.
Разказ от Красимир Бачков
Шаламанът никога не беше ходил на театър или опера. Нямаше нужда от тях. Той се интересуваше от коне, лов на лисици, диви прасета и хубави жени. Смуглото му, сурово лице не трепваше и при най-голямата опасност, но съзреше ли хубав кон или жена, обикновено присвитите му очи блесваха, запалени от огъня на изкушението. Див мъжкар по природа, той бе свикнал да получава всичко, което си хареса, кога с пари, кога със сила, а не рядко и с измама. „Светът е на силните!“ – често обичаше да повтаря елементарната си житейска философия, убеден в нейната непоклатимост. За своите петдесетина години, Шаламанът изглеждаше доста добре. Косата и зъбите му си бяха на мястото, виждаше като ястреб, а на канадска борба никой от селото не можеше да му се опре. Властен по характер, той не търпеше възражения или обяснения, особено от страна на гъзоблизците. Така наричаше всички чиновници, бюрократи и всякакъв вид книжни душици. Затова, когато вчера в кръчмата ветеринарният доктор заяви, че най-красивата жена в близкия град е новата артистка в театъра, старият бракониер се изсмя и махна пренебрежително с ръка:
– Разбрал си ти от жена!
Обикновено хората не спореха с него, но този път докторът се впрегна и започна да го убеждава в достойнствата на хубавицата. Така или иначе, обаче, нямаше полза, защото Шаламанът вярваше само на собствените си очи. Всички хвалебствия относно прекрасната й фигура, красивите очи и най-вълшебния глас, излязъл от устата на жена, бяха отхвърлени с презрение:
– Стига си я хвалил, бе! Да не тръгна заради нея на театър сега!
– Що да не тръгнеш? – наивно запита докторът.
– Ха-ха! – за малко не се задави от смях Шаламанът. – Ти си луд, бре! Че кой е чул или видял някога… Шаламанът да ходи на театър?! Пък ако ще да е заради най-хубавата жена на земята!
– Ако я видиш, ще тръгнеш! – не се предаваше докторът. – Дори само ако й чуеш гласа, ще те хване мерак да идеш, да я видиш!
– Как пък не! И къде ще я чуя? – заинтересува се за всеки случай бракониерът.
– По телефона! – отвърна докторът.
Всички знаеха, че Шаламанът не обича да говори по телефон, но младит доктор бе отскоро в селото и нямаше как да го знае. Затова продължи спокойно:
– Ще включа говорителя на телефона и ще говоря с нея, а ти ще слушаш. Ако гласът й ти хареса, отиваме двамата на театър, да я видиш някой ден! Става ли?
– Още си много зелен, момче! – намръщи се бракониерът и му обърна гръб. Мъглата от цигарения дим в кръчмата сякаш се сгъсти.
Седмица след това един ден Шаламанът мина през лечебницата. Носеше мръвка от диво прасе за изследване. Докторът замислено го изгледа:
– От три месеца в никоя дружинка наоколо не са отстреляли прасе, а ти за двадесет дни вече втори път носиш проба!
– То е същото от миналия път! – ухили се лукаво Шаламанът. – Вкусът му нещо се поразвали, та викам да го проверим, да не стане някоя беля!
Докторът се почеса ненужно по врата. Знаеше, че бракониерът лъже най-безобразно, но нямаше какво да направи. С Шаламана досега никой не бе излязъл на глава, затова използва случая да го притисне:
– Добре, но първо ще се обадя на онази артистка! После ще видим месото!
Старият бракониер присви очи и запали цигара. Нямаше накъде да мърда, защото сега докторът бе по-силен. Търпеливо загледа как той набира цифрите и чу сигнал на заето отсреща. Това продължи няколко пъти със същия резултат. И докторът запали цигара, поговориха си за лов, а проклетият телефон все даваше заето.
– Така е, като я търсят много хора! – опита се да я оправдае докторът. Шаламанът замижа с едно око:
– Като звъниш половин час на една жена и телефонът все дава заето, или телефона е развален, или жената!
