Апостоле…

.

Апостоле, отново е свирепа зимата.

Проплаква вятър в изоставен храм –

Оголен до стени – неутешимо

Сълзи свещта, запалена от срам!

Така си тръгват само най-големите –

Огромните души без светски шум.

Летиш през нас, а ние – уж във времето

Ехтим след теб – решетки от куршум.

Народе??? Питаш! Преминават живите…

А подир тях изтлява тишина.

Родени в свобода, къде отиваме,

О, майко моя, стъпкана земя?

Дали ще ни простиш, че се продаваме –

Единствено за хляба в своя път?

Самотни, разпилени като гарвани.

По чужди друми, думите крещят.

И все така подгонени от спомена,

Шептим с бесилото и носим в таен стон –

Лицето ти, Апостоле, изронено –

Икона непрощаваща. Поклон!

.

Здравка Владова-Момчева

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Авторката е преподавате по български език и литература и зам.-директор на БУ „Иван Станчов” – Лондон.