Ще поискат ли българите в чужбина карти за взаимодействие и готова ли е държавата ни за активни политики

.

Ще поискат ли българите в чужбина да взаимодействат по-добре от сега и готова ли е държавата ни за активни политики сред диаспората? Предложение от Чикаго с анкета към активните българи

.

Още хан Кубрат ни е оставил завет за обединение, като е демонстрирал пред своите синове как пръчките могат да бъдат една по една счупени, но когато са в сноп, това не е възможно. На сградата на Народното ни събрание също е поставен надпис, че в съединението ни е силата.

А замисляли ли сте се, че българите по света, а и у нас, са много разединени? Че сме в демографска криза и – както става с отделените пръчки на Кубрат – една по една се трошим и гаснем?

И аз съм си задавал тези въпроси. Нещо повече – опитвал съм се да узная колко сме българите по света и дали е възможно обединение. Питал съм министри и институции да ни кажат в коя държава, колко са нашите съграждани. Не можаха да ми отговорят с точност. Приблизителните резултати може да намерите ТУК. Но обявените при нас резултати бяха подлагани на критика – при това от две страни. Някои казват, че данните на статистиката ни за българите в чужбина са завишени с близо 1 милион души, а други твърдят, че сме далеч повече от обявените и зад границите на страната ни живее не още една, а даже две Българии!

Пиша тези редове, предизвикан от гласувания в НС на първо четене Законопроект № 49-302-01-83 на Министерски съвет за изменение и допълнение на Закона за българите, живеещи извън Р България. Той предвижда създаването на Съвет за координация на политиките за българите извън Р България.

Но забелязах, че в стенограмата на заседанието на Комисията по политиките за българите извън страната, проведено на 28 февруари т.г. в НС, е записано, че „Съветът за координация ще съществува заедно с предвидения в момента в Закона Национален съвет за българите, живеещи извън Република България. Съществуващият в момента Национален съвет се състои от представители на българската общност в чужбина.”

За съжаление, такъв съвет от представители на българската общност в чужбина не съществува.

И възниква резонен въпрос – дали в бъдеще ще се промени нещо, щом го няма този Национален съвет от емигранти, с който да се координират тези политики? А и можем да говорим за реални политики, щом не знаем дори колко сме зад граница?

Всъщност, съвет лесно може да бъде създаден, ако бъдат спуснати отгоре – от МВнР или от Президентството – кандидатури на по-известни емигранти. Но това най-вероятно ще донесе обратен на очакваното ефект, като разбираемо ще дистанцира общностите ни зад граница от българската държава и от подобни личности, спускани от горе надолу. Изборите от долу нагоре са единственият правилен начин, защото е всеизвестен факт, че нашата емиграция е дистанцирана от държавата. И така е още от времето, когато всички граждани навън бяха наричани несправедливо невъзвращенци.

Но не, не всички сме невъзвращенци! И какви да бъдем, зависи най-вече от политиките на държавата ни към гражданите – в страната и в чужбина.

За моя многогодишен престой в САЩ съм забелязал, че нашенци сме се разделили невидимо на 4 основни групи. В първата група попадат тези наши емигранти, които, пристигнали тук, са побързали не само да се слеят с американското общество, но и да скъсат връзките си с България. Често те са обидени на държавата. Те не учат децата си на български език, пътуват към Родината само при нужда – веднъж на 5-10 години, а някои дори и не подновяват българските си документи.

Има и втора група наши емигранти и според мен тя е най-голямата. Те не са забравили откъде са тръгнали, някои от тях дори са абонирани да гледат българска телевизия. Но от предаванията ги интересуват най-вече спортните и музикалните програми. Тях може да ги видиш като зрители на концерти на български, гостуващи ни изпълнителни, на някой голям пикник или при важен религиозен празник в нашите църкви.

