Амнезия

.

Разказ от Ваня Григорова

– И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая, като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

Толкова вече му беше додеял тоя живот. Откакто отрязоха стъпалото на единия му крак, след трудов инцидент, беше станал невъзможен. Пропи се и легна на ръцете на жена си. Тя, горката, се съсипа покрай него. Той открай време си беше дръпнат, а сега съвсем се превърна в едно непрекъснато хленчещо и мрънкащо мекотело.

– Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели. Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила, и се е грижела добре за него. Още помнеше как я биеше на млади години, докато влачеше чужди жени у тях и я караше да им слугува.

Иванка леко избърса една сълза и обърна главата си на другата страна. И тя си беше видяла живота. Остана сираче като малка и така я взе и Стоян. Да няма кой една добра дума да й каже и да я защити. Той, всъщност, не винаги беше толкова лош. Откакто жена му пометна, обаче, се озлоби. После вече не можеха да имат деца. Това му тежеше. И вместо да се обърне към нея с нежност, от мъка се пропи. Смяташе, че в нея е вината да нямат деца.

Веднъж едно мърляво кутре се беше домъкнало отнякъде в двора им и скимтеше до старата барака. На Стоян като че ли му домъчня. Привърза се към него и всяка сутрин и вечер отиваше с паничката при него да го храни. Милваше го по гръбчето и му се радваше като на малко дете. Така и не можа да му измисли име. Един ден беше излязло пред оградата и профуча кола. Уличката беше тясна. Кутрето побърза да се шмугне обратно навътре през дупката под оградата, обаче едното краче му се заглави и точно през него мина колата. Стоян тъкмо излизаше с паничката от къщи. Пребледня. Кученцето огласи махалата. Извиваше гласче и плачеше като човек. Стоян за кратко време положи много грижи за него. Гледаше го вътре в къщата, а то милото не можеше да става даже да се изпишка. Но се хранеше добре. Жена му не се включи да помага за кученцето. Тогава Стоян я намрази още повече. Кученцето му беше единственото другарче. То някак му топлеше сърцето. И нали си нямаше дете…

Иванка се прибра един ден от работа и го завари легнало на едната си страна. Крачето му беше загноясало и мухи се въртяха около него. Нищо не направи и отиде да си върши домакинската работа. Откакто изгуби нероденото си дете, нещо в душата й се обърна. В нея се загнезди една тиха депресия и нищо не можеше да я извади от там.

По-късно се прибра и Стоян. Първо при кученцето отиде… После ветеринарят щеше да му каже, че е получило гангрена и отравяне на кръвта. Изкопа му гробче в градината… и отиде в кръчмата да се напие…

После се прибра в къщи… и не помнеше нищо. Не помнеше как влезе с кръвясали очи в стаята, дето спеше жена му, как я извади за косите от леглото и дълго я рита на пода. Оттогава откачи. Тръгна пак по други жени. За наказание на Иванка, че не му роди дете и не му опази кученцето. Само тя си знаеше колко сълзи, кръв и побоища бе гълтала през всичките години. После й откриха бучка на гърдата. Не посмя да каже на Стоян. Той така и не я забелязваше. Отдавна погледът му беше празен. Болестта на Иванка напредваше, когато той пострада в работата. Като че ли някаква тегоба тегнеше над това семейство. Точно като кученцето и той пострада с единия крак. Падна тежък циментов блок на него и направо му го смля. За да не тръгне нагоре, да не му се натрови кръвта, се наложи да му го отрежат до глезена. Така си и остана. Зъл и вечно мърморещ. Все жената му беше виновна за всичко. Минаха още няколко месеца. Иванка отслабна. Нали нямаше пари за лекарства, болестта й се влоши. А и откакто и казаха диагнозата, тя повече в болницата не се върна. А и на кого ли беше нужна?

Ходеше като някаква сянка вкъщи. Все по-трудно й беше да се грижи за мъжа си, но не показа нищо. Стискаше зъби и мълчеше. Косата й започна да оредява и нямаше сили за себе си въобще.
Откакто Стоян пострада с крака си, беше спрял да я бие…

– И жената остаре, за нищо не става. Влачи се една такава мърлява и раздърпана из къщи, да ‘зема да я изхвърля и нея най-накрая като тоя ръждясъл чайник… – мърмореше си пияният мъж под носа, докато се опитваше да си включи печката, да си стопли вода.

– Иванкее, стани да ми стоплиш водата да си умия лицето, ма – подвикна й Стоян.

Жената пъргаво скочи, беше му свикнала на капризите вече и не посмя и дума да обели.
Набързо му стопли вода и му помогна да се измие. По навик застана чинно до него с кърпа, както винаги го бе правила и се бе грижила добре за него. Още помнеше как я биеше…

Една вечер пак се беше прибрал пиян. И понеже вече никоя жена не му обръщаше внимание, а все пак беше още мъж… освирепял като разярено животно, се нахвърли на жена си. Грубо я хвърли на леглото и я облада. След това мъртвешки заспа. На другия ден нищо не помнеше. А Иванка и дума не му продума оттогава…

Така замислена с кърпата в ръка стоеше до него, леко приведена, мъничка и слабичка, когато реши да проговори:

– Стояне, ти защо ме мразиш толкова?

– Какво ти сторих в тоя живот, че да заслужа такова отношение? – лекичко редеше думите тя и се придържаше за таблата на леглото. Беше й толкова лошо, че всеки момент щеше да припадне. – Какво ли не ти угодих, само добре да сме, а ти все си недоволен от мене?…

Пияният мъж се обърна, несвикнал да му се отговаря и да му се противоречи, изгледа я свирепо и я удари през лицето:

– На ти за това, дето много знаеш да си отваряш устата, яловице такава. Едно дете не можа да ми родиш и питаш…

И я удари още веднъж. Иванка падна и се разплака на пода. При вида на жена си, обаче, не му дожаля и силно я изрита в корема:

– На ти… и без това нищо не става от тебе. Отдавна трябваше да те изхвърля от тази къща. – И продължи да я рита навсякъде…

***

После дойде полицията. Иванка лежеше свита на кълбо в локва кръв. Като че ли се бе опитвала да предпази корема си. Стоян беше изтрезнял отдавна и гузен стоеше отстрани. Сам се беше предал. От съдебна медицина направиха аутопсия на жената.

Привикаха Стоян на разпит:

– А вие знаехте ли, че жена ви е бременна?…

.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук.

.