Писмо от края на света

 .

Здравей, сине,

Тази идея да ти пиша писмо е от прапрадядо ти Йордан. Той като стана на седемдесет години реши, че ще е хубаво да напише нещичко на своите наследници – нас. Ти си ми първият внук. Пръв си не само по това. Ти си пръв – роден в Америка. Даже не зная дали ще можеш да говориш на български, когато пораснеш. Дали ще можеш да четеш и пишеш на кирилица, за да можеш да ми прочетеш писмото. Разбира се компютърът може да ти го преведе, но компютърният превод е като изкуствения интелект – пълният костюм на голия цар. Дали и тази приказка ще знаеш, сине? Ако съм жив, ще се опитам да ти я разкажа.

А сега да започна. Знаеш ли, сине, защо ми се струва, че е добре да ти пиша директно и точно сега, когато си още на два месеца? То е, защото на моите години човек научава някои и други неща. Едно от нещата, които научих е, че човешката памет е много странно нещо. Тя се различава от компютърната памет по същия начин, по който компютърните програми, които се продават под името искустевен интелект, се отличават от човешкото мислене. Ако компютърната памет сляпо запаметява всичко поставено в нея и ни го подава след години абсолютно непроменено, точно както го е запаметила, човешката памет живее много по-интересен и разнообразен живот. Тя запаметява някои неща и напълно игнорира други, които се случват с нея и пред нея. По неведоми пътища и поради неведоми причини, паметта ни запаметява само отделни кадри от филма, наречен живот. В главата ни тези отделни снимки веднага започват да се трансформират и подреждат по най-своеобразен начин и след години подадената на съзнанието памет може съществено да се различава от тази, която оригинално е записана. Тя понякога може да е напълно противоположна на станалите събития. Работата е там, че хората често си измислят памет. Ето ти например, сине, надявам се, че знаеш за науката История. Тази наука твърди, че тя представя обективно миналото на човечеството. Нищо не може да бъде по-далеч от истината. От Историята знаем за Троянската война. Историята е научила за тази война от произведението „Илиада“ на древния писател Омир. Според историята, която преподават в училище, Троянската война е станала заради приказно хубава жена и завършила с пълна победа на Елините над Троянците. Ако учиш история в Университета, ще разбереш, че и троянците са били елини и са вярвали в същите богове, и че най-вероятно войната е била грабителска, водена за богатствата на Троя и гоподстващата й роля в търговията на древния свят. Колкото повече учиш история, толкова повече разбираш, че тя е като лука – обвита в слой след слой най-различни истории, които отразяват мнението на този или онзи човек. Част от хората, които си дават мнението за дадено събитие, са негови съвременници, но най-често историите се създават от хора, живели много години след като събитието вече се е случило, и които просто преразказват така, както на тях им харесва, историите на тези преди тях.

Ето ти, например, си вече голям и си чул безброй истории от безброй хора. Някои истории си прочел, други са ти разказани, трети – показани на екран или каквото ползвате там в бъдещето, за да гледате картинки. Зад всяка една история стои човек, който я разказва така, както на него му е приятно и полезно. Ние, хората, сме разказвачи. Ние нямаме памет, но имаме истории.

И така, сине. Ето и аз искам да ти разкажа история за днес. След време аз може да променя тази история и, ако ме питаш, да ти разкажа нещо съвсем различно. Това, което ти разказжам днес, е това, което ми прави най-голямо впечатление от околния свят; това, което ме тревожи; това, което ме боли; това, което ме радва, моите надежди и терзания. Нека аз бъда твоите очи за днешния свят, в който ти идваш.

Ти, сине, идваш днес в един неспокоен свят. Всичко, в което вярвахме като деца и младежи, се разсипа на пух и прах. Всичко се оказа лъжа и измама. Даже и самата лъжа се оказа лъжа, само че още по-голяма. Някои лъжи станаха истини, за да бъдат после низвергнати пак в лъжи. Както виждаш, сине, много сме уплашени и объркани днес, през месец юни 2024 година.

