.
Хубаво ми е да се конущиствам с д-р Хинов*, щото той си хортува благо, аз пък обичам повече да слушам и да се усмихвам уж разбиращо. Докторът почти винаги ще я докара до някоя притча, която не само е на място, ами си е баш на място.
Някой от вас сигурно веднага ще скочи и да се възмути откъде съм я измундрил думата конущисване. Не съм я измундрил, бе. Тя просто си идва от конушмак (турцизъм) в българския език, означаващ раздумка, разговор. Така и така съм почнал да ви светвам за някои работи, що да не ви осветля и за някои други думи от уличния език на българина, също с турски произход.
Номер едно: ПИЧ – в българския го употребяваме като готин, верен, хубав човек, но не го казвайте на турчин, защото значението му на турски е развратник, мръсник, уличник.
Номер две: МАНАФ – в българския е обидна дума, докато на турски е продавач на плодове и заленчуци.
Номер три: ЧЕКИДЖИЯ – в българския е… абе, айде нема нужда, докато в турския е привлекателен, хубав.
Номер четири: МИНЕТ – за българския пак нема нужда, докато в турския е благодарност. Има и такова име сред туркините.
Спирам да обяснявам повече, защото ще се намери някой да каже: АЙ СИКТИР, което и на турски, и български е почти едно и също: Върви да се таковаш, бе!
Да не си помислихте, че съм отделил часове да събирам информация за турцизмите в българския. Някой велик човек е казал: „Талантливите пооткрадват оттук-оттам по нещо, после добавят и нещо свое, докато великите крадат безогледно и го представят като свое.“
Между две притчи на Доктора остана време и за една моя историйка и аз му я пробутах набързо. Той пък взе, че я хареса, и ми вика: „Историята не е лоша. Що не я напишеш?“.
Честно да ви кажа, моите истории са като песента на Кембъла от едно едно изречение: „Чудна птица е петелът, вода пие и не пика…” – и пак, и пак до откат, но да не се помайвам като оня любовник, дето любовницата трябвало да го подсеща: „Айде почвай, че тоя… мене чака.”
***
Беше есента на шестдесет и седма. Последна година в гимназията. Следващата година сме абитуриенти, после кандидатстване и, ако не успееш да влезеш веднага, казарма. А за казармата нямаш друг избор, освен кашик (пехотинец). Един ден някой спомена, че се организират курсове за парашутисти, а завършилите курса най-вероятно ще служат в десантни войски. Откъдето и да го погледнеш, беше доста изкушаващо за момчета като мен от село, носещи все още комплексите си на селянчета, незавимо че бяхме „стари пушки“ вече в гимназията. Аз самият бях доста дребен, слаб (не повече от 47/48 килограма). Все едно конник от прабългарската конница, който по време на дългия тримесечен преход почти не беше слизал от седлото.
Виж колко по-различно и авторитетно звучи десантчик, а? Сигурно порционът в казармата ще е като за богоизбрани. Ще понатрупам килограми и ще спрат най-после да ми викат: „Ей, малкия… Ей, дребен…“.
Пък и като се наконтя с оная ми ти униформа, като килна небрежно закачливо кепето на десантчик и като мина само веднъж през площада – стой, та гледай как ми се отваря парашутът.
На следващия ден беше първата среща на желаещите. Мислех, че няма да има място от много мераклии, а то едва се събрахме седем-осем човека. Още същия ден започна обучението. Скокове от една метална площадка в задния двор на гимназията в трап, запълнен с пясък. Отначало от по-ниски нива, после от върха на площадката. Упражнения по сгъване на парашут, по управление на парашута във въздух чрез издърпване на носещите въжета. Мина месец и един ден ни казаха:
– Утре сутринта пътувате до Сливен с автобус, минавате медицински преглед и следобед на летището ще е първият ви скок.
Нямахме време нито да се притесним, нито да се развълнуваме. Просто всичко се случваше като в някакъв сън. На другия ден в автобуса всички за Сливен се държахме така, все едно отивахме на някаква приятна разходка, но колкото повече приближавахме Сливен, толкова по-тихи ставахме. Аз се притеснявах не толкова от опасността при самия скок, колкото дали ще мина успешно медицинския преглед.
Автогарата беше до болницата. До автобуса дойде да ни посрещне някакъв подполковник от запаса. Вървеше почти със строева стъпка и говореше отсечено и кратко. Изведнъж почувствахме, че няма майтап и работата е сериозна. Мълчаливо влязохме в болницата, следвайки подполковника. Спряхме пред лабораторията и една лаборантка ни връчи по едно шишенце за урина. Подполковникът ни инструктира в телеграфен стил:
– Тоалетната е в края на коридора. Влизате и напълвате шишенцето за урина, после се връщате и поставяте шишенцето върху вашето листче за изследване. Купувате си нещо за обяд и в един и тридесет ме чакате пред лабораторията. Вземам ви, отиваме на летището. Парашутите ви са проверени и готови за скок. Качваме се в самолета. Стоите без да мръднете на указаните ви места. Когато ви кажа: „Готови за скок!“ – ставате и се придвижвате до отворената врата. Трябва да знаете, че в самолета връщане назад няма. Има само напред и надолу.
Мълчаливи и леко замаяни, всички заедно влязохме в предверието на тоалетната. Тогава един умник от нас се изока:
– Момчета, единственият начин изследванията ни да се перфектни е най-читавият от нас да напълни на всички ни шишенцата с урина. Няма да има отпаднали заради лоши медицински резултати. Най-здрав според мен е Христо Ишумика. Човекът е йога. Досега не съм чул някой йога да е бил болен.
Истината е, че Ишумика от 11б беше атракцията на всички програми, които се организираха от нашата гимназия. Като почнеше с някакви Лотоси-мотоси, па си въртеше корема и го залепваше за гърба си. Пък като почнеше да се усуква, да си премята краката зад главата…
Разказвам историята и хем ми е смешно, хем ми е тъжно, защото се сетих за един стар виц за щъркела, кой разнасял бебетата по света заедно с едно от малките щъркелчета. Когато минавал над България, той никога не пускал глупави бебета. Малкото му веднъж го питало: „Защо бе, тате, тук не пускаме глупаци?”. „Ами защото от там ги вземаме, синко.”
Та, докъде бяхме стигнали. Да. Дотам, че се наредихме на опашка осем глупака Ишумика да ни пълни шишенцата с урина. Само че резервоарът му се оказа малък и не стигна за шишенце и половина. Успя за нещастие да напълни до половината и моето. Аз го допълних, но и това не помогна моята проба да бъде добра.
В един и половина всички чакахме чинно пред лабораторията да дойде подполковникът. Пристигна усмихнат и се втурна в лабораторията. Изведнъж оттам се чуха зверски викове:
– Чикиджии мръсни! Курета сплескани! Ще ви науча аз вас кон боб яде ли…
Излезе от лабораторията побеснял.
– Абе, вие на луд ли ме правите, бе?! От осем човека, седем с болни бъбреци. Утре всички отново строени пред лабораторията и лично аз ще ви асистирам като си пълните шишенцата с урина.
Изглежда че Христо с неговата йога нещо си бе направил бъбреците. Може да е било за кратко, а може би за по-дълго. Не зная и не съм се интересувал повече.
Просто нямаше утре, както се заканваше подполковникът. За известно време избягвахме да ходим до Сливен, да не би да ни срещне и познае случайно побърканият подполковник.
Ако все пак някога някой ви попита защо не съм станал десантчик, кажете му, че Христо Ишумика е виновен.
.
Руси Русев
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Д-р Виктор Хинов и авторът на този текст са приятели, запознали се в емиграция.
.