Йени чери III

.

Из бъдеща книга на Хасан Ефраимов

Част I и част II вж. тук и тук.

.

Във времената, когато мъжете още бяха мъже, достойнството бе не само на приказки, думите тежаха подобно камък, а за едната чест заслужаваше смъртта си да посрещнеш. В тези времена роди се и живя. Воин! Това бе той. Безброй години воюва за султана, Падишаха на света, забравил що е родна стряха. Бойно поле три континента му бяха. В Дамаск ли не бе, в Египет ли? Въртеше калъчката подобно побеснял. Бели, черни, беше без значение за него. Посичаше наред – днес неверници, а утре като зелки политаха главите на самите правоверни. Тези, които се осмеляваха пред султана прави да застанат, родът им до девето коляно на затриване бе обречен. За назидание! За да не посмее никой повече да повдигне глава срещу Владетеля на Земята, дето от самия Всевишен е пратен. Села пред огъня се прегъваха, облаци черни се издигаха от зарана, армии падаха покосени, кръв се лееше навред. Това бе светът му. Дорде сърцето му се не превърна в тежък камък. Залепнал бе вече мечът за дланта му. Решиш ли да го отделиш, сякаш с клей споен. Погледнеш ли в очите му… Ужас от тях извира. Така и оставаха враговете му – парализирани, подобно мишки пред вида на пълзяща към тях змия отровна. За едно премигване сабята му разсичаше въздуха със свистене и поразяваше подобно мълния. Толкоз! Колкото едно премигване.

Дълго живя с този камък, вместо своето сърце, докато един ден той се не разтопи. Дали е било от горещите пустинни пясъци, дали от топлината на кръвта, попила по него, но в този момент усети жал. Дете пред него стоеше. Уж мъж, а бе момче голобрадо още. Трепна нещо в душата на боеца. Замръзна ръката, готова да убива. Сведе сабя, досущ до нозете. Дълго гледа момчето, треперещо от страх.

– Докъде стигна този свят? И децата, вместо да бозкат, саби награбили, Аллахъм – изрече си тогаз. В този момент осъзна, че кланетата няма никога да спрат. Щяха да следват едно след друго, младенци в тях смърт що е щяха да усетят. Всеки, още не проходил, сабя в ръцете си обречен бе да носи.

Тръгна бавно към младенеца. Загледа го право в очите. Хванал сабя в ръка, сякащ незнаещ какво да прави с нея, той продължаваше да стои като замръзнал пред свирепия воин. Беше сигурен, че всеки един момент е готово да побегне. Трябваше само да го духне, не повече. Толкова струваше едно дете, правещо се на мъж. Можеше да се изправи срещу стотина подобни на него и докато успее да изколи половината, останалите вече щяха да са преполовили баира. Тогава изведнъж светът пред очите му се завъртя. Пясъкът, извиращ отвсякъде, изчезна и той отново видя зелените поля на родното си място. Делиорманът се бе ширнал навред. Усети дори аромата на гората. Беше пролет и всичко бе толкова реално. Птици бяха накацали по стрехите. Реката, пресъхваща през лятото, все още бе пълноводна. Видя отново и Агница, окована от сердарите на санджак бея. Виковете й дори дочу, метната на коня на субашията.

– Помогни ми! Помогни ми! – крещяха очите й.

Усети вика отново и в своите гърди. Вик на болка, на безсилие, на детска немощ и момчешко отчаяние. Почувства отново ножа на отмъщението в ръката си. Болката от удара на субашията с дръжката на ятагана по слепоочието. И после… Нищото и тъмнината, празнотата в душата и болката в гърдите. Майка му и баща му, приседнали пред прага. Взираха се на юг, натам, накъдето го отведоха сердарите на девширме бея. Видя се за последно пред вратника на родната къща, петнайсетгодишен, и след това, когато хвана сабя за първи път в ръка. Затова я въртеше така яростно и без жал. Беше толкова уплашен и гневът не го напусна никога.

