Хайти

.

Разказ от Хасан Ефраимов

.

На гости ми е приятел, живеещ от много години в Амстердам. Идва си всяка година и тогава винаги си правим веселото, както се казва, на дълги и тежки маси, отрупани с всевъзможни гозби и най-вече алкохол. Спомняме си с умиление за едно време, говорим си за сега, а любимата ни тема е бъдещето. Всъщност, говори повече той, аз го слушам и не се сдържам, и от време на време само изтърсвам едно „Бе, мамито“. Нали съм ви казвал и друг път – когато и да се възхитиш на мамито, все е удачно.

Та, той разправя, че в Амстердам нямало къде да пренощува човек. Всички хотели, мотели, квартири и места за настаняване били заети, а ако се намерело случайно нещо, било под всяка критика като качество, а цената баснословна.

– И що тъй? – не се сдържам накрая, не криейки учудването си.

– Ми, всички места са заети от ай ти-та.

– Моля?

– Ай ти-та, бе. Не знаеш ли какво е IT?

– Така, да, ама като каза изведнъж ай ти-та и не можах да се осеферя.

– Да знаеш, аз им казвам хайти.

– Хайти?

– Да бе, хайти. Един не се е усетил досега.

Започва дружен смях, който накрая се прекъсва отново от мой въпрос.

– Добре, ве, брато, ама к’о правят тия хайти там?

– Работят.

– Как така работят?

– Така, как? Как се работи? Не си ли чувал за работа от дома?

– Чувал съм. Имаше го и при нас по време на пандемията, ама аз – и да искам не мога – и затова не съм се интересувал. И сега мисля, че има много хайти, дето им викаш, които работят така.

– Напълнили са целия град – продължава моят приятел. – Игла да хвърлиш, няма къде да падне. Довтасали от целия свят, куцо и сляпо е там. Имам един комшия холандец и като видя, че няма оправия, почна да учи турски.

– Е, как турски, бе?

– Ми, цялата махала, в която живея, са амуджи и понеже нито един не научи холандски, холандецът се принуди да учи турски. Амуджи, ама от анадолските. Нашите ги знаеш, че по традиция на джамия не ходят, само до кръчмата.

– Ха-ха-ха-ха… Ужас…

– Всички се приспособяват, да ти кажа, само нашите амуджи – не. Никой не може да ги претопи. Живеят си отново заедно и джагара-джугара. Не стига това, ами и…

– Какво?

– Високоговорители сложили на минарето.

– Е как така, бе?

– Така, как? И по пет пъти на ден ги надуват. Викам им: „Никой не ви казва нищо за джамиите, молете се в тях, ама поне не събуждайте хората от сън“. „Те как дрънчат с клепалата?“ – вика ми един. „Ама, вие сте в тяхната страна, бе“ – не се сдържам, а оня ми отговаря: „Тъй като гледам, няма да е за дълго тяхна. Анадолът потъва от земетресения, виждаш, и ние все някъде трябва да живеем.“ Не стига другото, а и…

– Какво?

– Холандецът, и той ме поздравява на турски вече сутрин.

– Ха-ха-ха-ха… Ужас…

– Сякаш не ми стигаха другите анадолски амуджи, че сега и този трябва да го търпя. И постоянно идва да ме пита, това как било на турски, онова как. Взел един разговорник в ръка и с него ходи с вечната си и гадна усмивка.

– Ми, толерантни!

– Бе, да ги таковам и тях в толерантните…

– Ха-ха-ха-ха…

– Децата как са?

– Пораснаха, но не мога да ги докарам тук, за да ги видят баба им и дядо им. Домъкнах ги със зор, но на третия ден хванаха самолета и духнаха.

– Български знаят ли?

– Откъде да го знаят? Учат на холандски, английският е задължителен, а езикът на улицата е турският. Да се успокоят българите, че няма да ги претопим. Никой няма да ги претопява повече, те сами ще се стопят.

– Ей, да взема и аз ли да дойда при вас?

