Асмата

.

Рано сутрин старият емигрант посрещаше рождения си ден сам на терасата, с чаша червен чай. Терасата беше най-хубавото място в къщата. Гледаше към малко езеро. По отсрещния бряг на езерото растяха мощни кленове и дъбове, а на отсамния излизаха задните дворове на съседите му. Неговият двор беше единственият с асма. Преди години една от къщите я купиха турци и си поканиха родителите на гости. Старият турчин с интерес се спря при асмата и с помощта на сина си, който превеждаше на английски, започна да обяснява как е най-добре тя да бъде подрязвана и насочвана.

Старият емигрант имаше нужда от съвет както за асмата, така и за доматите, чушките, ябълковото дърво и всичко друго, което беше насадил в градината си. Той бе израстнал в София и не разбираше много от селска работа.

Беше пролет и задният му двор беше обсебен от трескава дейност. Малки птички сновяха напред-назад, строейки гнезда, търсейки червейчета, впускайки се в любовни игри или спасявайки се от кръжащите високо в небето соколи. Тази трескава дейност напомни на стария емигрант ранните му години в чужбина. Тогава по същия начин трескаво сновеше малката емигрантска колония новопристигнали. Поредният тектоничен геополитически трус бе одрусал яко България. Младежта се разхвърча по света като листенцата на джанковите цветчета под напора на позакъсняла мартенска снежна виелица.

Тогава всички бяха много заети. Търсеха работа, раждаха и гледаха деца, ходеха на училище, започваха отначало, търсеха да продължат старите си кариери, учеха език, женеха се и се развеждаха, сприятеляваха се и се караха. Животът кипеше, събиранията им бяха шумни и весели.

Постепенно всяко листенце си намери мястото. Неговата не беше нито най-голямата, нито най-хубавата къща с градинка, но той си я обичаше и беше убеден, че по-хубава къща и градинка за него няма никъде по света. Та той беше пипнал всичко с ръцете си и за всичко беше платил с труд и пот. Днес той не чувстваше, че е в чужбина. Той си беше вкъщи. Отгледал бе две чудесни деца, растеше внуче. Каква ти тук чужбина.

Когато се прибираше в България, беше на гости. Не съвсем чужбина. Все пак говореше езика, имаше роднини и приятели, но все пак това не беше неговата България, останала далеч в миналото. Не разбираше грубостта и прагматизма на днешния български живот. Смяташе, че това е нещо привнесено, нехарактерно за България. Мислеше си, че това е криворазбрана западна култура. Може би. Може би българите не разбираха, че двуличието е основна характеристика на цивилизования свят. Сънародниците му не умееха, както хората на запад, да се усмихват искрено на хора, които не уважават, не умееха да живеят с две лица – едното за навънка, а другото само за себе си. Те разбираха от култура на социален Дарвинизъм, култура на силата и конкуренцията без правила, но им липсваше този финес, който описва О’Хенри. Така да измамиш човека, че той да остане доволен, че ти е дал парите си и след години пак да те търси, за да го измамиш отново. Не, в своята откровеност българите стигаха до арогантност и злоба, без да разбират, че показвайки тези качества, само си затварят възможността да продължат да печелят. Българите бяха достатъчно умни, подли, жестоки и силни, но им липсваше истински западен прагматизъм. В западната култура всичко, ама наистина всичко, се принася в жертва на успеха. На изток успехът е цел, на запад е Бог. На изток човек иска да грабне успеха и да му се наслади, на запад човек е роб на собствения си успех.

Старият емигрант беше постигнал чудесно семейство, хубава къща и прекрасен заден двор. Днес, на рожденият си ден, той се наслаждаваше на успеха си. Това е неговият успех. Друг не му е необходим.

Не му трябва асмата на турчина някъде в Анадола. Ще пие вино от своята си асма. Което може, ще научи и ще си прави свое вино. Ще си го пие с приятели и никога няма да ругае виното, което други хора правят от други асма. Тя, асмата, е паразитно растение по природа. Емигрантско растение е тя. Тя вирее на най-песъчливи и бедни почви. Асмата расте питомна под грижите на човешка ръка, а ако човек спре да се грижи за нея, бързо подивява и си тръгва. Неговата асма беше като него самия. Растеше във всички възможни посоки, защото той я оставяше да прави това. Той в живота си също растеше във всички възможни посоки. Всичко му се искаше да опита, всяко предизвикателство искаше да приеме. Днес, обаче, беше хубава сутрин. Той и асмата пиеха чай. Той на терасата, асмата в двора. Той пиеше червен китайски чай, а асмата – соковете на пролетната земя. В листата на асмата малки птичета правеха гнезда. В главата му малки птиченца – мисли щъкаха насам натам. Някой някъде записа, че той е станал една година по-стар. Асмата просто пусна още един корен…

.

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.