Из „70 въпроса – 70 отговора. Литературна анкета на Георги Николов със Златимир Коларов“

.

През месец май тази година известният български лекар, белетрист и кинодеец – проф. дмн Златимир Коларов ще отпразнува своята 70-годишнина. В чест на това събитие е създадена и анкетата „70 ВЪПРОСА – 70 ОТГОВОРА. Литературна анкета на Георги Николов със Златимир Коларов“.

По-долу е представена част от нея, а ако някой прояви интрес, литературният критик Георги Николов може да му я изпрати на адрес, щом излезе от печат.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ е лекар, професор по ревматология, писател, сценарист. Роден е на 31 май 1954 г. в гр. София, в семейство на лекари. Семеен, съпругата му е кинорежисьор, има един син.
Има признати специалности по вътрешни болести и кардиоревматология. Бил е секретар и зам.-главен редактор на сп. „Ревматология“, секретар и зам.-председател на Българското научно дружество по ревматология, почетен председател на Българското медицинско дружество по остеопороза и остеоартроза, почетен член на Асоциацията за лечение и изучаване на болката, член е на Съюза на учените в България, Съюза на българските писатели, Българския П.Е.Н.-център, Съюза на българските филмови дейци – секция „Сценаристи“ и Съюза на журалистите в България, председател на Съюза на писателите-лекари в България „Димитър Димов“, четири години Асоцииран секретар и след това Генерален секретар на Международния съюз на писателите лекари UMEM.

Научното творчество на проф. Коларов включва над 590 научни труда.

Автор на 35 литературни книги, от които 23 художествени (1 повест, 3 романа, 10 сборника с разкази, 1 сборник с новели, 1 сборник с басни, 1 с разсъждения за книгите и литературата, 1 разсъждения за филмите и киното, 1 с интервюта, 1 избрано – разкази и новели, 1 избрано – размисли, есета, мисли за литературата и киното, 1 седемлинвга и още 1 – настоящата анкета), 4 драматургични, 2 публицистични, 1 сборник с литературно-критични текстове и предговори на книги, 4 научнопопулярни, 1 историческа монография), на 2 сценария за игрални, 9 за документални и 9 за научнопопулярни филми, 2 пъти филмов консултант, 20 пъти филмов продуцент, 1 роля в киното и над 280 литературни публикации в хартиени и електронни издания. Разкази, интервюта, книги и новели са публикувани в специализирани литературни издания на 12 езика.

Четири от книгите са преведени и издадени в Украйна, Германия, Албания и Сърбия. Отличен е с 64 национални и международни номинации и награди като лекар, преподавател, писател и сценарист.

.

РАЗГОВОР ПО ТЕЛЕФОНА (септември 2023 г.):

– Приятелю, догодина навършваш 70 години. Съгласен ли си да направя литературна анкета с теб, като ти задам 70 въпроса с акцент върху литературната ти дейност?

– Да, Георги. Благодаря за неочакваното предложение.

– Идеята е да са за литературата, литературния процес, изкуството и за конкретни твои книги и сценарии, а не за пряката ти дейност като лекар.

– Добро продължение на приятелската ти идея.

– Разделени в две части – първата за литературата, киното и изкуството и втората – за конкретни твои книги, сценарии и филми.

– Логично си разделил темите в две части, Георги.

– Да започваме тогава?

– Да започваме…

…Започнахме – той и аз. Три месеца питахме, отговаряхме и писахме. И резултатът – в следващите страници…

.

Литература, изкуство, кино

– В създаваното от тебе съзираме богато жанрово разнообразие. Ти самият как би се определил сред издадените кратки разкази, романи, повести и публицистика?

– Вижданията ми за жанра и жанровото разнообразие най-добре съм отразил в един от текстовете от първата книга от цикъла Откровения – „За книгите и литературата“. Ще го цитирам и накрая ще допълня още нещо, за да отговоря максимално пълно на въпроса ти, Георги:

ЗА ЖАНРА, ТВОРБАТА И НИШКИТЕ В НЕЯ

Винаги съм приемал Словото като предизвикателство. Винаги съм искал да го овладея във всичките му форми или по-точно да се докосна до различните му форми. Защото дълбоко погрешно е да се мисли, че То е едно и също – низ от думи. То е винаги различно, дори в устата или в ръцете, докато пишат, и най-точно – в душата на различните писатели. Различно е дори при всеки писател в различните периоди от живота му, в различните му разкази, в различните му книги. Може да е като езерна вода, накъдрена от лек ветрец, като планински, игрив поток или бушуващи вълни на морски ураган. Зависи от чувството, морала, естетиката, етиката на твореца, от жанра на творбата – разказ, повест, есе, роман, пиеса, стихотворение, поема. Всеки литературен жанр има своята специфика, своята изразност, своя класическа оригинална форма, която му позволява да се разгърне и изрази намеренията на твореца най-пълноценно и най-добре. Това са онези закони, които пронизват творбата като тънки невидими нишки, хващат за гърлото читателя, изкарват сълзи от очите му и го оставят без дъх до края на разказа. Ако авторът не познава силата на тези нишки, той не би могъл пълноценно да твори и творбите му да го надживеят, което е несподеленото желание на всеки творец. Класиците владеят силата на тези нишки и неслучайно имената им са останали завинаги в световната история.