Следващата група е на тези, които предполагат, че след време ще се върнат в Родината или, дори и да останат в САЩ, съвсем практично и умишлено не желаят да скъсат връзка с България. Те водят децата си в неделно училище или поне ги карат да говорят на български с бабите им. Част от хората от тази трета група се интересуват дори от политическия живот в Родината и гласуват в изборите зад граница. Но за съжалеие, в многохилядното българско Чикаго, броят на гласувалите в отделните избори не достига дори 5000 (пет хиляди).

Последната, четвърта група наши емигранти тук, е най-малката. Но това са хората, които не само носят българското в сърцата си, но и превръщат Ветровития град, край езерото Мичиган, в столица на диспората ни в Америка. Те доброволстват, те преподават в българските неделни училища, записват се на народни танци и участват в различни културни форуми и представления на етническите общности. Те украсяват дърво-мартеница в центъра на Чикаго и издигат знамето там на 3-ти март. Развиват културни и търговски отношения с Родината, събират средства и даряват и т.н. и т.н., за да не изброявам всички дейности, с които по Възрожденски се занимават дейните ни съграждани от тази група.

За съжаление, българската държава не успява дори и с тях да си взаимодейства достатъчно. Изключение правят средствата, които се заделят от бюджета ни за българските училища по света. И ефектът е значителен – те вече станаха 13 в околностите само на Чикаго.

Крайно време е да се намерят подходящи политики към всички изброени по-горе групи.

Но как да стане това, след като не знаем колко души обхващат първите две групи, а с третата – гласуващата група, дори българските партии не се занимават, поради невисокото изборно участие? Между другото, подобно неучастие се забелязва и при американските избори, ето защо нашите емигранти не са обгрижвани от местни политици и власти, така както се случва при други национални групи, по-малки, но по-активни от нас. Опитите да издигнем наши представители в местната власт, което несъмнено ще е от полза и за България, засега си остават само разговори около маса.

Какво може да се направи, за да се промени сегашното положение?

.

По силите ли ни е да създадем световна българска мрежа? Възможно ли е екипи от граждани и държавни служители съвместно да осъществяват български политики зад граница?

По-надолу искам да Ви предложа нов начин за активиране на българите в чужбина. Предложение ми е за въвеждане на специални карти за взаимодействие с българите зад граница.

Целта на раздаването им сред диаспората ни е да се създаде своеобразна мрежа от личности: 1 – информирани, 2 – ангажирани и 3 – работещи за доброто име на България и емиграцията, и за подобряването на връзките и взаимодействието ни. А най-активните и изтъкнати личности да получат признание за своите действия и приноси.

Ето защо предлагам разделянето на картите да стане на четири нива – бяло, зелено, червено и златно, като всяко ниво съответно да се нарича например така:

1. Аз обичам България; 2. Аз гласувам за България; 3. Аз доброволствам за България и 4. Почетна карта.

Притежателите на картите НЕ би трябвало да имат привилегии. Но пък документът, състоящ се от техен имейл, QR код и номер, ще им открива възможности. Именно този QR код ще им дава право да гласуват за решенията на диаспората, а номерирането им ще даде отговор на отдавнашен въпрос – ще разберем колко са активните българи в отделните държави. Това пък ще помогне да се открият политики на приобщаване на всички останали в т. нар. “сива зона” наши съграждани. (Най-простата политика е те да бъдат призовавани да подновяват българските си документи или да получат документ за гражданство на родените в чужбина деца, като участват в специална държавна томбола с награди, които са процент от платената държавна такса за документите им.)

Връщайки се към картите за останалите, предлагам “Бялата карта” от 1-во ниво да се дава на всеки, който я пожелае – наш и дори чужд гражданин, който заяви, че обича България. Срещу нея той ще получава на своя имейл регулярно информация за събития и интересни факти за страната ни, за местната българска общност и за законите, които касаят него – какъвто проектозакон е този, внесен в НС миналата седмица. (Разбира се същата информация ще получават на имейлите си и носителите на другите на цвят карти.)

