Купувачът на играчки

Разказ на Георги Ников

Предисловие: Тази история се случи с мен преди много години и реших да я научите от мен, от първо лице.

Тогава бях млад и през лятото бях отишъл да посетя мои близки роднини в един малък град в Северна Америка, някъде в щата Уисконсин, на брега на езерото Мичиган. Бях седнал сам на бара в една малка, евтина кръчма, на чаша-две джин с тоник, любимата ми напитка, и понеже бях завършил с висок успех Английската гимназия в София, разбирах какво си говорят хората около мен, посетителите на заведението. Почти всички до един бяха ексцентрици, вероятно такива като мен самия. Това впечатление у мен се затвърди от факта, че вътре в заведението влезе едър мъж, облечен в безупречно ушит, кремав на цвят блейзър, но когато се вгледахме по-подробно в него, забелязах, че отдолу той носеше само мръсносиви на цвят, дълги мъжки гащи, тип наполеонки.

Казах си на ум: „Това може да се случи само в тази Голяма страна, където в повечето от градовете липсва обществен транспорт и хората се придвижват само с личните си автомобили. Освен това заведението се намира в най-бедния квартал на града и посетителите му са хора от втора ръка.“

– Този индивид, когото сега видя, не е най-големият ексцентрик тук, има един още по-голям особняк от него – каза ми Джими, един от тримата мои приятели и събеседници. Той посочи с ръка към щанда за играчки. – Виждаш ли този много висок, слаб човек, който е облечен в дебел, зимен балтон и който е поставил на главата си старинен цилиндър? Името му е Адамс, сравнително заможен мъж е, за когото всички ние казваме, че той е купувачът на играчки, човекът, който единствено купува тук, в магазина, играчки.

Около нас се бяха събрали повече от дузина човека от всички краища на заведението и единият от тях, който срещу комисионна от десет процента ни продаде дребни монети, необходими за машината за кафе, без да се представи, каза:

– Така е бил облечен на двадесет и четвърти декември, преди осем години. Синът му е бил на лечение в болницата в града, след това са го изписали оттам и са го оставили да се долекува в дома им, като баба му се е грижила за него. Било е Бъдни вечер и малкият е имал рожден ден. Старият Адамс късно вечерта се е върнал от командировка и по този радостен повод е носил, за да му подари, една механична играчка, която е представлявала жълт на цвят кон, който като се навие със специален ключ, е можел да се движи, да цвили и да пее. Но още на прага на вратата старата му е съобщила неприятна вест, че синът му внезапно е починал. Оттогава през ден купува за мъртвия си син по една такава механична играчка, дето се навива с ключ, като онази, която тогава не е успял да му подари.

Отправих взор към другия край на заведението. Едрият мъж беше съблякъл блейзъра си и в момента танцуваше само по долното си бельо, сам със себе си по средата на дансинга. Вгледах се в едрото, продълговато лице на Адамс, което излъчваше някакво блажено спокойствие, което може да бъде дадено само от Господа, отгоре, свише. След като плати за питието и за покупката, която направи, той каза на дебелия съдържател на кръчмата, на име Розарио:

– Благодаря за коняка, време е да тръгвам, убеден съм, че синът ми и баба му ме очакват с нетърпение. А и малкият ми поръча да му подаря за рождения му ден точно тази играчка.

Той нави с ключа механизма й, след това хвана накрая дългата, дебела връв и изтърколи през двукрилата врата, навън на булеварда, несъразмерно големия жълт пластмасов кон, поставен върху още по-несъразмерно големи пластмасови колела. Навън валеше дъжд. Някой беше включил вентилатора на климатика да се върти обратно и сега, вместо свеж въздух, в заведението нахлуваха студени пръски дъждовна вода. До кости измокрени, ние изтичахме, през един страничен изход, след него на булеварда. В този момент той се размина с нас и лицето му отново излъчваше това необяснимо за мен блажено спокойствие.

„Не е възможно в този час да има по-щастлив човек на света!“ – помислихме си всички.

Жълтият пластмасов кон тракаше и подскачаше на колелата си по неравностите на пътното платно, а вътре в него навитото с ключа механично сърце го караше да цвили и да пее. Да пее песента на Малкия барабанчик. Ето и песента, която пееше:

Тази нощ Исус се роди,
Той ново царство на света
възвести.
И всеки носи дар –
па-рам-пам-пам-пам
на този малък Цар.
Па-рам-пам-пам.
Рам-пам-пам-пам.

От езерото по булеварда към нас се носеше на талази бяла, гъста мъгла, която, докъдето стигаше, покриваше всичко. От небето падаха едри капки дъжд, които мокреха раменете, шапките и обувките на минувачите. И някои от тях започнаха да се крият под стрехите на сградите.

Гледахме подир високата, прегърбена фигура на Адамс, докато бялата мъгла не го погълна като залък, заедно с неговия жълт пластмасов кон, превърнал се в гротеска.

И дълго време след това чувахме как още пее:

Боже, аз съм само беден хлапак,
но барабана вече удрям в такт.
Едничка песен знам –
па-рам-пам-пам-пам…

.