Нишките не означават невъзможност и забрана за разчупване на формата, на робуване на закостенели жанрови закони – напротив, разчупването на формата и на творбата оплита нишките по неповторим начин и дообогатява жанра с нови изразни методи и средства, но само когато „творческото своеволие“ на автора да разруши формата е продиктувано от естетични и творческо-логични цели, а не са самоцел, за да се направи впечатление на критиката и да се изостри вниманието на публиката към твореца. Това на белия лист, белия екран или бялата изрисувана или изписана стена личи пределно ясно за познаващия силата и смисъла на нишките. В случая в пълна сила важи правилото, че „да разрушиш формата, трябва да я познаваш“, както казваше сценаристът и режисьорът Веселин Бранев; „и владееш“ – допълнено от мен. Останалото е самоцелно заиграване с формата и жанра, които опошляват творбата, принизяват твореца до нивото на подражател или графоман и не водят до никъде процеса.

В тази насока в науката съм писал във всички възможни научни медицински жанрове и форми – от научнопопулярни статии за пациенти, научни съобщения и статии за национални и международни научни форуми и списания, монографии, учебници, рецензии, проекти, доклади, дисертации, дори сценарии за научни и научнопопулярни филми – над петстотин и осемдесет научни труда досега. Считам, че в някаква степен съм овладял различните научни жанрове и форми.

В литературата съм писал и публикувал в почти всички възможни литературни жанрове – къси и много къси разкази, новели, романи, публицистика, критика, сценарии за игрални, документални и научнопопулярни филми, с изключение на високата есеистика, която изисква изключително богата обща култура и асоциативност, театрална драматургия, която предполага друг тип драматургично усещане и мислене и поезия, за която е нужен талант от Бога. И трите неща ги нямам в нужната степен, за да творя в съответната област пълноценно, затова не се и пробвам – веднага ще си проличи в написаното и ще ме принизи до нивото на самоцелен подражател или амбициран безкритичен графоман.

„Заиграването“ с формата и жанра, воден от невидимите нишки, винаги е било огромно предизвикателство за мен…

(Край на цитата.)

И обещаното допълнение, за да е изчерпателен отговора на въпроса ти, Георги:

Много съществен момент, който се опитвам да овладея и приложа в някои от творбите си, е съчетаването на жанровете, на жанрове с различна специфика, експресивност и въздействие. Това трябва да става много внимателно, с дълбоко познаване на същността и владеене на изразните средства на съответния жанр, в никакъв случай да не става самоцелно – това на листа личи безпогрешно, а да бъде осъзнато, логично обмислено и търсено и внимателно приложено. И тогава творбата зазвучава мащабно, полифонично, нестандартно, „невидяно и нечуто“, по-точно нечетено и ново за зрителите и читателите…

И още нещо – не знам доколко темата избира жанра, или обратното. По-скоро темата повлича жанра и това става несъзнателно (или подсъзнателно?), преди авторът да посегне към молива – пишещата машина или компютъра понастоящем. И, като се гмурне във водите на жанра, темите изскачат една след друга и напират да изплуват на повърхността – така се получи при мен с цикъла следвоенни разкази „Отблясъци от далечни светкавици“, със сборниците с къси разкази „Приказните острови“ и „Сините канарчета“, с басните от „Zoo балканика & Хомо balcanicus“ и с други книги. В началото, когато темата пробяга пред очите ми като сянка на кошута между дърветата в гората и полъхът на вятъра навее усещането за стила, жанрът ме завладява, провокира и обсебва да се опитвам да го овладея – възможностите му, структурата, експресивността му… Надвесвам се над компютъра и се юрвам по пътеката да гоня избягалата кошута. Едновременно с писането върви и процесът на вникване в същността и уникалността, на овладяване на тънкостите и възможностите на съответния литературен жанр. В такива моменти много пъти съм имал усещането, че „проглеждам“ и надниквам зад стената, където се крият тайните на жанра, въпреки че от началото на литературния ми път съм запознат теоретично с литературните стилове и похвати с множеството посетени (и изнесени) лекции по творческо писане и теория на литературата от времето, когато бях студент.

