, Издание на „Народ и армия”, София, 1914.

19. Тошев, А. “Сръбско Българската разпра”, Придворна печатница, София, 1932.

20. Трифонов, Ст. Македония и Тракия в борба за Свобода – края 19 век – началото на 20 век. Нови документи, Издателство Македонски научен институт, София, 1995.

21. Троцки, Л. Балканите и Балканската война, изд. „Изток-Запад“, София, 2015, стр. 477, стр. 263- 269, в-к “Ден”, №38, 9 ноември 1912 г., София.

22. Фичев, И. (1860-1931), Балканската война 1912-1913. Преживелици, бележки и документи, 1940.

23. Цанев, С. Български Хроники, том 3, издателство „Жанет 45“, Пловдив, 2021.

24. Шалапатов, Д. Българските християнски селища в Западна (Беломорска) Тракия, 2011.

25. Шопов, A. Дневник, дипломатически рапорти и писма, Издателство Македонски научен институт, София, 1995.

.