Зелената карта (2-ро ниво) да се дава на хора, които отиват на избори в избирателните секции в чужбина и заявят, че биха желали да гласуват с нея, и в избори сред диаспората, за бъдещи допитвания и решения на местната общност. (Например такива допитвания могат да бъдат – дали първо да се построи църква или първо да се заделят средства за дом за възрастни, безпомощни хора, дали първо да се отпечати вторият том на книгата “Чикаго – българският град” или да се издаде нов учебник за неделните училища.) “Зелената” карта може да се явява и активна регистрация за изборите, за която много експерти и отделни политици настояват от години.

При „Червената карта“ (3-то ниво) ще е по-сложно и изисква по-широко обсъждане и може да се приеме според изискванията на местните закони и особености. Например тя може да се дава в два случая:

– ако доброволецът бъде избран и подкрепен от определено количество хора със “зелени” карти;
– ако бъде отличен от общността, като доказан спонсор – т.е. намерил е време за действия или е дарил средства за доброто на България и диаспората.

Опитът подсказва, че на първо време едва ли ще има много желаещи за “червени карти” – първо, защото те ще са доброволци или дарители; и второ, ще трябва да се отчитат за свършеното пред колегите си. А това ще е така, защото именно сред тях всяка година биха били избирани бъдещите:

– членовете на несъществуващите все още, но предвидени в закона Консултативни съвети (явяващи се координационни за общностите ни по места);

– представителите ни по държави в бъдещия Национален съвет на българите, живеещи извън Р България, който според закона, за който писах по-горе, ще работи с новосъздаващия се Съвет за координация в МС.

И накрая нека почетната, т. нар. “Златна карта” да е за хора с дългогодишни заслуги към Родината. За тях при връщане в България може да се осигури безплатно посещение на държавни музеи и забележителности, в знак на уважение и признателност. (Отделно от това има предложение да създадем на български места зад граница специални възпоменателни алеи в памет на заслужили, починали наши емигранти, каквито в Чикаго са например д-р Виолета Симов, Александър Дърводелски и др., а в Детройт е д-р Иван Гаджев, и т.н.)

Завършвайки ще допълня само за сроковете на валидност на тези карти – смятам, че всяка карта трябва да изтича след 5 години и евентуално да се възобновява по номера й, но с нов QR код.

Обръщам се към прочелите до края този дълъг текст –  очаквам Вашите въпроси, мнения и предложения в нашата специална Анкета.  Ето линк към нея за по-лесно споделяне, ако решите да я разпространите до други активни българи или държавни служители:  https://forms.gle/jSTJTDdXCUTP6ZYWA

.

П. Стаматов

и съмишленици*

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Допълнение от автора:  Първоначално горният текст бе разпространен сред няколко приятели и съмишленици. На възникналите у тях въпроси съм отговорил по-долу.

Въпрос: Няма ли с картите да се появи разделение в диаспората?

Отговор: Целта на раздаването на тези карти не е да се търси разделение, както на първи поглед може да се помисли и каквото и сега съществува, а е точно обратното – ще се създаде всеобхватна мрежа за комуникация и взаимодействие сред българите от диаспората. Най-важното е, че самият гражданин ще решава каква карта иска да получи и към коя група иска да се присъедини. Никой отгоре не ще ни категоризира!
Единствено кандидатите за почетните “Златни карти” ще бъдат одобрявани от държавни служители (например от ИАБЧ), като годишно бройката на получилите карти в цял свят не би трябвало да надхвърля например 20 човека (10 мъже и още толкова жени, като последните спокойно могат да бъдат избирани и сред кандидатките за наградата “Българка на годината” на името на св. Злата Мъгленска, така че работата към днешна дата вече е наполовина свършена.

Въпрос: Кой ще раздава картите и одобрява кандидатите?