Когато дълго време пиша в даден литературен жанр, настъпва естествения процес на умора и изчерпване – усещам се празен, кух, изчерпан, повтарям се, нищо ново и интересно не мога да измисля, нищо ново не предлагам, имам чувството, че тъпча на едно място, или че вървя по познати, утъпкани пътеки без творческа и интелектуална провокация и изненади, които са присъщи на смислената литература. И се гмуркам на друго място в литературния океан, т.е. сменям жанра…

И още една причина да го направя – различните проблеми, които ме вълнуват, изискват различни средства, за да се изразят по най-добрия и въздействащ начин във възможно най-сбитата и кратка форма, която е подвластна на жанра в голяма степен. А проблемите, върху които мога да разсъждавам и – без да звучи самохвално, да дам смислени съвети като лекар и писател – са много и различни – от чисто медицински, като препоръки към болни и техните близки за стила на живот на болния и поведението му спрямо болестта, през социални, етични и морални теми и проблеми, художествени и емоционални предизвикателства и много други. Това е причината да пиша научнопопулярни, публицистични и художествени книги с разкази, новели, романи, сценарии за филми… Така изразявам себе си от една страна и от друга – вижданията си по различните проблеми, които чакат да бъдат разрешени. Осъзнаването им е половината от пътя за тяхното решаване – тук е ролята на писателя да задава въпроси, да провокира, останалата половина е дело на читателя – трябва да се извърви от него.

– Как и с какво пряката ти медицинска професия ти помага в избора на теми и жанровата им реализация?

– Много пъти в интервюта за различни медии казах, че ние, лекарите, не сме с двата крака, а с цялото си тяло и с душата си в живота в неговите крайни и мрачни измерения, където властват болката и безнадеждността, страданието, погубените мечти, поруганите надежди, в морето от човешка мъка… И не само на болните, но и на техните близки, свидетели на страданията на любимия човек. Медицината е непресъхващ извор, неизчерпаем източник на герои, случки, съдби, теми и идеи за пишещия лекар. Преди време, по повод цикъла от четири книги с автентични лекарски истории, писателят Борислав Бойчев ми каза, че „ти не търсиш разказа, той идва при теб и те намира“. При откриването на 61-вия конгрес на UMEM (Международен съюз на писателите лекари) в Пловдив през 2017 г. казах, че „…разказът е всеки миг пред нас, трябва само да имаш очи да го видиш, сърце да го почувстваш и душа да го напишеш. Той е във възрастния човек на пейката в парка, който гледа умислено земята в краката си – тя е тази, която го очаква, в ръката на детето, протегната към отиващия си баща, който бърза да се прибере при новото си семейство, в уличната музикантка, която през зимата изпълнява на ъгъла с посинели устни „Ода на радостта“ – детайли, които съм видял и претворил в разкази…“. А в клиниката детайлите са много повече, сблъсквам се с тях при всяка визитация, при всеки преглед, всеки ден. Стаеното в тях вълнение неизбежно рефлектира в душата, въпрос на професионализъм е да не го допуснеш дълбоко в себе си, да се опазиш от разрушителното му въздействие – не може, не трябва да приемаш болката на всеки болен като своя, ще се изхабиш много скоро. Въпреки това не можеш да избягаш от емпатията, която при мен е природна духовна същност, унаследена от родителите и от многото духовни хора преди тях – всички сме наследници на нещо, втъкано в нашите гени в мига на нашето зачатие, то ни направлява и ръководи във всяка наша важна стъпка или, обобщено – не можем да избягаме от себе си до края на живота си.

Понякога един само поглед е достатъчен да „дръпне струната в душата“, тя да затрепти и да повлече след себе си низ от думи с вграденото от погледа вълнение в тях. Въпросът е да запишеш тези първи думи, да не ги пропуснеш, те ще повлекат след себе си следващите думи, те от своя страна – по-следващите и така разказът се ражда на един дъх, като че ли от само себе си. Друг път дириш и теглиш думите от изцедената си от вълнение душа, те не те слушат, бягат и се разпиляват, ти вървиш след тях и се опитваш да ги хванеш, те се съпротивляват, накрая улавяш някоя и я заковаваш на мястото й и се оглеждаш за следващата й посестрима. И си блъскаш главата, и се нервираш, и се дразниш, докато я намериш… Нормални писателски тегоби. Мъчителни, но и сладки – работата с думите доставя неизразимо удоволствие за човека, който работи с тях, за човека, който ги обича.

Така че, темата за разказа е в очите на хората край мен, Георги, там е и моята лекарска отговорност пред страдащия болен. В едно интервю журналистката спомена, че Хипократовата клетва задължава лекаря да бъде всеотдаен. Отговорих им, че на промоцията аз четох клетвата пред завършващите мои състуденти, но не помня от нея нито дума, имам я и като текст на плакет в кабинета си, но не съм я чел от студентските си години. Това, което ме води и държи в професията силен и изправен, са очите на болния, в които можеш всичко да съзреш – тъга, мъка, болка, плаха надежда, радостта от добра прогноза… Това са нещата, които ме държат изправен и на литературната пътека.

Така медицината много взема, но и много дава, при мен повече от другите, си мисля – теми, идеи и сюжети за новели, разкази, романи. Благодарен съм, че я има, че я имам – не мога да си представя как бих живял без нея, в смисъл без вълненията, която тя и болните са ми подарили, вълненията, които ме карат да се чувствам пълноценен.

.