Прошки и печена пуйка

.

Неотдавна, в един малък провинциален град, по вечерно време, стоях пред вратата на мои приятели и натиснах звънеца. Не бях ги предупредила, че ще ги посетя. Исках да ги изненадам. Не се бяхме виждали година време, но знаех, че ще се зарадват. Носех със себе си току-що излязла от печат последната ми книга. От години те бяха мои читателски фенове. В чантата си имах и бутилка водка „Smirnoff“, която ритуално съпровождаше нашите разговори при редките ни срещи. Вратата се отвори и моята приятелка радостно извика „Уауу!“. Лъхна ме замайващ аромат на печено. Къщата беше пълна с гости, за мене повечето непознати, насядали около отрупана с деликатеси трапеза. В средата току-що беше сервирана печена пуйка. Настаних се сред гостите и се оказа, че съм попаднала на американския Ден на Благодарността. Домакините напълниха чашите с домашно червено вино и преминахме към ритуала. Всички смирено сведоха глави и се започна молитва на английски, кой колкото знае. После се хванахме за ръце в кръг около масата и мълчахме. Имах чувството, че ме посвещаваха в таен орден. Очаквах отнякъде да се появи Алена и да ми постави меч на главата. Стори ми се много дълго това мълчание, защото ароматът от пуйката засилваше глада ми. Най-после разчупиха пуйката и всеки получи своето парче.

Оттук нататък се развързаха езиците и чашите не оставаха празни. Един от гостити по някое време извади кавал и засвири с „медни звуци“, както се казва в народното творчество. По едно време запяхме в хор „Мила Родино…“ , въпреки че беше редно да запеем американския химн, но никой не го знаеше. Имаше и танци в такт 7/8 и подвиквания от рода на „И-хуу, и-хуу“, близки до тези на индианците апачи. Към края на вечерта помня, че пеехме много прочувствено и разтегливо „Моя страна, моя България“. Благодарността витаеше около нас, а от пуйката бяха останали само кокали. Един от гостите, който седеше до мен, непрекъснато ми обясняваше, че това са така наречените наши „прошки“ по американски.

Бързо се изниза времето от тази случайна среща и ето че днес е денят на нашите Прошки. Аз се чувствам малко като вероотстъпник, защото вече бях „посветена“ в презокеанските прошки и бях се облажила от жертвената пуйка. Вярно, че не изрекох сакралната молитва, защото не я знаех. Нещо отвътре ми е шугаво и не ми иде нито да прощавам, нито да моля прошка. Трябва ми време да се пречистя някак и да си дойда на място. Не може хем пуйка яла, хем халва въртяла. Най-добре е да хвана гората, а и Пирин се е белнал на върха. Щом се изкача на високо, докъдето ми стигнат силите, ще отправя взор към небето и ще помоля Господ да ПРОСТИ на цялото човечество за лудостта, която го е обзела. Честоюбието на слабите и смъртни същества, каквито са хората днес, е стигнало до безумие. Ще се помоля тихо, но от душа: „Отче, прости им, защото не знаят какво правят.“

.

Елена Пеева-Никифоридис

.