.
Според сръбската телевизия N1, около 1000 души от Цариброд всеки ден минават ГКПП „Градини – Калотина“ и отиват на работа в София. Само че по време на туристическия сезон на границата се струпват километрични колони коли и автобуси. Царибродчани, тръгнали на работа в България, попадат в задръстването, тормозят се и закъсняват за работа. През юли чакат и по няколко часа, заклещени в потока от турски гастарбайтери и туристи, тръгнали от Западна Европа към топлите морета.
.
Царибродчани нямат избор. За да стигнат навреме на работа, неведнъж им се е налагало посред нощ да тръгнат с кола от сръбската страна, да минат границата пеша и от българската страна да ги поеме друга кола. На връщане – същата процедура по обратния ред. Излишна загуба на сили, нерви и време. Страдат хората, страда и бизнесът на работодателите.
Освен в общината, полицията и публичния сектор, друга работа в Цариброд няма. Не работи нито една фабрика. София предлага достатъчно работа и за царибродчани, но ето че границата през летните месеци ги подлага на тежки изпитания.
Алтернативен ГКПП няма. Само за сравнение, на сръбско-унгарската граница те са 14! Въпреки че в обещанията за откриване на такова ГКПП на Петачинци досега се проляха тонове мастило, проведоха се сума ти срещи на високо равнище и се спечелиха не малко местни избори. От сръбската страна казват, че за откриване на ГКПП – Петачинци всичко било готово, чакали само отговор от българското правителство!? Демек, България е виновна и изтезава хората на границата, ей тъй от инат!
На всичкото отгоре и железопътната линия Цариброд – София не работи повече от една година. Тя решаваше проблема – хората сутрин отиваха на работа, вечерно време се връщаха. Някой реши да я съкрати и никой не можа да даде смислено обяснение защо.
Независимо от дългата политическа криза в България, проблемът с отпушването на пътната тапа за царибродчани, отиващи на работа в София, не беше чак толкова труден за решаване. Стига да имаше поне малко политическа воля или милост и състрадание за царибродските българи, които, плувнали в пот и измъчени от безсъницата и безкрайното чакане в летните жеги на границата, сутрин пълзят към работните си места в София и вечерно време – към домовете си в Цариброд.
От време на време по някой от царибродските управници в отговор на въпроса защо няма влак София – Цариброд или поне алтернативно ГКПП, лепва по някой пост в социалните мрежи, че били провели разговор в София, били изпратили писмо във Външно министерство и се очаква проблемът да бъде решен.
.
Така минават години. Царибродчани вече не вярват никому и тия, които все още са в трудова възраст, си купуват еднопосочен билет. Зад тях остават родните домове, създавани от няколко поколения. Изтерзани от часовете, прекарани на границата, те са доволни ако успеят да си купят жилище в Божурище, за да си починат и на другия ден на време да стигнат на работа.
Останалото е политическа демагогия. Сръбските управници винаги ще повторят мантрата, според която българите в Сърбия имат всички права според международните стандарти, че и повече от тях. Българските най-много да кажат, че българската (все още непоискана) подкрепа за членството на Сърбия в Европейския съюз ще зависи от това как се спазват правата на българите в Сърбия. А ограничаването на правото на свободно преминаване на тия 48 километра от Цариброд до София и обратно, с различен интензитет продължава вече 105 години и краят не му се вижда.
Иначе от Берлин до Инстанбул и от Пекин и Москва до Белград няма проблем, само дето километрите са повече.
.
Иван Николов
.