Съжителите

.

Много хора минават, поглеждат, но не смеят да ме питат. Казах само на малката ми дъщеря и на една приятелка, която преди да забие за Германско, минава да изпием по чаша вино. Та сега ще кажа и на всички други… с риск да ме вземат за наивник.

Къщата я купих в едно селце преди 6 години и оттогава съм се надявал лястовици да си направят гнездо под стряхата.

Аз бях от щастливите деца, които имаха селце, а също така и от най-щастливите, които имаха чудесни баба и дядо. Израствах, усещайки конфронтацията на мъжката и женската енергия, чрез които дядо ми ме учеше да псувам, а баба ми ме обличаше в светли дрешки и ме водеше всяка неделя на черква (сега се казва църква). Ако не сте виждали или сте забравили усмихнатите физиономии на истинските хора, ще се опитам да ви подсетя. Сега всички полека-лека станахме търговци и се усмихваме, за да изглеждаме добре.

А някога не беше така. Някога усмивките идваха само, когато радостта навлезеше в сърцата на хората. Баба ми и дядо ми бяха винаги изпълнени с радост и това по някакъв начин ми го предадоха и на мен, та чак в гимназията си наложих да прикривам радостта от живота. Защото е нетипично всички да са сериозни, а аз съм се хилнал като пъпеш сред дини.

Та, радостта от живота ми я придаваха тихичко, тайничко и с постоянство.

– О, виждаш ли тази пчеличка? Тя събира с кошничка медец, за да има за малките пчелички. Виждаш ли щъркела отсреща…? Сега той търси храна, за да нахрани малките щъркелчета…

Но най-много се радваха на лястовиците. Тогава в нашето селце се казваха „лястовички”. Къщата ни беше на повече от 200 години и два пъти беше горяла, последния път при руско-турската война. Лястовиците по някакъв начин знаеха това, не искаха да рискуват и си правеха гнезда не под стряхата, а в дама, където нощуваха овцете, козите, кокошките, пуйките и патките. Някога във всяка къща ги имаше тези животни, барабар с кочина за прасенце, а в много къщи се гледаха и крави. Та, баба ми или дядо ми ме вземаха на ръце и влизахме, да ми покажат гнездото с малките лястовици. Родителите на малките бяха спокойни и знаеха, че нищо лошо няма да им се случи, но за всеки случай ни наблюдаваха, кръжейки около нас. Тогава баба ми казваше:

– Запомни, лястовиците си правят гнездата само при добри хора. Никога не избират да живеят при лоши хора. И никога, ама никога не трябва да им се развалят гнездата, защото това е грехота.

Трябваше да минат няколко години, за да разбера и осмисля думата „грехота”.

Най ми беше хубаво, когато сутрин, като се събуждах, се озовавах в един шарен и многообразен свят, изпълнен с всякакви звуци – от тихото шепнене на баба ми, която ми правеше мекици, до празничното цвърчене на врабците и тук-таме се чуваше веселият писък и на лястовиците.

Та сега всяка година, като стане 22 март, все поглеждам към небето или се ослушвам да чуя онзи радостен писък. Тази година беше различна. Стана 22-ри, 23-ти… и започнах да си мисля, че може нещо да се е случило. Я болест, я буря… Та това са 11 000 км! И изведнъж на 26-ти ги чух. В следващия момент и ги видях.

Цвърчаха радостно на техния език, че най-после са пристигнали. Сигурно ужасно изморени, но това, че бяха пристигнали, им даваше сили и радост. Май никой, освен мен, не ги забеляза.

Но и те ме забелязаха, че ги гледам. Направиха няколко кръгчета и ме наблюдаваха. А аз, както бях тръгнал с някакъв лезгар да садя нещо, го хвърлих на тревата и влязох в старата къща, която използвам за склад, и започнах да тършувам. След 5 минути намерих това, което търсех – една бака с бял фасаген и валяк с дълга дръжка. Започнах да боядисвам фасадата на по-новата пристройка, защото лястовиците обичат белия цвят. Боядисах половината стена и на другия ден повторих, но те нямаха никакъв интерес и така си стои стената оттогава – боядисана на половина.

