.
ЕНИГМАТИЧНИТЕ ЗЕНИЦИ НА ЖИВОТА…
Драголюб Михайлов е наш съвременник, умен и прозорлив дознател, образът на когото присъства във всеки един от десетте разказа в новата книга на Светла Андреева – „Смърт преди Рождество“ (изд. „Фабер“, 2023 г.). Самата авторка е отдавна позната на читателската публика с увлекателните си произведения, изследващи дълбините на съвременното ни битие. И сега тя остава вярна на творческото си амплоа, като ни води по следите на заплетени истории в града и селото, при хора от различни възрасти, с различни социални характеристики, намерения, увлечения. Но привидно криминалния, а на места и мистичен привкус, като например в разказа „Конярът“, има своя съзнателно търсена, далеч по-обхватна философска обосновка. Светла изследва морално-етичния силует на своите съвременници в динамиката на съпътстващото ни столетие. Спира поглед върху т.нар. малък, обикновен човек, обсебен от ежедневните си задачи, но и от някои тъмни страни на странното си естество, водещи го към посегателство върху личността на себеподобните: „При Бялата чешма“, „Кандилото“, „Татуировката“ и всички останали разкази в сборника. Притиснати от, според тях самите, неразрешима домашна главоблъсканица, която може да бъде отстранена по начин, скаран със закона. Тук са домашното насилие, пиянството, завистта, несъгласието с мнението на околните, кражбата и какво ли още не. В своите наблюдения и анализи, облечени в психологически убедителни сюжети, Светла Андреева ползва преки наблюдения от реалността. Тя не търси привидната глобалност на умозрението, нито пък мащабността на някакъв обществен конфликт. Акцентът в тематичните й предпочитания пада върху привидната делничност – върху познатата картинност на делника, запечатана в уличната глъч, край пазарската сергия или в офиса. Или сред мрачните декори на поредното местопрестъпление, което Драголюб Михайлов трябва да разгадае. Авторката е съпричастна с всеки свой герой и неговите митарства, без непременно да ги оправдава. Търси подтекста в постъпките им и в първичната мотивация, за да изгради разноликия профил на съвременника във време, изтъкано от противоречиво единство. Писателката е далеч от модернистичните веяния на художественото слово, разглеждащо личността като безволна жертва на непредсказуемата съдба. Далеч е и от хоръра, навлязъл чрез различни преводни заглавия в дневния ред на издателствата. Тя е сполучлив продължител, без да търси само и именно това, на реалистичния тематичен фундамент в българската литература. Някак позабравен и неглижиран днес заради уж световни и европейски теми за сметка на националното и „местното“. Макар че в центъра на всяко художествено слово, за да не бъде то мъртвородено и изтъкано от мълчалива пейзажна символност, стои Човекът от библейски времена, та до днес. Така ще бъде винаги, докато съществува обществената нагласа, съградена от неизброими тленни силуети, все със своя вътрешен мир и цветна емоционална палитра. Светла Андреева ни среща с българина, своя съвременник от ХХI век, в целия му ъгловат мир от достойнства и несъвършенства. От полет на мисълта и чувството до атавизма, оцелял и сега от незапомнени времена. Какво иска да ни внуши Светла, в какво ни кара да повярваме? Разбира се, че доброто винаги ще надделява над своя антипод – злонамереността… Че несъвършенството е наша отличителна черта от рождението до дълбока старост, а съвършен е само Бог. И че трябва да обичаме ближния такъв, какъвто е: в подем, или в грях, в радост или в болка – но без да го съдим, защото казано е в Светото писание – „не съди, за да не бъдеш съден!“ А че авторката силно обича своите себеподобни, е извън всяко съмнение, доказва го и най-беглото разлистване на чудесните й разкази…
На финала в сборника Светла, по оригинално свое хрумване, е включила и „интервю“ с главния си герой, дознателя Драголюб Михайлов, като всеки привиден въпрос и отговор сполучливо допълва образа на персонажа: „Д.М.: Няма ли пак да ме създадеш наново? Авторът: Едва ли, човек веднъж се ражда. Д.М.: Но аз искам да живея! Авторът: Ще живееш така, както аз ти кажа и какъвто аз те създам. Това е лошото да си герой на книга… Всъщност, част от теб е и част от мен, много мои мисли и чувства съм превъплътила в теб. Д.М.: Какво?! Да не би да съм джендър? Или пък ти? Авторът: Не, не се бой, няма такова нещо. Не знам дали знаеш какво е казал един велик писател: „Мадам Бовари – това съм аз“ А засега – довиждане!“
Не ще бъде пресилено ако кажа, че разказният сборник „Смърт преди Рождество“ е свежа глътка стойностна литература в съвременното художествено творчество у нас. От привидно познатото и епизодичното, Светла Андреева рисува верен силует на българския съвременник, запечатан в различни детайли от своята битност. Едновременно борбен и апатичен, диалогичен и прикрит в дълбините на душата си, опитващ се да промени едно или друго, или понесен от сивотата на ежедневното течение. Всяка сюжетна сцена е поднесена картинно, с ясна тематична завършеност за самостоятелността на идеята, поради която е родена. И едновременно: допълваща буква по буква, като внимателно положен камък в общия зид, общата цялост на повествованието. Книгата определено заслужава да бъде разгърната, прочетена и осмислена в контекста на личностното ни „аз“. Което и горещо препоръчвам с настоящите кратки редове…
.