Ръката на момчето, забелязало нерешителността му, потрепна. Беше виждал толкова много пъти това движение. Знаеше прекрасно какво значи. По очите пред себе си винаги четеше всяка следваща стъпка на противниците си. Затова и бе оцелял толкова дълго.

– Недей… По-добре, недей, момче – изрече с плътния си глас. – Това не е твоята война.

Момчето се засуети за миг, сякаш чудещо се какво решение да избере.

– Не го прави, моля те – примоли се този път с болка и надежда в гласа.

Дали от глупост, дали от детска наивност, момчето не се вслуша в съвета му. А може би и бе повярвало в себе си, че може да съсече исполина пред себе си, закоравял от толкова битки, оставили следи в самата му душа. Не тяло, а същинска канара. Удариш ли го, най-много песъчинка да се отрони. Те, младите, са така. Сила усещат в себе си. Мислят си, че планина могат да повдигнат. Докато самата планина не се стовари на плещите им.

Момчето вдигна сабята си. Замахваше цяла вечност. Ръката му премина над главата в засилка и продължаваше да се движи още назад. После замря и като че ли безкрайно стоя така, след което бавно тръгна надолу, към него. Всичко сякаш беше замряло, толкова бавно се случваха нещата. Без да се замисли дори, за един незначителен миг, разтегли сабята си към момчето. Дори не знаеше как го прави. Беше роден воин. Не човек, а адово изчадие, сътворено да убива. Очите на момчето премигнаха за последно. Tака си и застинаха, отворени. Ръката му остана и тя, вдигната за удар. След това главата му се наклони на една страна, политна към земята и тупна безшумно на пясъка. Чак след това тялото му залитна назад и се строполи върху дюните, пръскайки фонтани кръв.

– Казах ти, глупако. Казах ти… – промълви, приклекнал до тялото. – За какво ти бе да го правиш? Бях те оставил да живееш.

За пръв път проля и сълзи. Водата от очите му се пропи безследно в горещите пясъци.

Нещо се пречупи тогава в него. Изведнъж осъзна безполезността на войната. Воюваш за някого другиго. За да има повече той. Че на теб какво ти трябва? Агница да е до теб и толкоз. Воюваш за луди, желаещи да притежават целия свят.

– Ще убивам… Ще убивам и докога? – заповтори. – Нови глупаци идват, повярвали в себе си, че могат света да победят. Такава ли е моята съдба? Да убивам младенци, живота още не познали. За да убивам ли съм роден? Убивам и пак убивам. Само разрушавам, без нищо да градя. Нищо не съм сътворил на този свят. Само смърт. И султанът… Ще имат ли край войните му? За какво му е целият свят? О, Аллахъм, за какво му е това?

Там си и захвърли сабята. Заби я в пясъците. Качи се на коня и препусна на север, без дори да се обърне назад. Не издържа повече на повика на родния край. И на зова на любовта, на Агница, махаща й мълчаливо с бяла кърпа. На лика на бледата луна, полегнала над склона. Такава, каквато грееше само над неговото село. Никъде после не видя такава. Звездите, мъждукащи в родния мрак. Песента на птиците, сутрин над росата, спуснала се сякаш за дрямка в долината. На повеите на милия и свиден делиормански вятър. На снежните преспи, високи по човешки бой през зимата. Там, където и навярно още го чакаха майка му и баща му, приседнали пред портата. Там, където отново щеше да зърне Агница.

Никога повече нямаше да вземе сабя в ръка. Никога! Бе убивал за девет живота напред.

Зарече се.

Имаше да се вършат толкова полезни неща на този свят. Навярно щеше да се научи и да гради. Да съгради дом, челяд – там, в родния Делиорман, на хиляди аршина от този адски пек. Да се научи да държи рало в ръка, вместо тази сабя.

– Ако наруша клетвата си, душата ми е твоя, Шейтан – закле се.

Конят, пръхтейки, се понесе в галоп. А такъв вятър духаше от север. Ароматът на родния дом бе попил в него. И на Агница… Как можеше да се устои на този повик в северния повей?

(Следва.)

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Бел. ред.: Публикуваните тук части от бъдещата книга не следват последователността на главите, които ще бъдат в книгата.

.