.
„Днес християните в България имат три празника“ – разказва Георги Драганов, от сайта „Война и мир“ в своята Фейсбук страничка. Ето какво още пише там:
.
Два са свързани с ранната история на християнската църква и почитат светци, които са част от канона както на православните, така и на католиците, защото са светци още от времето преди схизмата.
Тези двама светци са римляни и тяхното битие и житие е добре познато.
Свети Трифон или Трифун е римлянин и е канонизиран за светец заради своя живот и мъченическа смърт. През 248 г., по времето на император Деций Траян, е посечен с меч от езическата власт заради християнската си вяра, въпреки че е лекувал много хора. Роден е в Малоазийската провинция Фригия, гр. Апамия, известна със своето вино и лозарство, затова и той се счита за покровител на лозите.
Свещеномъченик Валентин (Уалентин) и тримата му ученици, мъчениците Прокъл, Ефив и Аполоний, и праведния Авундий живели през трети век. Свети Валентин също е бил римлянин и е бил епископ в Умбрия, Италия, в град Интерамни. Той имал дарбата да лекува различни болести. Женел е тайно християни – мъже и жени, не хора от един пол. Също почива мъченическа смърт. Става покровител на християнското семейство и култът към него е именно за християнското семейство от един мъж и една жена, не нещо друго, каквото и да пишат теологически неграмотни, опитващи се да го изкарат „западен, не наш светец“.
Третият празник е вече много по-специфично културно български. Днес е успението на св. Константин Кирил Философ. Велик човек, оставил една от най-ярките дири в българската и европейската история и култура.
Самият факт, че сега пишем, четем и комуникираме невербално, го дължим на неговото дело, благодарение на което нашият народ става писмен, започваме масово да създаваме литература и висока култура. Да, той и брат му създават глаголицата, не кирилицата – по-късната и по-проста за употреба азбука, създадена от неговия ученик св. Климент Охридски. Но той стъпва на раменете на гиганти, които вече са прокарали пътя.
Защото българите първи създаваме нещото, което може да се нарече национална държава – държава на един народ, с един национален език и богослужение на нашия език, не на трите догматични дотогава. Това постижение ние го постигаме мирно и с дипломация, а не с кървава религиозна война, както ще направят протестантите векове по-късно.
Реално, българската империя, дори в най-големите си граници, не е по-голяма от едва няколко провинции на Римската империя. Но духовното ни наследство – то е грандиозно.
„Душата без книги е мъртва, тя е като устата без сладост, т.е. без ораторски талант при проповядване Евангелието. Проповядването на разбираем език ни отделя от скотския и грешен живот“.
Днес имаме много поводи да празнуваме, да обичаме и да живеем честито.
.
.
