Бездетната

.

Разказ от Диана Стефанова

Севда се казваше. Млада и приказно красива. С дълги черни коси, гъсти вежди, бяло лице и черни очи. В тези очи, като в дълбока вода, потъна Петър. Много я искаше и все търсеше начин да й го покаже. Я на чешмата ще я причака, я на хорото ще гледа до нея да се хване или на седянката по-близо до Севда да седне. И тя не се дърпаше. Харесваше го, искаше го и все се надяваше да го види. Уговаряха се тайно къде ще се срещнат, криеха се от всички, че майка му на Петър всеки я знаеше. Тежък характер имаше леля Пенка. Нямаше човек в селото, който да не се страхува от нея. Тя все ще намери какво лошо да каже и всички я избягваха. Който и да харесваше Петър за зет, заради майка му всички се отказваха, но Севда не се даде. Всичко изтърпя – и злостните клюки, и заплахите на Пенка, казани уж пред случайни хора, и предупрежденията на майка си и баща си.

Беше ясно, че Пенка никога няма да позволи Севда да прекачи прага й като снаха, затова младите решиха тя да пристане на Петър, пък като мине време свекърва й ще я приеме.

Ожениха се тихо, скромно, хората гледаха тревожно щастливите лица на младите, но като видяха усмивките им се поотпуснаха и се зарадваха за щастието им. Само Пенка не се радваше. Тя чакаше. Щеше да намери начин да накара Севда да съжали за това, че дойде в дома й без нейното съгласие. Тя я беше предупредила.

Всеки ден, когато наближеше време синът й да се прибере от нивата, Пенка заставаше на портата да го чака. Още с влизането започваше с това какви ги е свършила или несвършила днес Севда. Колко е мързелива, как за нищо не става и къде му е бил умът да доведе най-калпавата и грозна жена в къщата. Как тя, майка му, от сутрин до вечер крак не подвива, за да слугува на тази никаквица, а тя само се излежава.

С времето животът на младата жена стана непоносим. Когато към всичко друго се прибавеше и това, че времето минаваше, а Севда не зачеваше, стана страшно.

Пенка започваше от сутринта с крясъците и виковете по снаха си и всичко завършваше с “… и ялова, на всичкото отгоре.”

Минаха година-две, но дете нямаше. Пенка съвсем озлобя, а Севда съвсем изчезна – говореше все по-малко и рядко вдигаше поглед от земята. За да се спаси от свекърва си, ставаше сутрин, преди изгрев слънце, и обикаляше селото. Хората я спираха, заговаряха я, питаха я накъде е тръгнала, но младата жена ги отминаваше мълчаливо.

Петър опита да говори с майка си, но само опита. Тя го погледна ядно и му изсъска злобно:

– Казах ти тази яловата да не ми я водиш в къщата! Сега ще търпиш!

След още година Севда съвсем зазля. Престана да яде, да се къпе, да говори. Ходеше по селото чорлава и скубеше косата си. Беше страшно да я гледаш. Скоро след това родителите й починаха един след друг. Мъката ги разболя и погуби.

Хората започнаха да се чудят какво да сторят за младата жена, че ако продължеше така, и нейният край щеше да е скоро. Свидна им беше младата Севда. Затова баба Мита, далечна роднина на семейството, прати хабер на сестра й да я прибере.

Станка дойде с мъжа си след седмица. Намериха Севда на селския бозлук – мръсна, изпосталяла, а на главата не беше останало нищо от красивата й коса. Краката на Станка се подкосиха като видя в какво се е превърнала сестра й. Свали забрадката си, покри главата й, целуна я по челото, а сълзите й намокриха лицето на Севда. Отидоха да вземат някоя дреха от дома на свекърва й. Само че дрехи нямаше. Пенка каза, че били пълни с въшки, и ги изгорила. Да си я вземат с каквото е на гърба и да се махат. Петър се направи, че има работа по двора, и не погледна към жена си. Макар да му се късаше сърцето, нищо не направи, само изпрати с насълзени очи полудялата си любов. Дълго стоя без да може да помръдне и без да издаде звук. Остави майка му да реши всичко, както винаги..

Севда никога не се възстанови напълно. Дълго след като се премести при сестра си ставаше сутрин рано и излизаше от къщата. Трябваше й време да се успокои, да спре да скубе косата си. Постепенно се привърза към децата на Станка. Играеше с тях, хранеше ги, пееше им тихо и понякога се усмихваше, но рядко говореше и човек не можеше да разбере доколко е с ума си.
Минаха години, децата на сестра й пораснаха, ожениха се, а леля им се превърна в баба за техните деца.

Един ден на селската порта се появи Петър. Видя Севда да чисти боб пред къщата, поколеба се дали да влезе, но свали шапка и прекрачи прага. Приближи се и приседна на столчето до нея. Станка излезе, но като видя кой е се прибра, без да каже нищо.

– Добър ден, Севдо! Дошъл съм да те видя – започна плахо Петър. – Да те видя жива ли си, здрава ли си. Дойдох прошка да искам.

Сведа продължи мълчаливо да прехвърля бобени зърна, без да даде вид, че разбира кой говори.

– Аз отдавна исках да го направя, ама все не събирах смелост. Сега, като умря жена ми, се реших. –

Севда забави движенията си. Това, което каза Петър, стигна до нея, до онова кътче от душата й, където се оттегли преди много години, заедно с любовта и надеждата.

– Мама и тя умря – продължи Петър. – Преди това ми намери жена от друго село, че в нашето никой не искаше да чуе за мене. Ожени ме за една вдовица. Имала едно дете, ама то беше починало. Мама каза, че това е добре – хем е ясно, че може да има деца, хем няма да отглеждаме чужди. Хубава жена беше, но аз не я исках и не можах да я обикна. Помъчих се, но не ми даде сърце, а майка си намразих. Казват, Севдо, да мразиш майка си е голям грях. Ама аз я намразих, от дъното на душата си я намразих. Намразих и себе си, озлобях към майка си и жена си. Озлобях към света. Все гледах да съм далеч от къщи. Търговия завъртях, пари направих, все пътувах и все по-рядко се прибирах, а и не ме теглеше дома. Мама се разболя и се залежа, жена ми я гледа години наред. Накрая издъхнала в големи мъки. Аз не бях у нас, върнах се за погребението и да оправя някои документи, и пак заминах. Преди две години умря и жена ми, но късно разбрах. Докато се върна, близките й бяха я погребали. Умряла тихо в съня си. Поне това й спести Господ. А ти, Севдо, как си, как я караш? Аз все питах хората за тебе и дотука идвах, ама не посмях да те потърся…

Севда мълчеше и продължаваше сръчно да разпределя бобени зърна – на една купчинка хубави, бели и цели зрънца, на другата черни, счупени и наядени. Не вдигна поглед и с нищо не показа, че разбира за какво говори Петър. Той постоя още малко, поогледа двора, помачка си шапката и се надигна да си ходи.

– Е, аз ще тръгвам… Знам, че не можеш ми прости, но да знаеш, че и аз си платих… Аз пак ще дойда, Севдо. Искаш ме, не искаш – ще дойда. Ей тъй, да ти приказвам, пък ти някой ден може и да ми продумаш. – И се отправи към портата.

Малко преди той да излезе от двора Севда надигна глава и с тих, дрезгав глас попита:

– Деца имаш ли?

– Не – каза Петър и излезе.

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук и тук.

.