.
Поредна история от поредицата „Този свят е енергия“
„…Истории, доловени в тишината… При моите далечни пътувания и срещите ми с различни същности. Които пожелаха да разкажат за своя живот. За свързващото звено в световете. Енергиите. Които винаги са били, са и ще бъдат всичко, което го има… И в крайна сметка – да стигнат до извода, че Светлината е висшата енергия. Родена от Любовта. И всичко тръгва от Нея. Любов, творяща чрез Светлина!“
.
История 5: Случка от океанското дъно
Тя беше много красива. Бяла, като крило на ангел. Макар да живееше в океана. Много дълбоко. На дъното. И не беше виждала ангели. Освен в сънищата си. А може би не само там? Все пак, беше й дадено още нещо, като отличителен белег. Специфично само за нея. Бледорозови очертания по белотата, подобни на втурнали се към бреговете вълни. Леко овални, подредени едно подир друго, те придаваха на дрехата й такава изтънченост, че пречупената светлина, успяла да се прокрадне през мрежата на водата, спираше в захлас и танцуваше с очи върху тялото й… Разбира се, че си имаше име – Тигрова мида. Вероятно на някого му бе хрумнало да оприличи ивиците й на тигрови краски. Което нейната нежна душа така и не прие, но свикна да живее с името си. Дадено от друга разновидност същества, които обитаваха сушата. Но обичаха да слагат етикети и имена на всичко, до което се докоснеха. Въпреки това, тя не се сърдеше. Беше с аристикратична душа. Умееше да прощава и да живее над тези неща.
Колко години живееше на океанското дъно, не помнеше. А и за какво ли й беше да ги брои. Всеки ден приличаше да останалите. Но и не съвсем. Защото се научи да го прави различен, поне малко, сама. Имаше въображение, захранвано от океана. Простиращо се между минало, настояще и бъдеще. Това й помагаше да разнообразява дните, годините. А може би и вековете живот. Толкова дълъг й се струваше животът… Преминаваше с лекота границите между тези времена. Ставаше свидетел на какво ли не. Пред очите й се разиграваха драми, срещи, раздели… Събираше в сърцето си, като скъпоценни перли, всичко видяно. Да има какво да съзерцава и премисля в дните, когато животът на дъното станеше равен и тих, подобен на пясъка, заспал от милиони години по него.
.
.
Точно в такива дни дълго общуваше с най-добрия си приятел – Тигровия каури. Може да не знаете кой е той, но Тигровата мида го познаваше откакто се помни – големия охлюв, роден малко преди тя да се появи в същите тези води. Той беше нейният пръв учител в живота. Най-добрият приятел. Признаваше си, че без него нямаше да е същата. Никога. И беше сигурна, че го обича. Както само една мида може да обича – дълбоко, съкровено, завинаги. Мощни енергии протичаха помежду им. А когато започнеше да му разказва своите истории, той ставаше мълчалив като подводните скали, върху които живееше. Може да звучи странно, но двамата умееха да разговарят помежду си, най-вече чрез вибрациите на телата си. Защото всичко в този свят вибрира, дори и в подводния. С различни честоти. Разговорите помежду им се получаваха, защото двамата бяха стигнали до еднакво ниво на трептене. И квантите им разменняха информацията помежду си.
Веднъж, в един от тези равни, тихи дни от живота им, Тигровата мида изглеждаше някак тъжна, отнесена. Нещо, което рядко се случваше. Може би беше кратък миг, но вероятно си имаше причина. Тигровият каури гледаше с тревога розовите полукръгове на дрехата й. Питаше се какво ли ще му разкаже днес, което толкова я разстройва. Вечността беше притихнала в телата им, така че никога не би му минала през ума мисълта за раздяла. Стоеше и чакаше тръпнещ – да чуе новата история, сътворена от обиколките на Тигровата мида из световете.
Най-после тя се отърси от вътрешните си видения, долови тревогата на големия охлюв, впил крак върху студената скала. Петната по дебелата му черупка сякаш танцуваха, докоснати от лекото движение на водата. Мидата го гледаше, а душата й потъваше в неговата, в опит да отмие напрежението му. После го прегърна с усмивка, въздъхна леко и малки блестящи балончета полетяха нагоре. Ако някой можеше да ги види, би си помислил, че са седефени перли, устремени към слънцето…
– Успокой се, приятелю, не исках да те тревожа. Знам, че усети тъгата ми. Понякога се случва и най-смелият да се уплаши, нали? Камо ли една малка мида, макар да е Тигрова.
– Обичам да слушам тембъра на енергиите ти… – думите на охлюва попиваха като вода в същността й. – Действа ми зареждащо. И успокояващо. Не знам какво така те е разстроило, но съм убеден, че не е случайно.
– Пътувах отново… с мисълта си. Знаеш, че често го правя. И попаднах на място и във време, до което не съм стигала преди. И друг път съм обхождала сушата. Разглеждала съм живота там. Колкото и странен да ми е изглеждал. Знаеш, разказвала съм ти. Но този път беше различно. Светът, който видях, не ме прие радушно. Напротив. Там аз и такива като мен и теб… – мидата млъкна. Трептенията й се забавиха. Сякаш беше заспала. Или много болна.
