Пред изгрев

.

Стихове от Лилия Заякова

.

ПРЕД ИЗГРЕВ

тича мъглата по релсите
в обратен каданс
не знаех
че толкова бърза
докато разпилява
мекия пух
на сънна забрава
опиум в морската пролет
странен валс
не вярваш ли
ей така се ляга пред влака
в извивка в която
гърдите ти дишат
любовната влага
на луда земя
и смело сърце
когато битието е скрито
в нова трева
и тогава точно този влак
те спасява
и те понася
към безкрая
само се съедини
с чистотата
в която
се заражда копнежът
и се протяга мечта
а хоризонтът е скрит
но очаква пръстен
от слънчев рубин
да пробие мъглата

.

.

МОРСКА ПЕПЕЛ

потъва кораб
с капака на рояла
бори вятъра
и хлипа пианистката
но свири баркарола
а куче
се обръща
на малкото ти име
тъгата не е безпричинна
паметта уж светла
избледнява в залез
и аз се връщам бавно
в пясъка
на мястото
където те оставих
прости ми татко
не е същото
не е
и мама
същата не е
защото всеки ден
те поздравява
ту с първия концерт
ту със последната симфония
при теб дотлитат
пръски пепел
върху крилете
на бетовен
кремирани са само думите
морето
във което си разтворен
не може никой
да изпепели

ЦВЕТЪТ НА ЧАЯ

Спорим какъв е цветът –
между червено и радост.
Аз настоявам, че е шафран.
Ето, погледни през прозореца –
Шафранова тази нощ беше луната.
Шафранова преди залез пустинята.
Шафранов дъжд – ръси
коси рими във залива.
С каква екзотична дума
обличам надеждата.

***

Този цвят е
непостижимо небе,
паднало слънце,
канела в ноздрите
и мед по клепачите.
Колкото едри лешници
е онова, което не казвам,
а диша с гърдите ми
все по-учестено,
когато мисля
за цветовете на радостта,
и порязва устната ми
изпръхнала тичинка,
нито корал, ни кехлибар –
само шафран.

***

Ела, ще направя чай.
И той ще попари дланта,
от която ще пиеш…
за да отворят уста
минзухарите.

***

Не се отчайвай.
Днес – не.
От утре.
От утре ли?
Всеки път ли ще съм
по-добра,
когато кажеш,
че захарта вече
не сладни?
Захарта
по моите пръсти
не е захар ли?
Лепне
медът на мислите.
Оттатък радостта.
Тъмен, но ароматен…
И му личи.
Само помириши
цвета на чая ми.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Д-р Лилия Заякова (по-късно Заякова-Инджова) e родена в София през 1953 г. Завършила е Първа немска гимназия (тогава „Карл Либкнехт“) и Медицинска академия – Стоматологичен факултет. Пише от ученичка, но професията, на която се е посветила, е заемала много от времето й. Членувала е в литературен клуб „Димитър Димов“, после и в Свищовския литературен клуб „Алеко Константинов“, докато е живеела и работела в Свищов. Първите й публикувани стихове са в „Родна реч“. Има много участия в алманаси и сборници, публикации в периодичния печат и под псевдонима „Ресенска“, а преди това и „Божинова“, в литературни издания и списания. Първата й книга е отлежавала в изд. „Народна младеж“ няколко години. Има издадени две поетични книги – „Събличане“ (2002, изд. „ТихИвЕл“, с псевдонима Лилия Ресенска) и „Крило опалено“ (2022, изд. „Карина М“). Третата й стихосбирка „Повиване на надеждата“ ще излезе скоро. В проект е и издаването на нейна книга с къси разкази и пиеса. 

.