.
Излезе от печат новият поетичен сборник на нашия сънародник в САЩ Васил Славов „АХАВ“ (изд. „Факел“, 2024). Рисунката на корицата, както и рисунките вътре в книгата, са на Станислав Памукчиев. „АХАВ“ може да се намери в книжарниците на „Хеликон“, „Български книжици“ и „Сиела“.
.
Ето какво пише за автора, неговата поезия и за „Ахав“ Румен Леонидов:
Васил Славов е градски поет, поет без родeн край, но пък с родна столица. Не е дишал пейзажите на крайните квартали, не се е вслушвал в махленските им разправии, опознавал е света около себе си в зелените пелени на Витоша, губел се е в сънищата на млечните й мъгли. Но не само по своя произход поезията на Славов е различима, а най-вече заради интелектуалната й свръхчувствителност и болезнена разсъдъчност. В нея има сподавена недоизказаност и същевременно остро навлизане във вечните теми, в тайнствата на словесата, във видимата им и невидима материалност.
Поетиката на Славов е поетика на катарзиса, на пречистването на съвестта, на обновеното доверие към живота, на превъзходството на вътрешния свят пред външния. Това е изкуството на изпитанията: да не се поддадеш на мрачните предчувствия, искащи да те превърнат в „Звяр“, да не се озовеш в „Следверие“-то, където хленчат бедните духом, да си част от състраданието на мислещото човечество. В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“. Тук биваме облъхнати от светлоструйна драматична изповедност, от изобилието на словоцветието, застиваме в размисъл пред гибелната съдбовност на безподобната му лирика. И в тази книга авторът е строг към обострената си чувствителност, и както винаги, много прецизен към всяка промисъл. Васил премина през дългия, кръстов път на приношението и опрощението, за да застане до най-надарените поети на своето поколение, но с неподражаем силует, с различен, магнетичен профил и с респектираща модерна душевност. Той осъзнава това. За нас остава да проумеем поетическото му познание. И да се доверим на смисъла и надсмислите на мъжествената му поезия.
.
.
А ето и някои от творбите, поместени в сборника:
.
ХРАМ
С червено в окото
слънцето реже.
Змията с качулката – под камъка скрита.
На кактуса свещникът
кади в маранята.
Стъпка да мине – пали кибрита.
Напукани хълмове
търсят водата,
вятърът вие в скалите вкован.
Запалена птица
губи небето
и пада в праха пред белия храм.
Храмът варосан,
светен преди време,
капакът му златен в зноя стърчи.
В стомаха му кух –
амвон и пътека,
Свещеникът – в сянка, с бодливи очи.
Пее стопанинът.
армадило приглася,
метроном кататонен ритъма мери.
Вярващите тук са,
охранени, потни,
скупчени кротко пред кованите двери.
Посреща ги той,
гласът му замахва,
до дъно,
докрай греха ще накаже
и познали тогава
на Господ словата
ще поемат овчиците Нощната стража.
Хвърля свещеникът
сухи думи на кладата,
алена тога огънят слага,
кучите зъби
върха си показват.
Примките вече възлите стягат.
Змията нахлузва
качулката тежка
и съска в небето – живота изпраща.
А в храма за сеч
вие тълпата.
Нагоре пълзи тризъбец под плаща.
Паството вие,
изпуснало дирята.
Разпнато в пламъци, за прошка врещи.
А в отвъдното Бог
гледа с усмивка,
махва с презрение и запушва уши.
.
ПЪТ
„I dont know where I am and I dont reckon I know the way back to where I want to go, he thought. But at least the boat has stopped long enough to give me a chance to turn it around.“
William Faulkner
До гущера – камък,
отгоре – мъток,
небцето проскърцва като на кладенец връвите,
пътеката – ситна и в ситност плете
на клека разбунен косите и кървите.
Привечер ли падна или падна небето –
червено, догризано като отровната ябълка;
отдавна изсъхна сълзата на пътника,
човешката пот,
на бизончето вадата.
Бодили бесуват и вият кълбото,
а то остри нокът, профучава към хребета,
отдето се виждат живота отминал,
двуколката стара,
на тревищата чергата.
Мъжът удря огън и огънят тръгва,
нагоре фучи, лесносухо паливото.
Мъжът от години като самецa мълчи,
ще стигне си мисли,
но… отмина му силата.
И върви и се спъва, и веят се дрипите –
знамената прохулни, дето вятъра гъне,
голо е тялото, ребрата – четат се,
тръгва, залита…
крак в крак ще препъне.
Да се връща – къде ли? Да полита – оловно е!
А си спомня как страшно изхлузи се стремето –
още миг, още ден, ще свие коляно…
ще приседне под облака,
ще продъхне до времето.
Пред очите му прах, русло на пътека,
тънкостеблена тя – сякаш изтъркала дирята –
проплъзнала суха като змията под съчките,
клъвнала стръвно
на преболяното сивото.
