Приказка за българската независимост

.

Не харесвах Паметника на съветската армия в София, наричан от някои Монумент на окупационната Червена армия (МОЧА) и никога не съм го смятала за автентично място за памет и поклонничество. Най-малкото поради това, че тази армия не среща никаква съпротива при навлизането си в България и, че ако не беше тя, българските комунисти и отечественофронтовци нямаше разбира се да завземат властта и България да се превърне после в „народна република“. Нямаше т.нар. Народен съд да избие и се саморазправи с дотогавашния български политически и обществен елит, нямаше да има комунистически концетрационни лагери и България нямаше да се превърне в най-верния сателит на Съветския съюз. Нито пък броят на комунистите и т.нар. активни борци против фашизма и капитализма щеше да нарасне неимоверно след 9 септември 1944 г. Нито щеше да има след това български деца, кръстени Сталин, Сталинка, Ленин или Илич.

Но, да се замислим все пак какво щеше да стане в България, ако армията на Третия райх бе победила във Втората световна война?

На мястото на Паметника на Съветската армия в София можеше да има голям и внушителен паметник на Великата армия на Третия райх, заради чийто победи България си е върнала не само Южна Добруджа, но и Вардарска, а защо не и част от Егейска Македония. И която велика хитлеристка армия е победила омразния съветски комунизъм. И вместо комустически концентрационни лагери, сигурно щеше да има фашистки такива, където да бъдат изтребени или пречупени тотално всички противници на нацизма – като почнем от евреите, ромите, комунистите, та стигнем и до последния опозионер на подобна власт. А организации като „Ратник“ и „Отец Паисий“ можеха да нарастват неимоверно след победилия нацизъм по хитлеристки образец. И вместо Сталин и Сталинка, някои престарали се привърженици на този режим можеше да кръстят децата си Адолф, Адолфка, Хитлер, Хитлерка. И България нямаше да стане тоталитарна социална държава по съветски образец, а щеше да стане друг вид тоталитарна държава, с аутобани и социални придобивки по образеца на Третия райх.

А после, след 40-50 години примерно, ако някакъв вятър на промяната би измел от световната сцена „хилядолетния“ райх, видни апаратчици в България, както и агенти и сътрудници на страховити местни тайни служби, изградени в страната по модела на СС, биха се опитали вероятно да запазят по един или друг начин икономическата си власт. Щеше да последва пак вероятно някакво пребоядисване и някои техни деца и внуци да станат най-гласовитите борци срещу омразния, вече паднал, нацистки режим в България. А после, след още трийсетина години примерно, можеше за кмет на София да бъде избран някой потомък на генерали от тези тайни служби.

Както гласи един известен виц на Сашо Сладура, загинал в концлагера „Белене“ по времето на комунизма, населението на България не е 6-7 милиона (според преброяване от 1946 г. е било малко над 7 милиона), а е толкова по три. 7 милиона са се радвали на германците, 7 милиона са оплаквали цар Борис III след неговата преждевременна смърт и още толкова са посрещнали Червената армия с хляб и сол. Такъв е българският политически модел, поне в новата ни история, в който да си сателит на някоя велика сила е устойчиво поведение, което може да сменя вектора си, не и васалността. И ако се намери някой държавник като Стамболов или пък Борис III, който наистина да се бори за суверенност, той обикновено завършва трагично.

Цар Борис впрочем, щеше да бъде низвергнат и оплюван по време на описания хипопетичен модел на режима, който можеше да се наложи в България след края на Втората световна война, ако армията на Третия райх бе победила. Защото не е пратил български войници на Източния фронт и не е изпълнил нацистката политика за изтребление на евреите. Така, както бе низвертнат и оплюван по времето на комунизма – по съвсем други причини.

Но… не се случва така. Червената армия влиза в Берлин, а войските на нацистка Германия никога не превземат Москва. И още преди края на Втората световна война, през февруари 1945 г. на конференцията в Ялта, България е определена да се движи в съветска орбита. На прослуватата салфетка на Чърчил това е било фиксирано като 75 процента, после постепенно стават 100. И така до късната есен на 1989 година.

Сега сме в края на 2023 г. България се води за демократична държава. Затънала в политически и корупционни кризи, с компрометирани лидери, изпрани или недосегаеми за съдебната власт. Тук може да си в списъка Магнитски и да си най-големият евроатлантик. И сенчестата власт се институционализира.

Би могло разбира се най-накрая в София да се изгради паметник на основателя на тази държава. Бихме могли, също така, да продължим да повтаряме и да се гордеем, че тя е основана преди повече от 13 века (през половината от които не е съществувала на политическата карта). Но и да почетем най-накрая с такъв паметник първия си държавник Аспарух, ще ни направи ли това по-смели и независими? Тук, на тази древна земя – кръстопът между Изтока и Запада, между Европа и Азия, между исляма и християнството, където винаги се пресичат някакви апетити, ветровете са срещупосочни и силни. И най-лесно е, ако си управленец, да си васал.

.

Мариана Христова

.