Ние сме в необявена война, за която се плаща включително и с парите на международния фонд за мир. Ето пример за лъжа. Фондът за мир трябва да плаща за мир, а не за оръжие. Излиза, че когато сме събирали пари в този фонд, сме подготвяли вопйна, а не мир. Чудя се дали, за да има мир, не трябва да се разпилеят фондовете от всякакъв сорт и вид, за да няма големи чували с пари, с които да се купуват после патрони, снаряди, бомби и какви ли не средства за мир, както го разбират днес някои хора.

А войната, която водим, е необявена, защото официално не сме във война, назависимо че по бойните полета има наши машини, управлявани от наши войници, с помощта на наши сателити в космоса. Всеки ден стотици американци вдигат в небето хиляди дронове, работят с хиляди сателити и пращат милиони бомби, които убиват стотици хиляди хора, но ние – Америка не сме във война. Разбира се, че е лъжа, синко, но безбройно много хора тук вярват в тази лъжа, защото така е по-спокойно.

Мисля си, синко, как стигнахме дотук. Знаеш ли, това не е първият път, когато нещата са стигали до тази точка в живота ми. Първият път беше през 1990 година, когато завършвах медицина в Софийската Медицинска академия. Аз, сине, имах спокойно и весело детство, което ти пожелавам и на теб. Учех в хубави, светли училища, ходех всяко лято на море и всяка зима на планина на почивка. Можех да плувам, да карам ски, да карам колело, да пускам хвърчило и да забивам джобно ножче в дърво. Имах и весели приятели. Беше чудесно детство. 1990-та обаче всичко промени. Юношеските ми години минаха с усещането, че ще има промяна. Прекалено много станаха кражбите в администрациятя, прекалено много станаха лъжите, несправедливостите се множаха и ние, младите хора, се възмущавахме и искахме по-добър и справедлив свят. Вместо това настъпи разруха. Намаляха храните, тока взеха да го изключват, транспортът не работеше и тълпи побеснели активисти се биеха безскрупулно за власт. Това продължи около десетина години, много активисти бяха убити, след което нещата се стабилизираха. Мен по това време вече ме нямаше в България. Аз емигрирах в Америка и строях живота си тук. Тогава животът в Америка беше спокоен, подреден, безопасен и до голяма степен справедлив. Това ни помогна с баба ти да живеем в хубава, голяма и светла къща, да отгледаме майка ти и леля ти и да ги изучим да станат докторка и инженерка.

Последните десет години, обаче, започна да се натрупва едно мрачно предчувствие. Едно усещане, че богатите са прекалено и несправедливо богати и се ползват незаслужено с облаги в обществото, а бедните са несправедливо бедни и обществото ги натиска още повече надолу в тяхната бедност. Едно предчуствие за назряваща промяна.

Този път промяната дойде с епидемията на ковид, за който и до днес не се знае дали не е вирус, изработен в лаборатории и нарочно пуснат сред хората. По време на тази епидемия администрацията направо полудя. Започна да прави неща, немислими дотогава. Затваряха хората по домовете, насила ги караха да носят маски, насила ги караха да се ваксинират. Наказанията, поне в Америка, не бяха със затвор или разстрел, но човек можеше да си загуби работата за несъгласие с насилието на администрацията. Най-малкото беше порицаван, като глупав и вреден за обществото човек. Хората бяха наплашени и обезчовечени. Отне им се правото на собствено мнение, както това се прави в армията. Администраторите напечатиха много пари без всякакво покритие и ги раздадоха предимно на себе си и в по-малка степен на хората. Хората тези пари ги изядоха и изпиха, а администраторите накупиха с тях земи и къщи – и правилно постъпиха, защото, като следствие на безумното печатане на пари, всичко поскъпна неимоверно. Нещата струваха два до три пъти повече, отколкото бяха преди епидемията. Богатите забогатяха още повече, а бедните обедняха, нарушавайки и без това крехкото равновесия в обществото.

Опивайки се да се спаси от справедливо разследване и наказание за извършеното, администрацията вкара Америка в необявена война и ето ни днес. На прага сме на трета световна атомна война. Администрацията и медиите говорят несвързани глупости, лъжат и крадат, като че ли светът ще свърши утре, и той наистина може да свърши утре. Това е за днес, сине. Ще ти пиша пак. Утре…

.

Виктор Хинов

.