Точно тогава линията се освободи и прозвуча мелодичен женски глас. Актрисата говореше нещо с доктора, но Шаламана не слушаше думите. Музиката на гласа й го омайваше, караше го да настръхва от желание.
– Дявол, а не жена! – отвърна после на въпроса, какво ще каже за артистката.
Тихомълком и потайно, както ходеше да бракониерства, след няколко дни Шаламанът се озова една вечер пред театъра в града. И да го видеше някой, едва ли би го познал. Пременен с нови дрехи, той се кипреше пред афишите и сричаше написаното на тях. После, прочел името на актрисата с чудния глас, въздъхна успокоен и тръгна към касата. Купи си билет и влезе в театъра. Тук всичко му бе непознато и, за да не се чувства несигурен, просто си седна на мястото в залата. След малко прозвуча гонг, после друг и най-сетне действието започна. Играеха Йовковата „Албена“, затова всичко, което ставаше на сцената, му бе близко и познато. Веднага позна хубавата артистка, играеща главната роля, и очите му светнаха от мерак. Чудно, но не само тя го впечатли, но и самата пиеса. Отначало настроен скептично, той наблюдаваше с любопитство, но после неусетно се заслуша и играта го завладя. Шаламанът се радваше и тревожеше заедно с героите, идеше му да скочи и да се намеси в театрото, но все пак се въздържа. След края излезе трогнат и замаян от преживяното, вмъкна се в първата попаднала по пътя му кръчма и удари няколко ракии за отпускане. После се прибра на село.
Никой не разбра какво е станало в мъглявата душа на бракониера, но доста време след това той все се губеше нейде. Влезеше ли в кръчмата, изглеждаше някак по-различен. Като че се бе подмладил и изправил, вълчите му очи горяха от живот и аха, още малко и да лапне целия свят. Хората го гледаха и се чудеха, каква щуротия го е подпалила тъй, че крачеше като змей из селото. По-суеверните си плюеха в пазвите, а останалите чакаха „да му се чуе гласът“. Една вечер в кръчмата докторът пак го подкачи:
– Ей, не можах да те излъжа да я видиш тази хубавица, бе! Язък!
Шаламанът се усмихна тънко:
– Ако искаш да я видим, става!
– Става, ама не става! – плесна се от яд докторът по коляното. – Забременяла и преди няколко дни се прибрала към нейния край жената! Ти, докато се наканиш да я видиш, хората успяха да я ошетат!
– Много хубаво!
– Кое му е хубавото? – не разбра докторът.
– Ами, дето се е прибрала на мястото си!
– Мястото й е в театъра, бе приятел! – кипна докторът. – Не да стои в къщи и да дундурка бебета, а да играе и да радва хората!
Шаламанът помисли малко и се съгласи:
– Абе, прав си, но ми се видя по-лесно да си докарам театър в къщи, отколкото да ходя в града, да го гледам!
Наоколо разговорите секнаха, само огънят от зачервената печка се чуваше как буботи. Докторът сухо преглътна:
– Ти какво? Да не би…?!
– Като искаш, ела да се видите! – надигна се Шаламанът. – Да не съм турчин, да я крия!
Докторът и останалите тръгнаха след него. Крачеха припряно и се бутаха недоверчиво, защото бе възможно бракониерът просто да си прави майтап с тях. Беше го правил толкова пъти и толкова пъти бяха сърбали попарата на дебелашките му шеги, че не бе чудно и сега да е така. От друга страна пък…! Все пак това бе Шаламанът, а при него всичко бе възможно. Нетърпеливи влязоха в двора на скромната му къща, а той гръмогласно повика жената. Вратата се отвори и тя застана на прага. Беше тъй красива, че кожата на всеки мъж настръхна и всички загледаха войнствено. Тя се усмихна закачливо:
– Цялото село ли си поканил, Шаламане?
– Мерак за театър, булка! – отвърна добродушно той. Останалите се спогледаха, а докторът си удари каскета в земята и над селото се разнесе едно мъжко:
– Бре-бре-бре-бре-брееей!
.
