.
От ФБ профила на Иво Георгиев
.
Във филма „The Blues – Feel Like Going Home“ на Мартин Скорсезе много пъти се споменава името на Алън Ломакс. По време на Голямата депресия в САЩ, забележете, Библиотеката на Конгреса подкрепя множество културни проекти, един от които е за запазване на традиционната музика. По този проект известният музиколог Алън и баща му Джон обикалят Юга, откриват стотици самоуки музиканти и им правят първите записи, много от които са останали в историята. Така в Щатския затвор на Луизиана те намират Лед Бели и го записват – натюр, както си е със затворническите дрехи.
Филмът започва с един ритуален танц – „Snake dance“ – емоционално изпълнение на малка флейта и два тъпана, в което музикантите не само свирят, но и играят. Те живеят музиката. Всъщност, това е цяла култура. Така са били и нашите свирачи на хора по селата в отколешни времена – кавал и тъпан или гайда и тъпан, макар чувствата и усещанията по нашите земи да са различни.
По-нататък виждаме и чуваме Мъди Уотърс, Сон Хаус, Джон Лий Хукър, а за кратко се появява и любимият ми съвременен блусар Кеб Мо, с чиито песни в колата пътуването ми винаги се превръща от отегчително в приятно.
Скорсезе е майстор, знаем. Умее да разголи душите, да подбутне нещата така, че да станат тъжно-весели, а също и да предизвика интереса на зрителите към целия път на легендарния стил „делта блус“, от африканските корени до днешните времена.
.
.
Защото, съгласете се – блусът е хибрид – африканска душа, примесена с американска тъга и униние от гадния живот в американския Юг. Точно това се усеща ясно в старите блус-изпълнения от 30-те или 40-те, превърнали се в стандарти. В днешни времена тази музика не би могла да се роди, предвид на променените социални условия на живот на афроамериканците.
Неуморната теренна работа на Алън Ломакс ме кара да направя сравнение с дейността на нашите първи етнографи Ангел Букорещлиев, Васил Стоин и след тях Николай Кауфман, които също са скитали от село на село, от къща на къща, да търсят и записват автентични мелодии и песни, които днес щяха да са забравени, ако не бяха те. Тяхната работа също буди възхищение. Кауфман е този, който открива специфичния неделински двуглас. Той е този, който открива и невероятната Файка Сиракулева, от която през есента на 1954 г. ще бъде впечатлен и същият Алън Ломакс при идването си в България. Плод на записите, правени по време на това посещение, е плочата с автентични народни песни, издадена след пет години като „World Library of Folk and Primitive Music Vol XVII: Bulgaria“.
Ломакс, помним, е този, който намира и грамофонната плоча с българска народна музика, в някакъв забутан магазин в Ню Йорк през 70-те години на 20 век, в която е и „Песен на овчарката“, изпълнена от не много известната по това време дори у нас певица с артистичното име Валя Балканска. Той е човекът, който ще настоява песента да бъде включена в златните грамофонни плочи, монтирани на „Вояджър“ 1 и 2, като послания към други цивилизации. Ние в България ще разберем, че тази песен лети в космоса, чак след няколко години, от документалната телевизионна поредица на Карл Сейгън „Космос“.
Всъщност, „The Blues“ е документален филм от седем серии, във връзка със стогодишнината на блуса, отбелязана през 2003 г. в САЩ. Целта на филма е и да запознае днешните по-млади поколения с възникването и историята на тази музика, за която и у нас имаме съвсем бегла представа. Всяка част е режисирана от различен режисьор, между които, освен Скорсезе, виждаме един Вим Вендърс и един Клинт Истууд.
.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Заглавието е на редакцията.
.
