.
За сборника с избрани стихотворения „Не съм затворен кръг“ от Александър Вутимски (1919 – 1943) – един от най-модерните и значителни български поети на ХХ век. Може да се каже, че изданието представя почти всичко, написано от ръката му.
.
В очерка за него в книгата ми „БИОГРАФИИ НА ПИСАТЕЛИ или стълбове на българската духовност“ (изд. „Слово“, 2006) съм написал и това:
Като студент във Филологическия факултет на Софийския университет, Александър Вутов започва да сътрудничи в най-авторитетното литературно издание – списание „Златорог“ (1939). Не друг, а редакторът Владимир Василев му дава псевдонима Ал. Вутимски, с който са подписани най-зрелите и най-значителните му творби, отреждащи му място в българската литература.
…Този тъжен и раним човек всъщност е един силен дух, един нетърпящ чужди зависимости характер. Той, обреченият (болен е от туберкулоза), обича и вярва до полуда в живота, иска да се докосне до всичко красиво, да го обсеби с цялата си страст. Неговите сетива улавят всички нюанси на доброто и злото, на възвишеното и низкото, на видимото и невидимото… В търсенето и откриването на загадките в живота и в човешката душа той намира пътеките към самопознанието. А това го прави още по-силен, още по-свободен, още по-волеви в своя стоицизъм. Мнозина го корят за безумното му бохемство, което до голяма степен руши неговото здраве. Но има и такива, които го разбират истински и са убедени, че там, в кръчмата, намира своя „пристан“, както казва Божидар Кунчев, там „той е сред приятели, с които често говори за изкуство и литература, а самата идея, че на света има изкуство, го прави щастлив. От дъното на живота, за който пише често, той наблюдава себе си и света. Там мисли за преходността на нещата, копнее за своите хоризонти, така различни от хоризонта на посредствения човек. Там, където крехкото му тяло се погубва, тъй надалеч от света, който не познава страстното му влечение по красотата, включително и по странната красота в умората на старците или измъчения поглед на онези, които страдат несправедливо.“
„Вутимски беше живо олицетворение на изкуството – казва Александър Геров, – пишеше, композираше, танцуваше с една вродена артистичност. Той беше един инструмент на природата, която беше го създала независимо от него самия“. А Радой Ралин си го спомня така: „Той акцентираше не само с гласа си, с погледа си, с усмивката, ами и с фигурата си. Аз мисля, че ако той беше се отдал на театъра, би станал чудесен актьор. Като заговаряше за Далчев, когато почваше да декламира „И ти си бил дете/ почти не вярваш, / и ти си имал къдри от злато…“, той влагаше една особена напевност. И своите стихотворения ги казваше по тоя начин, което правеше още по-изящно произведението“.
.
Текст и снимки:
.