Картите могат да бъдат електронни и да се получават на имейл. Всеки, който поиска Бяла карта, може да я получи след попълване на елементарна електронна форма и за целта не е нужен никакъв разход и човешки труд.
Поискалите “Зелена карта” трябва да удостоверят самоличността си. Това може да се осъществи пред комисията в Избирателната секция, когато те гласуват в изборите за НС или за президент. Може да се извършва и по друг законов начин – например с електронен подпис или така, както се установява самоличността онлайн – например при банкиране или при дистанционните изпити.
При “зеленокартовците”, поискали да притежават доброволческата “Червена карта”, процедурата е по-сложна. Те трябва да съберат зад себе си подкрепящ ги екип от хора със Зелена карта или да съберат достатъчно документи/свидетели, че са дарили време /средства за доброто на България и диаспората. Но нали в закона е записано за бъдещи консултативни съвети – следователно неговите доброволци могат да свършат тази работа.
За последната почетна категория избирането може да стане (както вече бе казано по-горе) по начина и методиката на конкурса за наградата “Св. Злата Мъгленска”.

Въпрос: Кой ще се занимава с логистиката и откъде ще са средствата?

Примерено решение на въпроса може да е следното (но се приемат се и други предложения):
За раздаване на „белите“ карти е необходим един имейл-сървър.
За „зелените“ карти е необходим държавен служител, член на изборна секция в чужбина и отделно – апликация и сървър с повишени секюрити възможности.
За раздаване на „червените“ карти се изисква избор с явен вот от тези със „зелените“ карти при събрание на местната общност (може да се проведе и онлайн).
За „златните“ карти ще е необходим още един екип, подобен на този, определящ наградата “Св. Злата Мъгленска”.
Изборите за представители в Националния съвет (за него стана дума в началото, че не съществува) ще се осигуряват от бъдещите Консултативни съвети с подкрепата на дипломатическите представителства и, ако са с явен вот, то те ще струват само няколко надници.
Като заключение на казаното дотук – разходите не са големи в сравнение с поставените цели, а именно създаване на световна българска мрежа и екипи от граждани и служители за осъществяване на държавните политики зад граница.

Въпрос: Как новосъздадената мрежа от граждани с различни по цвят карти ще подпомага държавните политики зад граница?

С координация и активиране на българските общности в чужбина по места, така че да се обединят и издигнат сега съществуващите отделни усилия и да се получи подобаващо внимание в чужбина от местната и българската администрация. Не по-малко важно е, че ще престанат да ни представят самозванци – красноречиви примери имаме и в Чикаго, когато добре известна съмнителна личност, която по-късно беше екстрадирана от САЩ, се представяше за важен фактор в диаспората, като оглавяваше BULGARIAN-AMERICAN BUSINESS ASSOCIATION и BULGARIAN-AMERICAN WOMEN’S ASSOCIATION, които единствено обслужваха личните й интереси.
Всъщност, “никой не може да представлява една общност, ако тази общност не е организирана преди това (т.е., не споделяте заедно ценности, не сте сплотени и солидарни, не съществува чувство за групова отговорност). В противен случай този, които се е обявил за представител на общността, представлявал най-вече сам себе си или интересите на малка група хора, която по някаква причина стоят зад него. А мнозинството от съответната общност може да има други интереси и да споделя други ценности и отговорности”.
Още по-разгърнат отговор (макар и в чернова) може да намерите в Проектоправилника за устройството и дейността на примерен Обществен съвет в Чикаго (линк).

Въпрос за цветовете на картите – цитирам:
Знам, че бяла-зелена-червена (и златна) карти са цветовете на знамето ни, но аз лично бих предпочела бяла-сребърна-златна и платинена (или сребърна-златна-платинена и диамантена). Асоциирам зелената с американската зелена карта (и може да има обърквания в разговори), а червената ми звучи малко като ‘червен картон’. …

Авторката на въпроса обаче след малко сама си е отговорила: Това с цветовете на картите по-скоро попада към графа ‘козметични процедури/промени’.
Действително – цветът на картите в случая не е принципен.

.