Училището в с. Крушари. Източник: Оbrazovanieto.bg
.
Децата от класа, на който съм класен ръководител, ми споделят своите желания и детски мечти – мечти на съвремието: кой таблет, кой телефон, кой лаптоп. Питат ме кое колко струва (очакват от мен да знам всички отговори), при което аз обяснявам, че не е необходимо да мечтаят за толкова скъпи предмети, защото щастието и радостта се намират в нематериалното. Обяснявам, че трябва да уважават труда на своите родители, защото не е лек и за тях е по-важно да бъдат нахранени, облечени и да получат добро образование, затова те самите също трябва да положат усилия, т.е. да учат много, да се уважават взаимно, да уважават своите учители, да бъдат добри деца, при което едно от децата ми казва следното:
– Госпожо, аз ще наблюдавам небето, защото там често има падащи звезди. Аз знам, че когато видиш падаща звезда и си пожелаеш нещо, то непременно се сбъдва. Тогава ще имам много неща.
В този момент мисълта ми препуска и се блъска между жестокостта на истината и красотата на мечтите. За пореден път осъзнавам: колко по-бедни сме от децата, колко ни е ограбил животът и колко сме безлични!
И в същото време осъзнавам, че едно дете често пъти е по-умно и по-зряло от нас – възрастните, защото то по красив и непринуден начин успява да скрие болката от това, че неговите родители са с ограничени възможности – съвременният бич на много семейства по нашите географски ширини (не казвам държава, защото държава отдавна няма).
Ханс Кристиян Андерсен пише своята приказка и днес, а неговата малка Кибритопродавачка продължава да пали своите кибритени клечки и да огрява своите мечти, за да ги превръща в иначе несбъдната реалност…
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Авторката е преподавател в СУ „Христо Смирненски“ – с. Крушари, Добричка област. Заглавието е на редакцията.
.
