Източник: Уикипедия
.
Здравейте!
Как сте? Как сте в Чикаго, в Лос Анджелис, в Ню Йорк? Как сте в Нешвил, Атланта, Минеаполис? Как сте във Форт Уейн, Лафайет, Уиллинг, Кий Уест, Сарасота, Денвър? Как сте, където и да сте по Северна Америка?
Не ви пиша често, но днес се налага. Налага се, защото искам да ви питам нещо. Вие американци ли сте? От близо трийсет години се опитвам да си отговоря на този въпрос и все не мога. Гражданство ли? Имам си. Както много от вас. Децата ми израстнаха тук, в Индианаполис, изучиха се, омъжиха се. Внуци чакаме с жената.
В началото беше лесно. Бях колонист. Бях тук да колонизирам и облагородявам тази земя. Българското беше познато, правилно, добро и разумно. Американците бяха глупави, ненормални, странни; и изобщо – мани ги – туземци. Така беше в самото начало.
После се почувствах човек, останал на самолета над океана. От там заминал, а тук още не пристигнал. Заминах си от там и си взех частичка от моята България с мен в куфара на душата си. Моята, със заснежената софийска уличка „Шопски отряд“, със светлото и шумно четиридесет и осмо основно училише, с фанфарите и манифестациите на двайсет и четвърти май, със село Добревци и плажовете на Приморско през лятото, и пистите на Щастливеца и Боровец през зимата. Взех си я и си я отнесох с мен. Сигурно и вие всички сте взели по парченце, защото днес тази България я има само в нашите куфари – души.
Там стана чуждо, непознато, странно, а тук постепенно стана дом. Дом на нашите деца. Дом на нашите съдби. Дом на приятели и познати. Някои от тях говорят български, други английски, трети руски или македонски, или даже филипински, или индонезийски. Те са всички наши, защото ние живеем тук и с тях. И американците вече не са „те“, а са сватове, зетьове, шуреи, съпруги и понякога и деца…
Не съм днес българин – колонизатор. Не съм веч и на самолета.
А тук ли съм? Тук ли сте? Ехоооо! Тук ли сте?
Моята Америка – мога вече да изрека на глас. Моята. Вие имате ли си ваша Америка? Лично ваша и на никого другиго?
Какво става с моята Америка, се питам? Преди страдах за България, докато не разбрах, че аз нея съм я взел в куфара. Тя е тук с мен. Онази България не е вече моя. Тя е на тези, които живеят там, работят там, обичат там, раждат там, умират там. Аз какво? Ще отида да се пенсионирам там с американската ми пенсия, ще ми викат до края на живота американецо, ще ме погребат децата на моя брат, за които съм чичото от Америка, а не Чичо.
Какво става с нашата Америка, братя и сестри? Какво сега? Ще я напъхаме в куфарите и ще заминем пак нанякъде ли? А децата? А внуците? А сватовете? А…?
Отново ли всеки ще си пие ракията вкъщи и ще псува жабешката? Пак ли ще чакаме „американците“ да си решат „американските“ проблеми, а ние да се възползваме на готово?
Не знам за вас. Аз съм тук! Аз ще се боря рамо до рамо с другите американци за моята Америка! Може да не съм бил роден тук, но ще се боря за нея. И не защото ми е дала пари. Майната им! Ще се боря, защото не искам вече да бягам! Все някъде трябва да се спре пред злото. Преди трийсетина години злото ни подгони, като вятър сухи листа, и ни разпиля по Света. Много млади и наивни бяхме тогаз. Мислихме си, че има така наречените „нормални“ страни и там има така нареченият „нормален“ живот. Няма такива работи. Не можеш да се забиеш под камък, където злото да не те намери. Можеш само да си скриеш главата в пясъка.
Е, Българи, що за Американци сте вие? Ще застанете ли за вашето и вашите пред прииждащото зло или не? Ще се кичите с гражданството, като с откраднат медал, или ще си го заслужите?
Тъпите американци са с едни гърди напред от нас! Ние умни ли сме или казваме така, просто за да не се наречем страхливи. Злото е тук. За вашите деца и внуци е дошло! За моите и за вашите!
Аз съм Българин за Америка! А вие? Какво има в куфарите на вашите души?
Д-р Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
.
