Илюстрация: bezmotika.com
.
Разказ от Хасан Ефраимов*
.
Имам толкова много приятели християни, а днес, макар че е Коледа, никой не си направи устата да ме покани, ни на обяд, ни на вечеря. То, аз толкоз и ям! Ракийка, естествено, не отказвам никога, ама и там скоро опъвам петълките. Ще видят те като дойде Байрама, ако не си пия сам… Ох, тогава ракийката е забранена. Какво пък? Ще се наливам с шербет. Не, че през останалото време не е забранена, ама аз не се натискам за Рая. Навярно и там ангелите хвъркат насам-натам, и кого, където сварят, черпят само с шербет.
Така веднъж мюфтията ме покани на вечеря. Оттогава направих диабет от неговия шербет. Налива ме цяла вечер и ме държа без „огнена вода“. Разбира се, не си го сложих на сърце, а още сутринта слязох в „Чудната градина“. Пипнах тук-там. Отне ми време почти до обяд. После оправих прозорците на оранжериите. Тук пиронче, там – видийка, като сложим и вратите, отне ми почти целия ден. Най-хубавото бе, че не се наложи да говоря с никого.
– Тате, една ракийка? – предложи дъщеря ми като се прибрах вечерта. – Направила съм чудесна салатка!
– Е то, с такава салатка… грехота е да не се пие ракийка, моето момиче.
– Докторе… Докторе, бе… – разнесе се из двора. Още не бях приседнал на масата като хората.
– Тате, баба Гица те търси – осведоми ме и щерка ми. Откак подхвърли някой и друг кокал на Зоро, вече се разхожда из двора като из бащиния. Дори си нямам и идея, дървата ми дали ще издеянят и до Йордановден тази година.
– Бе… – не се сдържах. – Още не съм си налял като хората, а веднага усети миризмата.
– Тате, не говори така за горката стара жена! – възмути се веднага и дъщеря ми. – Няма си никого, освен нас.
– Аз какво да направя? Дървата от мен, водата за градината й от моя кладенец, ракийката от мен! Да взема и да я…
– Тате, не ставай пак лош.
– Отдавна не съм ставал лош. Децата й в Европата… Оставили ме мен да я гледам. Ай сиктир, бе… Аз да не съм…
– Тате…
– Добре… Чух… Не съм глух! Идвам! – развиках се и към прозореца.
– Кажи! – озъбих се и на баба Гица, след като отворих вратата.
Вятърът и днес, както винаги в Добруджа през зимата, бе леден и главата ме цепеше неудържимо. Баба Гица отначало сякаш се вцепени. После вдигна глава и ме погледна с най-печалния поглед на света.
– Е, що така с лошо, бе докторе? – изрече. Само дето не се разплака. – Дошла съм на вратата ти, а ти…
– Ти всеки ден си на вратата ми.
– Ако кажеш…
– И вечер! Ако не си на вратата ми…
– Какво?
– През останалото време си на плета. Много често ме дебнеш и пред гаража.
– Аз… Аз… Ще…
– Да не се разревеш сега!
– От тебе не съм го очаквала, докторе.
– Ти на Байрама не беше ли пак у нас?
– Бях и на двата.
– Е, ся… Вместо да направиш един козунак.
– Имаш диабет, докторе.
– Ще имам, я. След шербетите на мюфтията.
– А, козунак се прави на Великден.
– Що? През останалото време не може ли да се яде козунак? А и тебе какво те засяга моят диабет?
– Е как, бе докторе? Ами, ако умреш! Ама…
– Какво?
– Аз и на Кина викам: „Той, доктора, викам…“
– Какво пак й викаш?
– Да не се гътне, викам, че тогаз…
– Какво? Таман ще се отърва от теб.
– „Ма, какви работи говориш и ти, ма Гицо? – вика ми и тя – Пепел ти на езика“. Ама, аз веднага я успокоявам. „Ма, спокойно, ма – викам, – той, докторът, онази водолазка, дето гъзът й беше чак у сливиците, не можа да го умори. Като й набиеше докторът шнорхела в устата, като й натиснеше главата в басейна…“
– Бабо Гицо…
– Е какво бе, докторе? Да съм казала нещо невярно? Ама, все Гица виновна на този свят! Не беше ли тъй?
– Не сменяй темата! Да заколиш едно агне…
– Ти си вегетарианец, докторе. А и агне се коли на Гергьовден.
– Вино да съм отказвал някога? А и на Гергьовден пак беше у нас. Даже ми се обади по телефона и ми напомни, да не забравя да купя агнешко. А…
– Какво?
– На Никулден не яде ли пак риба у нас?
– Ох… Ох… Тръгвам си! Извинявай! – даде на задна скорост баба Гица.
