Луд

.

Днес е слънчев зимен ден. Февруари в Индиана е топъл в сравнение с миналите години. Дано не се излъжат растенията, да не вземат да цъфнат без време.

Най ме е страх за джанката. Имам си в двора една българска джанка. От над петнайсет години расте тя в нашия двор и един-единствен път ни зарадва с джанки – в годината, когато голямата ми дъщеря се омъжи.

Всичките други години не можа дървото да даде плод. Джанката разцъфтява рано-рано. С първите слънчеви и топли дни се покрива тя с чудно красиви бели цветчета. Като млада булка избързала и излезнала нагиздена сама на мегдана рано сутринта, в очакване многобройната и рода да се събуди, нагизди и да се дойде на сватбата. Премяната е чудно красива, булката е щастливо усмихната и леко стъписана от празния площад и тишината наоколо.

Тук в Индиана времето е променливо и често след първото пролетно слънце пада убийствена слана. Цветчетата се вледеняват, а после потъмняват и окапват без да вържат плод. И така всяка година.

За мен джанката е най-българското дърво. Жилава дървесина, дълбоки и здрави корени, люта джанкова ракия. Навсякъде ще оцелее джанката, но не навсякъде ще даде плод.

Грижи се тя за децата си и само там ги отглежда, където ще им е най-назгода да растат, да се развиват и да са щастливи.

Голяма е Америка. Суров е климатът тук. Попарва той децата ни. В закътаните на завет български селца, където вятърът не духа толкова силно, слънцето огрява южните склонове и гали първите разцъфнали дръвчета, сланата е рядък гост. Планината къта джанките в прегръдката си, нежните цветчета връзват сладки, дъхави плодове, от които става силна ракия, за да има с какво да се стопли човек зимно време.

Малки акумулаторни батерии са джанките. Те запазват топлото пролетно слънце и го дават на хората през дългите и тъмни зимни вечери. Сигурно старите хора в България, когато умират, се превръщат на джанки. Затова и нашата джанка разцъфтя и върза за сватбата на дъщеря ми Васи, защото татко ми Васил се е радвал за нея и е искал да я поздрави в далечна Америка.

А може би просто си измислям. Аз съм малко луд. Мисля, че животът е безсмислен без семейство. Тук един психолог много се учуди на тази ми мисъл и искаше да я изследва. Стори му се, че не е нормално човек да не вижда живота си без семейството си.

Човек не може да намери себе си, докато не намери своята си специфична лудост. Когато други хора ти казват, че ти си луд, защото правиш това или онова или казваш, или мислиш така или иначе, то те ти посочват теб самия. Трябва да им благодариш и да се огледаш добре в техните очи.
Ето, и аз съм благодарен на американците, които ми посочиха мен самия – луд, който не си представя живот без семейството си.

Та цялата Америка е пълна с хора, които живеят сами за себе си. Те са американски граждани и друго семейство не им е потребно. Не виждат ни родители, ни деца с години, а ако се срещнат на някой четвърти юли с тях, то през остатъка от годината разказват на приятелите си какви ненормални роднини имат и как не могат да ги понасят. Американецът сам избира живота си. И този избор най-често започва с отричане на всичко дадено му при раждането. Отрича се дом, семейство, роднини, религия. Както плодът в развитието си повтаря етапите на еволюцията, така и американецът в живота повтаря емиграцията на предците си.

На осемнайсет младият американец отива (или по-скоро емигрира) някъде в колеж. Най-добре в друг щат или даже в друга държава. Там той си създава среда, запознава се с разни хора, решава къде иска да живее и с кого; а днес решава също така дали е мъж, жена, безполово същество или магарешки трън.

Много често в края на едно такова търсене човек се оказва сам, заграден с псевдоприятели, винаги готови да отидат на бар, казино или да преспят една нощ с теб, но само толкоз. За друго не ги търси. Ще кажете – жалък живот. Американците ще ви кажат, че вие сте жалки, защото през целия си живот не правите нито един личен избор. Обичате майките си, децата си, дома си, страната си и се просълзявате при мисълта за някакви си там джанки. Животът ви е предопределен от родители и роднини. Те, американците, са граждани на Америка, а това означава, че могат да мислят и правят, каквото си искат.

На мен ми е чудно защо при такава пълна свобода толкова много американци избират самотата, алкохола и наркотиците. Ако са честни, те ще ви кажат, че свободата е отровно биле. Пълната свобода е най-страшното нещо на света. Аз съм благодарен на съдбата, че съм малко луд и че децата ми са малко луди. Може да не сме свободни един от друг, но сме на завет, пазим си топличко, за да могат цветчетата ни да вържат и плодчетата да растат, и ракията да е силна и люта, за да бъде зимата ни стоплена от пролетта на децата ни.

Ей такива мисли днес. Прощавайте, ако ви се струват луди. То в защото аз съм си малко смахнат.

.

Виктор Хинов

.