И догонва мигът мига по-предишен,
драска остро в очите – далечна светкавица –
а мъжът е забравил на мечтата подслона,
споменът губи следа… гони дъх,
колебае се.
Къде ли отиде и тази спътница сянката,
която го следваше като мършаво куче
и му хапеше глезена щом без време заспиваше,
и на вярност, на ярост
и на кръв го научи.
И не знае мъжът къде е земята,
която – жива ли, мъртва ли – остави зад хребета
и се сливат в едно хоризонтите паднали,
дорастват в кора –
издължава се белегът.
И проравя човекът червената сгур,
крехкомека овън, с ядна лава в сърцето
и се чуди на вятъра как пренесе безмълвие,
без око да слепи,
без да скърши нозете.
Горе… пладнето сякаш пак догаря на кладата.
Петното му жълто на златица прилича.
Далеко – животно прописка от болка
и просветна от кръв
зъбът на лисицата.
А той гали камъка, а камъкът – рони се.
Планината се свърши и предвечният спомен
ще поеме нататък, колко още остана,
чаша вино и жито,
а за мъртвите – помен.
Каквото било е, пак такова ще бъде,
където бе белег – ще са рани по китките.
Друмища някакви, морави залези…
онзи бесен контур,
дето все бодеше зениците.
И пак в себе си тичаш… Преплита се времето.
Идва и краят на небето догалено,
ще просвирят ребрата –
арфови струни
и всичко ще е толкова ярко и алено…
И ще седне мъжът сам в червената пръст,
забравил за Юдите, за душите им низки,
за надежда, за детство, за хвърлени думи…
за огледалата в небето,
огледално опръскани.
И ще вдигне ухо, за да чуе безмълвие,
и ще хвърли око – за да срещне безвидното.
Пък каквото покажат денят и нощта –
срещна хора, обича ги;
още помни ги, милите.
Гущерът стърже. Удря пороят.
Заветно до дивост…
Тежко, кърваво плато.
А мъжът, сам на лодката, вдига греблото
и отплува към полета на библейското ято.
.
.
ИЗБОР
Избрах да бъда ням… И бях.
Далеч – зад другата вода –
на двора си с тревите си мълчах,
докосвах струните на паметта.
Защо не вдигнах тежкото копито,
защо не блъснах старото небе?
Защо запазих думите, езика…
стиха, на който строфите плете.
Застанал днес пред залезната къща,
си спомням дългия, прогнилен път.
Как все отивах си и се завръщах
без стъпки в стъпките да спрат.
Така бе писано… Това е всичко.
Остана драската на някаква тъга
по тези тихи, съкровени притчи,
които не успях да пренеса.
СЕГА, КОГАТО ЕСЕНТА ДОЙДЕ
Сега, когато есента дойде
и тихо от сълзите ти дъжди,
смирен, падни на колене –
благодари за миналите дни;
затова, че бе обичан и обича,
че някой в пътя ти се спря,
за залеза и за едно обричане,
което даде и което отстоя,
за тези, стъпвали пред теб,
които те направиха по-силен
и пред които даде свят обет,
и се опита, а оттук – да видим,
за твоите приятели – до края,
светци и синове на богове,
които пратиха писма от рая,
загубени из други светове;
за тази твоя дива планина,
с която все се гледахте в очите
и образът и нивга не изтля,
където и да падаха звездите ти.
Сега, когато есента дойде
и тихо от сълзите ти дъжди,
готов за път към нови светове,
на този свят с любов благодари.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Васил Славов е роден през 1958 г. в София. Син е на писателя Атанас Славов. Завършил е „Английска филология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Участва в първите броеве на „Литературен вестник“, сп. „Мост“, „Глас“ и „Нава“. Дебютната му стихосбирка „Спомен за Потоп“ излиза през 1989 г. Същата година заминава за САЩ, където специализира литература в писателската програма на Pennsylvania State University. Живее в Питсбърг, Пенсилвания. Пише стихове, проза, преводи и критика. Публикува в литературни издания в САЩ и Великобритания. Автор е на поетичните книги „Бич Божи“ (1992), „7 часа слънце“ (2005), „Американа“ (2010), „Звяр“ (2014), „Следверие“ (2017), „Ням“ (2021), „Ахав“ (2024); на белетристичните сборници „Фургоните на Адамсбърг“ (1998), „Записки на Препарирания“ (2001), „Тунелите на Галицин“ (2001). Книгата му „Звяр“ е отличена със съпътстваща награда в националния конкурс за поезия „Христо Фотев“ (2016), а „Следверие“ – с националната награда за поезия „Дамян Дамянов“(2018); има и други награди. Негови творби са част от сборниците с разкази и стихове на български автори от различни страни „Възвръщенци“ (2020), „Нистинари“ (2021) и „Шарената сол на планетата“ (2022).
.