Георги Н. Николов
––––––––––––––––––––––––––––––––
КАНДИЛОТО
Разказ от сборника
След като свърши работата си в кметството на планинското село, Драголюб Михайлов реши да изпие едно кафе в близкото кафене, което му се стори прилично. Когато влезе, само една маса, в центъра, бе заета. Нормално, кой в такъв ден, забулен от виелица, щеше да напусне топлата си къща, за да кисне в сумрачната кръчма, защото то си бе кръчма, нищо че отпред се мъдреше надпис „Кафене Бристол“…
Високата, привлекателна сервитьорка взе поръчката му, потули се зад бара и в кафенето отново настана тишина. Девойката имаше високо чело, издадени скули и лешникови очи с дълги мигли, вероятно не бяха изкуствени, защото от време на време прокарваше длан през лицето си да прибере кичур кестенява коса. Дали бе местно момиче, но откъде такава красота тук, такава прелест и финес в това забутано село?
Дознателят отклони поглед от бара. През прозореца се виждаше как снегът засипва стъпалата, водещи към баира, който започваше от площада на селото. Баирът бе обрасъл с борове, чийто масленозелен цвят тъмнееше на фона на бялата вихрушка. Отпи от кафето, което сервитьорката донесе, и обезпокоително погледна пак към площада. Снегът продължаваше да вали и той си каза, че ако не тръгне веднага, преди да се стъмни, ще закъса по пътя. Тъкмо вдигна ръка към бара, за да плати, и от масата в центъра стана среден на ръст мъж, с къса бяла коса и бретон. Носеше кръгли очила с метални рамки, много стар модел, такива, каквито са се носили може би преди половин век.
Мъжът подаде ръка с думите:
– Приятно ми е, Емил Щонев, или бате Емо, както ми викат.
Драголюб Михайлов го покани на масата, макар де бе неприятно изненадан, не му бе до запознанства в този момент, но мъжът каза сериозно:
– Опасно е да си тръгнете сега, преди малко съобщиха, че проходът е затворен поради снегонавяване…
– Да, Малък Сечко не се шегува – опита се да го изкара на майтап дознателят, но мъжът продължи:
– Аз съм фелдшерът на селото, може да пренощувате в здравната служба, ще ви заведа…
Драголюб се поколеба, но навън се бе стъмило толкова, че силуетите на къщите едва се очертаваха на слабата светлина на уличните лампи. А виелицата продължаваше. След като звънна на жена си и я предупреди, че ще се прибере утре сутринта, тя потвърди думите на фелдшера, че главният път към прохода е затворен. За кой ли път дознателят съжали, че нямаше джип 4х4, та дори и „Дачия дъстър“, какъвто искаше жена му.
Двамата тръгнаха по главната улица към центъра. Вляво бе сградата на лесничейството, а вдясно – фирменият магазин на местната мандра и на животновъдната ферма. Пред сградата на читалището също растяха високи борове, вече побелели. Завиха край тях и след петстотин метра спряха пред ниска постройка със спретната дървена ограда. Фелдшерът отключи вратата и като взе една метла, отупа краката и гърба си от снега.
