Докато тя говори по телефона

.

Гледам я как седи на стола, как слага ходилата си едно върху друго, как си пипа коляното, как пръстите на ръцете й се разперват мъничко встрани, а после се прибират.

Гледам я как говори по телефона…

Не слушам какво говори. Обичам гласът й да тече, да спира, да изчезва и да се завръща. Сигурен съм, че говори нещо хубаво, и ми е хубаво да го усещам.

Не мисля дали е подстригана, или косата й е дълга. Май от доста време е дълга.

Тя знае, че я обичам. И говори по телефона, и от време на време поклаща глава и лицето й трепва.

Има нещо от висшата сфера на любовта в това, да чуваш как любимата говори по телефона с други хора и да я обичаш. И – от любов – да не слушаш какво говори.

Най-хубавото е, че докато говори, нещо пише, записва си на хвърчащи бележки имена, номера, цифри. Мога да й подам молив, химикалка, ново листче – подръка съм й. Мога да погледна и какво пише, и да умра от любов колко е хубав почеркът й. Ще умра от любов за този неин почерк, толкова е четлив и разбираем едновременно. Нищо, нищичко по-важно в любовта няма от четлив и разбираем почерк. Като ще обичаш, обичай четливо и разбираемо. Записвай, пиши каквото искаш, само да е четливо и разбираемо.

Тя сега записва други работи – имена, адреси, часове, а всъщност пише, че ме обича.

Като стана дума за почерка на любовта, нека си призная – моят е ужасен. Нищо не ми се разбира от години, нито една дума, но пък не спирам да драскам и да я обичам.

Докато говори по телефона, тя пребледнява, изчервява се, притваря очи и повдига шия, сочи към слепоочието си с пръст, става, гледа през прозореца, но аз нищо не слушам, защото знам, че мисли за мен и ме обича.

Понякога се ядосвам. Разговорът става прекалено дълъг, безкраен е и ме хваща яд. Егоист съм си и хем искам тя да говори, хем да спре; хем животът да тече, хем само аз да съм в него. И тя да говори по телефона.

А когато спре, да я ревнувам, че вече не говори с други, мислейки за мен.

Николай Милчев

.