– За какво ти е? По-добре си стой тук, а и без това си свикнал с номерата на българите и ги познаваш. Оттатък онези са по-коварни. Гледаш ги мили и усмихнати, а…

– Българите не знаят да се усмихват.

– Точно това ти казвам. Каквото им е на сърцето, това им е и на устата, не знаят да хитруват, а онез…

Идват новите поръчки и отново се хващаме за чашите. Настъпва едноминутно мълание, докато ударим по някоя глътка и после, мляскайки, замезим.

– Слушай, а тези… хайтите, дето им викаш, защо всички са се наврели в Амстердам? Не е ли все едно за тях откъде ще работят?

– Що? Щото марихуаната е там.

– Ужас.

– Пушат на воля, понеже е легална, а и публичните домове са там.

– Е как…?

– Ми, не могат да си намерят фитки, бе, брато. Смятай, колко са смотани. Седят по цял ден на компютъра и като се уморят, блъснат си една чекийка и това е. Ако загорят много, затова са публичните домове. Десетки ресторанти започнаха да затварят вече из града.

– Това пък защо?

– Не могат да си намерят персонал. Сервитьори, бармани, чистачи… Всички са хайти вече. Другите просто не могат да си позволят наем в Амстердам. Заведения за бързо хранене, бензиностанции, услуги… всички крещят за работници, ала няма. И малкото останали пътуват отдалече. Това е положението.

– Ужас. И тука е така вече. Всички искат да завършат за хайти и да седнат пред комповете. В едното училище, моля ти се, изучавали роботика.

– Ама в Добрич ли?

– Да, бе.

– Ха-ха-ха-ха… Ужас… Каква роботика в Добрич?

– Трябват трактористи, дават им по 3000 лева заплата, ама няма.

Още дълго говорим тази вечер и накрая поемаме да се прибираме. По пътя виждам глутница кучета, гонещи се в кръг.

– Бе, мамито ви и… хайти, ей ся ще ви дам една роботика – не се сдържам в тъмната нощ. Посягам и взимам няколко камъка в ръка, мятам ги бързо по посока на хайтите с псувни и силни викове „чиба“.

Прибирам се и лягам, а още дълго не мога да заспя. Пред очите ми е новият свят, който идва, пълен с програмисти, понеже всички стават програмисти вече. Клечат над програмните кодове и се опитват да създадат нови компютърни игри, на които нашите деца и внуци да си губят безцелно времето. Други се опитват да откраднат паролата ви за Фейсбук, за да видят банковата ви сметка и да я източат. Трети се опитват да скимират банкомата, за да ви изпразнят после картата. Неволно се замислям, че това са хора, които никога няма да излязат в гората сред дърветата, няма да усетят аромата на цветята и трелите на птиците никога няма да звучат за тях. Напълнили са градовете, чукат на своите лаптопи, а градът е затънал в боклуци, защото няма кой да ги изрине. Виждам затворени ресторанти, понеже няма кой да работи в тях.

– Бе, мамито ви… – не се стърпявам по едно време. – Ще ви видя аз тогаз… Ще ми ядете… ама ще ми ядете рязания уй някой ден.

И тогава изведнъж истината ме връхлита като ураган. Няма да ми ядат рязания… защото Шейтана се подготвя отдавна. Предвидил е всичко, изключвайки всяка една случайност. Ликвидира селското стопанство, защото няма кой да работи там, унищожава овцете, кравите и всички твари с разни грипове и чуми, но отдавна вече е приготвил храната за бъдещето. Същите тези хайти навярно пишат програмните кодове за храната, която ще принтират от 3D принтери в заводи на бъдещето. Пилешка пържола, стек, бифтек… Каквото ви се яде. Храната ще я произвеждат машини из заводите и фабрики, а хората ще лежат и ще играят на компютърни игри, мъчейки се да убиват времето в безцелния си и безсмислен живот.

– Бе, мамито… – отново не се сдържам. – Какъв свят оставяме на децата и внуците си? Ковем го самите ние, защото не се занимаваме с тях. По-лесно ни е да ги оставим пред телевизора, с електронната игра в ръка, вместо да им прочетем приказка.

Хора…

.