В стаята до лекарския кабинет гореше нафтова печка. Драголюб за пръв път виждаше такова нещо и в първия момент се зачуди, но бате Емо му обясни за какво става дума. Печката работела безотказно, а в сравнение с цената на тока нафтата излизала доста евтино. Той набързо покри масата с чаши, вилици и ножове, дебели порцеланови чинии и тропна усмихнат високо шише с жълта ракия.
– Мое производство – похвали се той, докато наливаше в чашите.
– И мезето ли е твое? – попита дознателят, докато бодеше тънките резени бяла сланина, поръсени с червен пипер, и опитваше хрупкавите краставички.
– Всичко е мое – додаде фелдшерът и очилата му пробляснаха. – Хубав край, ама хората лоши…
– Как лоши?
– Ами така, изроди се народът, стана злобен, избухлив и отмъстителен. Вина затова има и пиенето, защото какво да правят в това забутано село, освен да се наливат…
– И какво, правят ли бели?
– Не само, че правят бели, крадат и рушат изоставените къщи, ами и се бият. И бият най-много жените си. Все стари жени, бабички; като им ударят един тупаник, я зъб им избили, я синини по тялото, а те все с високо кръвно, колко им е до инсулта….
„Хммм, виж ти, и тук значи домашно насилие“ – помисли си дознателят, но ракията приятно отпускаше не само езика му, но и мислите му.
– Особено един, бай Стамен, той бе в кафенето, не знам дали го видя. Не минава ден без жена му, баба Дена, да ми се обади или да дойде в службата – я навехната ръка, а оток над окото, я хематоми, страх ме е някой път да не би да я усмърти. Лош старик! Всеки ден кисне в кръчмата и се напива като змей. И после, като се прибере в къщи, бой, та бой…
– Ами тя защо не се обади в полицията, жалба да напише, имате районен полицейски инспектор! – отвърна дознателят.
– Ами и аз й го казвам: „Напиши, како Дено, до полицията“, пък тя не ще. Имало Господ, казва, той ще реши… Има Господ, ама то, боят и тормозът, продължават…
Драголюб се бе нагледал и наслушал на подобни случаи, знаеше колко трудно се доказва домашното насилие, освен това сега не бе работното му време – и не каза нищо… По-интересна му бе наредбата на стаичката: двоен креват до стената, покрита с бродирано ковьорче, и то сигурно отпреди петдесет години, шарена вълнена черга на пода, етажерка в ъгъла, отрупана с книги, чернобял телевизор, който работеше без звук. Сякаш тук времето бе спряло много отдавна…
– Сервитьорката видя ли я? Хубавото младо момиче… Тя е внучката му, на бай Стамен. Заради лошотията на дядо си не живее в къщата, ами спи в пристройката до кафенето…
Но Драголюб не чуваше и не мислеше нищо. Сънят го оборваше, топлината от нафтовата печка замъгляваше мислите му и едва успя да стигне до леглото, където заспя с дрехите… Сънува внучката на бай Стамен, хубавата сервитьорка, наведена над дядо си, да просъсква с глух глас: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога!“.
Събуди го силно разтърсване по рамото. Над него се бе навел фелдшерът, лицето му бе зачервено от студената вода, с която се бе измил, в стаята миришеше на прясно сварено кафе.
– Хайде, че стана тя, каквато стана – намести очилата си бате Емо и наля кафето в двете малки чашки.
– Какво е станало? – сънено попита дознателят.
– Обади се баба Дена, на дядо Стамен жената. Много разтревожена, снощи мъжът й не се прибрал от кръчмата… Не можела да излезе от къщи, виелицата затрупала вратата – продължи фелдшерът. – Та, вика, ако можем, да отидем да потърсим дядото й… Може да го е затрупал снегът някъде…
Преди да тръгнат, фелдшерът даде на Драголюб дълги гумени ботуши, да се преобуе – и, нарамили лопатите, двамата тръгнаха по затрупаната улица. Къщите от двете страни бяха мизерни и запуснати. Счупени стъкла на прозорци с железни пръчки, зад които висяха излинели пердета. На някои дувари имаше картонени надписи „Продава се“. Някъде от стените се бяха отронили камъни, разкрили дървени сантраци.