– Чакай! Не съм ти казвал да си тръгваш.
– Тъй ме боли един зъб, докторе. Ще ме умори, пущината. Та, викам, доктора…
– Зъб?
– Да! Зъб, докторе.
– Ти нямаш зъби…
– Е, как да нямам – възмути се нашата и се озъби срещу мен.
– А бе… това са протези, бе! Нали и тях ги направи на аванта при Сисито. За пръв път чувам да болят протези.
– Е как бе, докторе? Явно съм направила някакъв кариес.
– Кариес? На протезите?
– И душата ме боли, докторе.
– Ти нямаш душа.
– Ами, боли ме, докторе. Боли пущината и това е. Ето, Коледа е, а аз пак сама.
– Да не ти се е допила ракийка?
– Може… Може… Може да болят протезите – обади се и дъщеря ми зад мен.
– Ето, видя ли? – зарадва се баба Гица на неочакваната подкрепа. – Сисито е зъболекар и знае, а ти дори доктор не си.
– Моля?
– Да си оправил изпускането ми?
– Аз да не съм „ВиК“, бе?
– Като каза ракийка… Да капна малко в дупчицата, а, докторе?
– Каква дупчица?
– На зъба! Каква дупцица?
– Тя, тази твоята дупка поема половин бъчонка!
След подкрепата, която получи от дъщеря ми, баба Гица не загуби повече време и нежно, но авторитетно ме избута от вратата, и нахълта вътре.
– Докторе, я ми дай една чаша и на мене, бе! – и ме изкомандори.
– Моля? – не се сдържах. – Аз да ти дам чаша?
– Че кой друг?
– Аз за себе си не взимам чаша. Пък и ти не пиеш с чаша.
– Е, как бе, докторе?
– По-добре един буркан да ти дам.
– А, от буркан пият Колю и Въчко. Като заседнат в гаража и… Нека да е с тертип, докторе. Да си налеем така по една ракийка.
– Нали те болеше зъб. Само в дупчицата…
– Анджък, я! А наздраве, докторе!
– Леко, ще се задавиш. Това е скоросмъртница!
– А, докторе? – въодушеви се баба Гица след като замези и забърса устата си с опакото на ръката.
– Какво?
– Аз разправях ли ти за кръчмарина, бе?
– Само за него си пропуснала.
– Чакай ся, да ти кажа.
– Не държа много да чуя.
– Не държиш ти, ама и не наливаш. Налей, де! К’во се късканиш, ся? Без това ракията булките ти я носят. Сякаш не знам.
– Ако знаеха, че ти ще я пиеш, едва ли щяха да ми носят.
– Охо, те ако знаеха, повече щяха да ти носят бе, докторе. Тя и Кина вика: „Стана известна из Фейсбук, ма. Всички за тебе говорят“. Оня ден, докторе…
– Какво?
– Дошли едни да ме търсят в махалата. Журналисти били. Викали: „Тука ли живее Гица?“. Кина питали. Интервю искали.
– Да не си им казала нещо за мен? – изведнъж ме обхвана съмнението. Кой знае какви неща щеше да им наговори, а те само това чакат. Само това ми липсваше. Иди после и се оправяй.
– Ми, те голтаци бе, докторе. Искат, ама безплатно. „Аз, колкото неща знам за доктора, вие нямате толкоз пари“ – им казах.
– Бабо Гицо… Да ти налея още една, а?
– Благодаря, докторе. Наливай, че свещена вечер.
– Ама обещаваш да не говориш повече с такива.
– Е, как бе, докторе? Баба ти Гица да не е вчерашна? Знам аз какво да им кажа. Ти само наливай. Чакай сега, да ти кажа за кръчмарина. Ама, млада бях тогава.
– Те, всичките ти истории от младини ги знам аз. Накрая винаги…
– Ами, ти какво искаш бе, докторе? Няма да ме бият, я. Слушай сега и мълчи.
Баба Гица се намести на стола, за всеки случай удари още един сериозен гълток, ей тъй, за да не й се запира мисълта, и като почна:
– В гимназията имах гадже, докторе.
– Ти? Гадже?
– Да, ама като излязох в парка и какво да видя. Седи оня на една пейка и се целува с някаква шафрантия. Като наех, ти казвам. С един удар го свалих под пейката.
– Е как, бе?
– Тъй, как? И после като го заритах… Как не го убих, не знам. Обичах го, бе докторе. Обичах го!
– Ти обичаш само себе си.
– Не ме прекъсвай! Оставих го тъй и си тръгнах. Вървя аз, ама вътре в мен кипи. Ще се пръсна, ти казвам. Гледам един бар и без да се замисля влизам вътре. Беше празен, да ти кажа. Барманът, едно хубаво момче, стои зад тезгяха и лъска…
– Е, как посред бял ден, бе, и то в бара?
