Мъж

.

От пет години ходя на лов. Защо? Любопитство. Ловът е част от културата на Индиана, предимно ловът на елени. Сърните и елените са многобройни тук. Съчетанието на безкрайни поля и обширни гори предлага идеалните условия за тези красиви животни. Всеки уважаващ себе си хужиер (така живеещите в Индиана хора се наричат) рано или късно се озовава на някое дърво в гората, или скрит под него с пушка или лък в ръка. Това е Индиана и тук мъжете ловуват.

Аз не съм роден в Индиана и нямам право да се наричам хужиер, но толкова дълго съм живял тук, че заобичах тези хора и в душата си започвам да се чувствам като тях.

Колкото повече полудява светът, колкото повече хаос създава, от страх за живота си, класата на богатите паразити, толкова по-мили са ми обикновените хора, с прости, чисти и ясни понятия и помисли. Тегли ме към мъже, които знаят, че са мъже – бащи, защитници на семействата си, съпрузи на жените си, осигуряващи покрив и прехрана, и жени – женствени, майки, съпруги и пазителки на семейното щастие.

За пет години ловуване не само не бях убил, но не бях и видял елен или сърна около местата, където ги причаквах. Виждал съм елени и сърни около пътя от колата си, виждал съм ги блъснати, убити при катастрофа, лежащи встрани от пътя, но многочасовите засади, заключаващи се в висене по дърветата в някоя, уж гъмжаща от елени, гора, бяха безрезултатни за мен. Разбира се, да наблюдаваш как гората се събужда и да посрещаш изгрева е чудесно изживяване.

От малък се увличам по най-различни неща. Никой никога не ми е повтарял и потретвал, че съм момче и че трябва да се държа по мъжки. Ако нещо съм запомнил от детските години, казано от родителите ми, е, че трябва да уважавам и защитавам жените и да им помагам, когато им е тежко.
От малък наблюдавах как баща ми излизаше напред, когато това беше необхиодимо. Без никаква показност, в моменти, в които това беше необходимо, той излизаше пред нас и майка и се изправяше срещу света. Правеше го тихо и естествено. Това беше неговият път. Тих, спокоен и силен.

Аз от малък, без някой специално да ме е учил, обичах да мятам неща по други неща – камъни, пръчки, ножове по дървета, представяйки си, че се сражавам с врагове и защитавам някого от нещо. Мечтата ми беше да имам истински лък – като на Робин Худ, с който да защитавам бедните и да наказвам богатите. Мечтал съм си и за пушка-кремъклийка. Освен това много четях, обичах да си говоря с най-различни хора и с момичетата се държах приятелски и с уважение, което полът им изискваше. Опитвах се да рисувам, да пиша стихове и да свиря на пиано. Надявах се и още се надявам да стана мъж като татко. Тих, силен и спокоен.

Ловът за мен е продължение на търсенето на мъжа в мен. Не е вярно, че ние се раждаме мъже или жени. Ние се раждаме хора и имаме щастието да работим върху себе си и да станем най-добрите мъже или жени, които можем. Природата ни дава хормоните и половите белези, но това не прави мъжа или жената. Аз не съм се замислял дали съм мъж или жена. Аз знаех, че имам работа на този свят – да стана най-добрият мъж, когото познавам – моят татко. Ако съдбата ми бе отредила генетиката на жена, щях да се стремя да стана най-добрата жена, която познавам – моята майка.

И така, моето търсене на пътя на мъжа ме отведе в една малка палатка, скрита на ръба на горски масив, в имота на един приятел в Индиана. Палатката е за да се скрие ловеца от елените, да не го усетят те и да се приближат достатъчно близко. Тогава от тъмнината на палатката, непроницаема даже за зорките очи на елена, ще изтрещи изстрел или ще излети стрела. Колкото по-близко е еленът, толкова по-вероятно е да го убиеш с един изстрел. Елените са чудесни животни. Грациозни и бързи като мисълта, със страхотно зрение и слух, с обоняние, по-добро от това на кучетата. Невъзможно е да доближиш елен без той да те види, чуе или усети, много преди ти да си го видял, чул или усетил. Затова аз трябва да съм или високо на дървото, откъдето еленът не очаква никаква опасност, или в палатка, която стои в гората с години на едно и също място и е станала за елените част от пейзажа. Еленът си е вкъщи, а аз съм му на гости в неговата гора. Аз съм гостенин, дошъл да го измами и да го убие. Това е толкова по човешки.

Седяхме с мистър Би в палатката. Мистър Би е стар и опитен ловец. Той изпитва удоволствие да отведе някой новак като мен на лов, да му покаже, да го научи и да му помогне да стане ловец. Ловът изисква тишина, ловът изисква търпение, ловът изисква издържливост на студ, наблюдателност и ловът изисква да убиеш. Ловът е сложна и интересна дейност, с цел да отнемеш живот. Мислех си – мъжът трябва да умее да отнема живот. В защита на семейството си или за да го нахрани, той трябва да умее да убива. Убийството е мъжка дейност. Така си мислех, седейки в палатката с мистър Би, старейки се да не кашлям, да не подсмърчам, да не се движа много и даже да не дишам шумно, за да не ме усетят горските елфи – елените.