„Някога тези къщи са отгледали по две-три поколения, а сега… разруха! Било е шумно, оживено, а сега – мъртвило“ – мислеше си Драголюб. И наистина, по улиците нямаше никой, не само поради натрупалия сняг… никъде не видяха и следа от затрупан в преспите човек…
Когато стигнаха къщата на дядо Стамен и баба Дена, портата наистина бе подпряна от навалелия сняг. Ноздрите на Драголюб бяха залепнали от студ, но щом развъртяха лопатите да пробият пъртина, се постопли. Отвориха я със скърцане и пред очите им се ширна бялото поле на двора. Той бе широк, с чемшири край оградата. В дъното на двора бе къщата, а на дървения чардак се бе изправила баба Дена. Висока жена, с изпъкнали скули и матово лице, позачервено от студа, наметната с карирано вълнено палто. Косата й, тук-таме посребрена, без забрадка, бе вързана на нисък кок. Тя стоеше мълчаливо и острите й очи гледаха към кладенеца, току пред първото стъпало към чардака на къщата. Без да каже нищо, старата жена се прибра.
Дълго разравяха снега дознателят и фелдшерът, дълго утъпкваха пъртина, ровеха с лопатите и бучеха с дървените дръжки из двора. Когато прокараха пътека към кладенеца, спряха втрещени: мястото около герана бе чисто от сняг, разтопен и димящ, а на каменния дувар бе подпрян дядо Стамен, с клюмнала глава и едва дишащ. Смъкнаха го на земята, фелдшерът взе да го разтрива, после изкуствено дишане (охо, доста си бе сръбнал), изправиха го на крака и го повлякоха към къщата. И дознателят си спомни една приказка на дядо си: пиян от ракия, като падне в снега, ще замръзне и умре, но пияният от вино – никога…
Вътре бе топло и светло. Освен лампата, гореше и кандило, издигнато високо към стената, пред дървения обков на Богородичната икона. Измиха ръцете си на кухненската чешма, бойлерът, макар и от старите, работеше безотказно. Обтриха лицето на дядо Стамен и когато той се изправи на крака, все едно нищо не е било, седна до масата. Мълчаливата жена му сипа купа с гореща чорба и той засърба лакомо. Накрая избърса устата си с ръкав и като се уригна, се запъти към кушетката до стената, под кандилото.
Драголюб Михайлов забеляза, че на стола до кушетката имаше куп дрехи. Потник, гащета, черни чорапи с етикет, до тях, на облегалката, бе прострян вълнен панталон, нов колан, черно сако от шевьот и бяла памучна риза. Дрехите бяха чисто нови, сякаш стояха и чакаха някой да ги облече. Или да бъде облечен с тях. Дознателят потръпна и погледът му отскочи към кандилото. То гореше ярко и равномерно, а купчина восъчни свещи жълтееха на поставката на иконата.
Той си спомни думите в съня си: „Баба ми може да ти прости, но аз – никога“ и лицето му потръпна. Но явно, че й баба й не му е простила. Затова се бе обадила първо на фелдшера, искала е тя да получи смъртния акт. Свещи, кандило, нови дрехи… Гласяла се е да го облече за сетния му път. „Знаела е, знаела е, че е затрупан от снега, и е чакала“ – повтаряше си той. Искаше му се час по-скоро да си тръгне от това място. Скочи нервно, но фелдшерът го спря:
– Хайде поне по една чорба да изядем!
Драголюб погледна старата жена, която грабна черпака, напълни две паници, сложи ги на масата и наряза още хляб. На блясъка на кандилото лицето й бе като маска, но Драголюб знаеше какво си мисли: „Аз знам, че ти знаеш… и какво от това?“.
„А бе, то сигурно Господ му е простил на дядо Стамен“ – каза си дознателят, докато гледаше фигурата на жената, наведена към фурната на печката. Оттам се носеше сладък дъх на топлоизпечена пита, такава, каквато раздават за „Бог да прости“. „Наистина, Господ му е простил – усмихна се Драголюб, но дали баба Дена и внучката щяха да му простят?“
.