– Чашите бе, докторе. И ти, с това твое мръсно подсъзнание. Какво друго да лъска един барман?
– Оф… Тъй кажи, де.
– Ще кажа, ама не ме оставяш.
– Ти прекъсна да говориш.
– Ми, да ударя една глътка бе, докторе, че ми пресъхна устата. Да си виждал барман с бастун?
– Оф… Не съм.
– Не си, я.
– И…
– Нали не искаше да чуваш?
– Не исках, ама… Тъй го разправяш, че…
– „Я налей един коняк“ – му казах. То, тогава уиски още нямаше, докторе. Имаше само коняк и водка. А… имаше и вермут, ама аз не го обичах. Един сладък такъв. Имаше и ракия, ама из баровете никой не пиеше ракия. Беше някак си просташко.
– И…?
– „Пари имаш ли?“ – обиди ме оня. А аз, както бях набрала: „Ти за моите пари недей бери грижа“ – му отвърнах. Излъгах го. Бях по една гола…
– Оф, бабо Гицо!
– Фуста, бе докторе. А бе, ти колкото повече одъртяваш, толкова повече…
– Моля?
– Обърнах чашата на един път, докторе. Като пиян руснак. Толкова ме болеше душата. Исках само да се успокоя. „Я налей още един“ – му казах после, а той: „Пари имаш ли?“ – все това му беше на устата. „Ще се разберем. Няма да те занося“ – му отвърнах. „Добре. Щом ще се разберем“ – съгласи се оня. Не знам колко чаши обърнах тогава, докторе.
Баба Гица прекъсна разказа си, после взе чашата и дълго я въртя в ръка. За момент усетих, че е потънала някъде далеч в спомените си. Мястото, където всеки обича да е сам, и всеки, който се осмели да докосне това място, дори с дума, се оказва нежелан натрапник.
– Няма ли да ме попиташ какво стана после? – обади се по някое време.
– Е, то е ясно.
– Що пък да е ясно?
– Млада си била. Нямала си пари – отвърнах й веднага. – А и на теб всичките ти истории свършват с…
– Да, нямах и пукната стотинка, докторе, ама имах…
– Оф, бабо Гицо…
– И после като почнах да ходя всеки ден в бара…
– Ужас.
– Ами, беше безплатно бе, докторе.
– То и при мен караш все на аванта.
– И ми ставаше така едно хубаво от…
– Коняка.
– Стига с този коняк, де. Дори не обичам коняк.
– Оф, бабо Гицо.
– Но това не беше краят. Не завърши така историята.
– Така ли? И как?
– Свърши му конякът, докторе. Оказа се, че нямал толкова много. Конякът му свърши, а моята…
– Бабо Гицо…
– Е, какво бе, докторе? Та, твоята ракия, докторе…
– Бабо Гицо, да си лягаме вече, а?
– Ти си лягай бе, докторе. Аман от пенсии. Аз ще помогна на Сисито да прибере масата. Оф… Оф…
Баба Гица залитна при опита си да стане и, докато я хвана, се строполи под масата.
– Бабо Гицо… – притичах веднага и й помогнах да стане. – Казвах ти, че е скоросмъртница.
– Ох, що не ме държат краката бе, докторе? Да не съм получила удар?
– Получила си ти.
– Обади се в Бърза помощ.
– Аз не съм ли доктор?
– А, доктор си ти, едно изпускане не можа да ми оправиш тука.
– Е, как да го оправя, след толкова… коняк?
– Обади се в Бърза помощ.
– По-скоро в изтрезвителното.
– Ох, чакай да ти кажа, докторе, веднъж бях и там. Ама, млада бях тогава…
– Бабо Гицо, не искам да слушам. Имало е едно младо момче и…
– Ми, имаше. Що да няма? Навсякъде имаше млади момчета тогава. Не като сега.
– И после, почнала си всяка вечер да ходиш. Хайде, ставай да те водя у вас.
– А, веднъж един нали ме води. Ама, млада бях тогаз. Уж кафе щяхме да пием.
– Бабо Гицо… Не искам повече да слушам. Каквото и да разкажеш, върти се все около…
– Ми, млада бях, бе докторе. Около какво искаш да се върти?
– Честито Рождество, бабо Гицо.
– А, честито, честито, моето момче. Аз сама… Пусни – отскубна се и от ръката ми вече по пътя.
– Благодаря! Благодаря, докторе, че те има – провикна се, вече стигнала до вратника си.
– И аз благодаря, че те има, бабо Гицо.
– Благодаря! Благодаря! – чуваше се още дълго гласът й.
– Благодаря! Благодаря! – повтарях и аз, прибирайки се.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Из новата книга на автора книга „Хвърлячът на ножове“.
.
