Петя Димитрова-Цанева: Неделните училища са центрове на българската общност зад граница

.

Имаме голяма мечта – да помогнем за създаването на Институт за българския език, който да носи името на Вазов

.

Интервю на Стела Маринова с председателя на Асоциацията на българските училища Петя Димитрова-Цанева, в. „Аз-Буки“

.

– Г-жо Цанева, проведе се XVII годишна конференция на Асоциацията на българските училища в чужбина. Каква част от нейните представители успяха да се включат и как премина форумът?

– Тази година в София се събраха 76 от нашите членове. Конференцията се проведе в рамките на три дни и бе разделена на три части. След официалното откриване имаше и общо събрание на Управителния съвет на АБУЧ, а след това с колегите проведохме двудневен практикум в Югозападния университет „Неофит Рилски“.

– Начело сте на Управителния съвет от година. Какви цели сте си поставили?

– Тази година за нас беше време на сработване в новия състав на Управителния съвет. Анализираме какво сме постигнали дотук, за да си поставим нови цели.

Имаме голяма мечта – да помогнем за създаването на Институт за българския език, подобно на Института „Сервантес“. И предлагаме този институт да бъде наречен „Вазов институт“.

Надяваме се да дадем нашия принос и за намаляване на ДДС на целия книжен пазар, и специално за учебниците и помагалата.

– Каква е мисията на неделното училище зад граница?

– Нашите училища са центровете на българската общност. Мисията ни е спасяване на български души от претопяване и асимилиране. Тези деца не само изучават български език, а имат и извънкласни занимания по народни танци, пеене, приложно изкуство.

Учейки само български, няма как да им предадем познанието за техните корени. Затова и не съм съгласна, че трябва да започнем да преподаваме дистанционно, защото по този начин няма как да предадеш знанието за корените с родината, дори и на онези деца, които са родени извън пределите на България.

– Какво поколение български деца расте зад граница?

– Българската общност зад граница е във фертилна възраст и се раждат деца. Според статистиката за Испания, все повече деца с родителите българи са родени в Испания. Вече дори в XI клас нямаме деца, родени в България.

Расте ново поколение българчета, които са раждани в чужбина.
Но не е само наша задача да ги приобщаваме, грижа за това трябва да имат всички институции в България.

Министерството на образованието и науката правят каквото е в техните възможности, каквото можем, правим и ние. Важно е да ни подкрепят всички, т.е. това да е национална политика.

– Голяма част от големите ученици спират да посещават неделните училища, когато пораснат. На какво се дължи това, как могат да се задържат?

– Голяма роля играе начинът, по който ги мотивираме да идват в неделните училища. Сега нямаме инструменти, за да ги мотивираме да останат при нас. Моите наблюдения са, че специално в Испания в IV клас цяла година учениците имат католическо училище в неделя. Тогава за тях се извършва комунион, или приемането в католическата църква на Испания. Ако българчето е от смесен брак, с баща българин и майка испанка, детето напуска българското училище, за да посещава на църковното. Но ако майката е българка и бащата е испанец, детето продължава да идва при нас.

Освен това в V клас започват да преподават повече учители и родителите се плашат, че децата им няма да успеят да се справят с двете училища.

Според мен, една от причините за прекъсването са неоснователните страхове на родителите, че децата им ще изостанат или няма да се интегрират добре в местното училище, ако паралелно посещават и българско.

Има и друга трудност. Когато децата да започнат I клас при нас, в много от училищата в страната приемник ги разубеждават да не започват изучаване на двата езика наведнъж. Така се посява недоверие към това, което се опитваме да обясним ние – а именно, че няма причина да се страхуват, ако децата им учат паралелно няколко езика. Страхът на родителите в много голяма степен е препятствие в нашата работа.

– Какви други инструменти за мотивация трябва да има?

– Според мен, обучението трябва да се направи по-атрактивно. При децата след 2000 г. образът е най-важен, докато в момента академичната система е такава, че пред тях застава учител, който започва да им говори. Трябва да се върви към методология, която да бъде адаптирана към потребностите на децата. Трябва да ги попитаме какво искат и ние, педагозите, да се адаптираме към тях, а не учениците – към нашите системи на преподаване.

– Смятате ли, че двете национални програми на МОН – „Неразказаните истории на българите“ и „България – образователни маршрути“, подпомагат усвояването на нови знания за България да става по по-интересен начин?

– Двете национални програми надграждат процеса на учене, видяхме интереса на децата. Те се включиха в проучванията на НП „Неразказаните истории на българите“ с голямо удоволствие. С моето училище участвахме в четири проекта.

Единият беше по стъпките на героите от „Осъдени души“ на Димитър Димов, друг беше за българин, построил град на Канарските острови. Направихме и филм за училището ни, а по четвъртия преведохме на испански изложба за Априлското въстание от Музея в Перущица и я популяризирахме в различни части на Испания.

За следващата година планираме с няколко неделни училища да направим общ образователен маршрут във Велико Търново. Така и децата ще се опознаят, което е много важно.

Ще е полезно да се помисли за надграждане на Националната програма или за изцяло нова, по която да може да се прави обмен между различни неделни училища.

Например мои ученици от Мадрид да отидат в Лондон. Всяко пътуване е богатство. А децата ще бъдат поставени в ситуация да упражнят един изучаван в местното училище чужд език, или провокирани да започнат с изучаването на нов.

Най-важното обаче е, че ще имат контакт с българската общност в друга част на света, ще намерят приятели за цял живот.

Източник: в. „Аз-Буки“

.