– Наистина ме тревожиш, продължи, моля те! – с най-фините си вибрации я докосна Тигровият каури.
Мидата потрепери, почувствала смисъла на думите му, и се върна в действителността. Водата галеше красивата й черупка, усещаше пулса на океана като втъкан космичен ритъм в себе си. Упрекна се заради онова ледено усещане, което я беше смразило. До такава степен, че разбра какво означава страх. Откъде събра смелост да се усмихне, не се питаше, но го направи.
Усмихната Тигрова мида! Това е най-прекрасната гледка на океанското дъно. Даже водата я гледаше с възторг и разнасяше светлина между нея и охлюва, онемял от любов. Той се чудеше как са могли да преживеят толкова дълго, без да й каже колко много я обича. Но тя не може да не го е усетила. Така, както той е чувствал безсловесната й обич. Докато всички тези мисли-токове течаха в душата му, долови готовността на мидата да продължи. Гледаше я с внимание, готов да слуша. Независимо от това какво ще чуе.
– Не само по сушата, а и по водата имаше много същества, отличаващи се от нас. Изглеждат особено. Много големи, в постоянно движение. Различаващи се едни от други. Както е и тук, при нас. В това няма нищо лошо. Ето, ти и аз сме различни, нали? Но това не пречи да сме приятели, да се обичаме.
– Разбира се. Какво да делим? Има толкова пространство, вода, всичко. За всички. И свобода, избор как да живеем. Нима там не е така? – учудено гледаше големият охлюв.
– Там не е така… А такива като нас са в опасност. Видях как претърсват водата. Даже под нея. Как стигат до дъното и откъсват насила стотици, хиляди, подобни на нас. Изтръгват ги грубо и ги изсипват накуп в огромните си плуващи острови. А после…
– Какво после? – не се стъпя Тигровият каури.
– После остават само черупките… – тъгата на мидата се разля във водата. И премина през дебелата му черупка. Дълбоко в потресената му душа. Мидата едва намери сили да продължи. – Но не само това. Измъкват телата, за да нахранят с тях своите. А черупките… В по-добрия случай ги почистват, изглаждат, понякога рисуват по тях. След това ги разпращат на много места. Но не ги подаряват, а искат нещо в замяна. Който го има, може да притежава и нашите черупки. С втъканата ни енергия. С вкаменените ни чувства. С всеки запечатан миг от живота ни в тях.
– А в по-лошия слушай? Какво става? – охлювът искаше да чуе докрай. Да допие до дъно изживения от мидата ужас. Да й помогне да се освободи поне малко от преживяното. Макар в едно въображаемо пътешествие в бъдещето. Но кой би могъл да каже доколко е въображаемо, доколко е истина…
– В по-лошия случай разбиват черупките на толкова дребно, че остава нещо, подобно на пясъка. Като следа от телата ни. А после от него, което е най-странното, ги възпроизвеждат отново. Уж същите, но не съвсем. Имащи в себе си нещо от нас, но допълнено с друго – изкуствено, чуждо. Но въпреки всичко, съдържащи от нашата мощна енергия.
– В крайна сметка, защо? Къде отива всичко това? При кого? – недоумяваше той.
– Отново при тях. Тези, които могат да ги разменят срещу онова странно нещо, без което няма как да получат каквото и да било.
Тишината мина като сянка по водата. Вибрациите сякаш заспаха. Не само двамата преживяваха историята на Тигровата мида. Тя се разнесе като невидима вълна – далече, из всички посоки по капилярите на водата. Като предупреждение към подводния свят. За това какво би могло да се случи на всеки, попаднал случайно в капана.
С последни сили, възвърнал частично хармонията на същността си, големият охлюв попита:
– А ние… бяхме ли там?
– Да… – шепотът попи в същността му. – Като обработени натурални черупки…
Тигровата мида намери сили да го погледне. Така копнежно и нежно, както само тя умееше. Спомни си, че все още са тук – на сигурно място. Че всичко разказано, бе миг от бъдещето. Никой не знаеше кога точно ще се случи. И дали не би могло да се промени. Тази мисъл я просветли. Черупката й, нейната ангелска дреха, трепна в белотата си. А розовите ивици танцуваха, като изрисувани от залеза пламъчета, и хвърляха цветен оттенък върху Тигровия каури. Красотата й попи толкова дълбоко в него, че разтопи страховете, заседнали в душата му като врагове от засада. Спомни си нещо. Толкова вълнуващо, така зареждащо, че енергиите му потекоха като светлинни потоци. И обгърнаха любимата му в защитен пояс.
– Казвал ли съм ти, че си най-красивата от всичко в този свят? – въпросът се вля и запечата в черупката на Тигровата мида.
– Не знам… дали си ми казвал. Но щом съм го усетила, си ми показвал – тя беше истински развълнувана.
– Има нещо, което не съм ти казал – настояваше той.
– Кое? – мидата трептеше в очакване.
– Обичам те. Откакто се помня… – думите му се сляха с водата.
– Струва ми се, че съм го чувала. Откакто се помня… – прегръщаше го водата.
.
Калина Томова, 27 януари 2024 г.
Снимки: Авторката – Тигрова мида и Тигров каури
.