Виждал съм ги по време на разходки из тукашните паркове, да се появяват и изчезват като призраци в гората. Еленът се слива с листата, клоните, тревата и изчезва като пролетна мъгла. Появява се незабелязано и внезапно. Той те е усетил и те е видял отдавна, а ти го виждаш само тогава, когато той реши да ти позволи това.

Часовете минаваха, зимното слънце потъна зад гората и здрач започна да напредва от изток. Мистър Би ми прошепна:

–Да излезнем навън и да огледаме полето.

Палатката беше скътана в една падинка на самия край на гората и гледаше към малка горска поляна. Зад палатката се простираше поле, на което през лятото се садяха разни култури. Мистър Би предположи, че вместо да пасат в гората, елените са решили този ден да пообиколят полето. Може би са ни усетили как седим в палатката и просто са ни заобиколили. Аз имах арбалет, зареден със стрела, а мистър Би носеше мускет. Той предложи да оставим оръжията в палатката и да огледаме. Странно беше да гледам как този седемдесет и кусур годишен мъж се искачва тихо, като котка по склона на падината, за да огледа полето. Той се хвана за клона на едно дърво на ръба на падината и погледна към полето. После се обърна към мен и ми показа с един пръст. На полето имаше елен. Той слезе и ме покани с жест да се кача.

Аз вече си мислех, че и този лов ще завърши мирно, както и останалите ми опити, но любопитството ми ме тласкаше напред. Исках да видя елена, когото дебнехме толкова дълго. Изкачих се на ръба на падината и в далечината видях елен. Беше на около стотина метра. Знаех, че не мога да произведа точен изстрел с арбалет от това растояние. Просто стоях и гледах елена, и изведнъж забелязах още едно животно – сърна, после още две. Еленът беше на полето с три сърни – неговото малко стадо, неговото семейство Животните пасяха спокойно. Отзад мистър Би ме докосна по рамото. Обърнах се. Мистър Би ми подаваше мускет с оптичен мерник.

– Стреляй с мускета. Убий елена – ми прошепна той.

Аз не исках да стрелям. Струваше ми се, че еленът е много далече и че няма да мога да го уцеля в сърцето или белия дроб, ще нараня животното, то ще избяга и ще умира бавно и мъчително, заради моето неумение и самонадеяност.

Но ловът си има свои закони. Това е човешка дейност, която свършва със смърт. Мистър Би, старият ловец, ми подаваше пушката. Той стоя с мен часове, той не се отказа и ми намери елен, той ми подаваше пушката, вместо да стреля той. Той искаше аз да имам това изживяване. По дяволите, и аз исках да имам това изживяване, иначе за какво бях тук.

Ще взема пушката. Ще погледна елена през оптичния мерник…

Взех мускета. Излязох още по-напред. Една от сърните ме видя и тръгна към гората. Всичко свърши. Сега и останалите животни ще побегнат. Погледнах през оптичния мерник. Сърните се оттегляха без много да бързат към гората, но еленът си стоеше на мястото, даже имах чувството, че беше излязъл напред, към мен. Той не пасеше. Беше вдигнал гордата си, увенчана с рога глава, и стоеше спокойно. Стоеше между мен и сърните. Той ме виждаше много добре. Сигурно знаеше, че съм там, откакто бяхме влезли в гората с мистър Би. Еленът не мърдаше. Той беше там, където трябваше и искаше да бъде. Той беше мъж, който застава между света и семейството си – жените с нероденото му потомство.

Аз бях там, където живота и аз самият се бях поставил. Гледах елена през окуляра на мерника. Той беше толкова смел и спокоен. Пръстът ми натежа на спусъка.

В здрача в полето умираше Елен. Той умираше сам. Умираше тихо, спокойно и силно. Беше паднал на земята. Опитваше се да се изправи, но задните му крака не го държаха. Той се опитваше отново и отново, но не успяваше.

Аз тръгнах към него, за да му помогна да умре, но той умря преди аз да дойда. Не ми даде възможност да го изпратя. Нямаше нужда от това. Той беше мъж, който запази жените си и запази децата. Той беше баща и съпруг, който изпълни дълга си до край. Смъртта му имаше дълбок и важен смисъл.

Той ми преподаде важен мъжки урок.

Да можеш да убиваш не е достатъчно, за да бъдеш истински мъж. Трябва също така да можеш и да умираш. Да умираш за другите.

Да умираш силно, спокойно и тихо, както Еленът, когото аз убих!

Колко още имам да уча, Боже!

Виктор Хинов

.