Помислих си, че и тази година няма да искат да съжителстваме, но стана нещо интересно. Преди двадесетина дни видях една двойка, която започна да ме навестява. Даже няколко пъти, като влизах в стаята, ги виждах вътре, кацнали на корниза. Явно бяха ги изгонили отнякъде и си търсеха друго място. Наблюдаваха ме! Искаха вътре, а не вън, но нямаше как там, защото заключвам вратата.

Зачудих се и реших! Счупих едно малко прозорче на старата къща, така че да могат да влизат и излизат, когато поискат. Важното е да си отгледат тази година рожбите, а догодина ще му мисля.
Те ме разбраха и започнаха. Стотици полети – и всеки път носеха в малките си човчици я капчица кал, я сламка… А когато са много изморени от полетите и топлината, кацат на един кабел и започват да пеят! Ей това ми се искаше да се случи. Сядам на стол и ги гледам и слушам. Дошли са от 11 000 километра, не в самолет, а носени само от техните малки крилца. Дошли са да ми гостуват и това много ме радва. Те са най-милите ми гости. Обичам ги и те явно го усещат, защото когато минавам на по-малко от метър от тях, те остават и не се страхуват.
Може би тука трябва да завърша,но ще кажа няколко думи, за два случая, на които съм свидетел.

Преди години ходехме да играем често тенис на корт в един близък до Търново градец, защото в Търново нямаше кортове. Някакви хора купиха кортовете и направиха едно хотелче до тях с басейн и със заведение. Лястовиците си бяха набелязали стряхата на хотела и започнаха да си правят 6-7 гнезда. И изведнъж, както играехме, поглеждам – и какво да видя? Единият от собствениците, як българин, висок почти 2 метра и тежащ 150 килограма, истински Боримечков, хванал една сопа и разваля лястовичите гнезда. Не обърнах никакво внимание на топката, която летеше към мен, и тръгнах на секундата към него. Когато бях на 5 метра извиках, не помня защо толкова ядосано:

– Спри се! Не знаеш какво си навличаш!

Той се зачуди за миг какво да ме прави, зашото толкова сила имаше в този човек, че можеше трима като мене да ги пусне в месомелачка. Но моите наблюдения ми показваха, че е добродушко, както повечето едри хора. Оставаше да се разбере дали ще се спре, или ще прави това, което иска в своя имот. Е, спря се! Остави сопата настрана, но беше развалил вече половината гнезда. Това бяха единствените думи, които му казах. След 4 месеца, беше краят на есента, чух зловещ слух, който се оказа верен. Той бил в болницата и, след една среща с жена си, се хвърлил от втория етаж, и умрял! Хора са падали от 9 етажа и са оживявали, а той от втория етаж! Отдавам го на голямото му тегло, не на това, че лястовичите гнезда и те бяха на втория етаж, но знае ли човек?

И още един случай, с риск да ви омръзна.

Тръгнахме с жената за море и си мислехме, че някъде по път ще хапнем. Стигнахме едни крайпътни заведения, някъде при разклона за Шивачево. Влязохме, а на вратата лястовици си бяха направили гнездо. Хората, ако се повдигнат с ръка, могат да го пипнат. Вътре хора, хора… пълно с народ. Решихме, че ще се чака, и затова продължихме. Знаех още едно заведение, което беше на около 40 км от морето. Стигнахме го и спряхме, но гледам на паркинга, освен нашата кола, друга няма. Влизайки вътре, видях белезите, оставени от развалените лястовичи гнезда. Имаше едно младо и мило мимиче, което попитах защо са развалили гнездата.

– Собственикът ги развали, за да е чисто!

– Кажете му, че голяма глупост е направил! Затова нямате никакви клиенти! И лястовиците ги няма, но и хората ги няма!

Та, много хора не смеят да ме попитат защо стената ми е боядисана наполовина и защо прозорчето на старата ми къща е счупено. Сега вече се досещат.

Лястовиците са благословение и проклятие!

От нас зависи, изборът си е наш!

.

Симеон Коев

.