Дива кръв

.

Разказ от Петър Доневски

Тасо влезе в селото някъде по обяд. Денят беше мъглив. Улиците кални. Преди няколко дена валя есенен дъжд, а после севернякът стихна и след седмица гъсти мъгли плъзнаха по долините в подхълмието и криволите на реката Скът.

Селото му беше познато, но приятели не видя. Спря малко пред общината, разкопча късата си полушуба и под ризата му се провря обедният влажен хлад, носещ отмора за потните му гърди. Повикал го беше председателят на кооперацията. И затова не се бави. Приведе се та привърза връзката на лявата си маратонка и зави към канцеларията на земеделската кооперация.

– Пристъпвай! Пристъпвай, Атанасе. (Атанас му беше името, но приятелите му викаха Тасо още от войниклъка.) Цяла седмица те чакаме бе, човек – посрещна го усмихнат на вратата председателят. – Знаеш ли за какво съм те викал?

– Знам, знам… Кога имаш зор, тогава само ме търсиш – засмя се Тасо и седна на стола в края на дългата маса. – Да не ти се е вкиснало виното?

– Виното… Лесна е работата на виното… Ама за другото, за другото ми кажи… Какво ще ти струва, какво ще ти даваме, ти си знаеш… Няма проблеми за отплатата… Ама от тая напаст да ни отървеш.

Още от оня ден на пазара, Тасо беше разбрал от търнавчани. Преди десетина дни двадесет и осем глави от разплода бяха изпотръшкани пред кошарите и карантията от породистите шилета се бе проточила по пътеката докъм долния край на тополите. Глутница беше прегазила и през Галишките кюмета. Още не се знаеше дали са чакали или вълци, но все едно. Сума стока зян беше станала. За Тасо работата беше ясна. И в други години по това време от дунавските върбалаци изгладнели вълци налитаха на тамошните кошари, но да прескочат и в Попица, това досега не е бивало. Не му се вярваше и затова въртеше глава в почуда.

– Има ги бе, Атанасе… има ги… Бе, пусто да остане… Вече цяла седмица овчарите не спят. От хълма се спускат… И особено призори. С очите си овчарите ги видели как прескачат оградите и, докато и кучета, и хора са съвземат… Оня ден глутницата прегази стадото на Джанголя. Та-а-а… Какво ще ти давам? Казвай?

Атанас смукваше от цигарата си, с пръст почукваше пепелта в цигарената кутия, която ползваше за пепелник, и с въздишка се заканваше на вълчата напаст.

– Да видим, да мислим… Да помислим как ще стане работата…

– Мисли, мисли и казвай, щото мене главата ми за друго не мисли… Хилядо глави са овцете във фермата, башка разплодът и кочовете. Допуснем ли я до Търнавската… За десетина дни две кюмета у Вълчкия дол ще идат. И млеко, и месо, па и вълна… Сума загуба овчарите ще понесат…

– Джепане… джепане… джепане… – изпусна цигарения дим на кълбета Тасо. – С джепане да ме осигуриш… – И поглади с опакото на китката провисналите си мустаци. – И-и-и… някое момче от вашата дружинка, но по-ербап да бъде. Друго засега няма да ми плащаш, докато не махнем белята – допълни той.

Разправяха по пазара ловджиите, че Тасо, освен усталък в авджилъка си, имал и добро куче, едро, смочесто, с прави уши, вълкодав. Ходил беше за него нарочно по Тетевенско, по Рибарица. Сменил го с някакъв познат за три кофи кукуруз. Хвърлил му беше мерака, щото му казали балканджии, че техните песове скитали по Вежен и в палето имало и дива кръв. Било от вълчица. Когато пребили майката, палето се омотало в тревясала туфа и овчарите го хванали. Та той си го беше взел още сукалче и после с млеко, полека-лека… И го отчувал. А понеже беше женско и го бяха открили под Вежен – нарече го Вежана. От малко, та докато порасна, Вежана свикна с него и където иде Тасо, там беше и кучката. И сутрин, и вечер, та и през целия ден. Не делеше се от Тасо.

Тасо не обърнал внимание, че още когато кучката израствала едра и яка, горският му каза, че това куче е опасно и да си го върне там, откъдето го е взел, не послуша и овчаря си Панчо, който му предложи да изпразни една гилза в главата, па ако му е жал, да се обади на ветеринарния – той знае нататък какъв е редът. Не го направи – мислеше, че му завиждат. Кучето растеше с гладък косъм, яко и едро.

– Та-а-а… – прекъсна тишината председателят. – В тебе е думата вече. Джипа ти давам; прави, каквото щеш… Но скоро да пием блага ракия.

Още същия следедобед шофьорър върна Тасо в града. Н бързо нареди ловните такъми, кобура с надцефката Ижето тури в колената, а Вежана сви гнездо на задната седалка до него.

Овчарите го чакаха. Набързо му разказаха пак историята с вълчата напаст и тръгнаха да оглеждат саите, хълмовете и реката. Показаха му най-вече посоката към Вълчковия дол. Оттам като че ли идвала глутницата. Пак му разказаха овчарите, че старите хора неслучайно наричали тая падина Вълчката. Преди години в усойни места вълчица се усамотявала и не след дълго оттам излизали вълчета.

Докато оглеждаха хълма, реката и тополаците, Тасо обясняваше на овчарите, че техните псета само дразнят зверовете, че работата с вълците си е мъжка работа и трябват яки нерви и точен отстрел… Стадото в долния край на една от саите се юрна и пред очите на всички през водопойните корита прескочи огромен вълк, след него втори, че и още един…

– Юбря-я-я-я, юбря-я-я….-затичаха се овчарите, кучетата се понесоха с лай – но глутницата се изнесе невредима в близкия лъг. Тасо пусна Вежана. Кучето обиколи саите, спря се на два пъти до сеновала, но, усетило острата миризма на вълците, се понесе към низкото в тополите. После се чу скимтене, ръмжене, боричкане. Овчарите се затичаха натам, но се върнаха, щото срещнаха кучката. Беше мокра и кална. След няколко дни картината се повтори.

– Не ще да е лесна тук работата, хора-а-а-… – казваше на овчарите Тасо. Мъжкари са в тая глутница… Мъжкари и за кучката май ще се бият… Докато остане силният.

После няколко дни глутницата не се появи, но от съседни села се оплакаха за разкъсани овце, кози, даже и една турмакиня. Всички се сещаха. Настръхнали и накървавени, зверовете неочаквано се спускаха от хълмове и нападаха селата около реката Скът. Днес се явяваха тук, утре нападаха на друго място. За ден и нощ прекосяваха цялата околия и от нищо се не плашеха.

Тасо повика няколко ловци, направиха хайка и някъде към Горския пояс и Мекишака пребиха само едно скитащо куче. А и в горния край на селото, та и по Шаранполя, хищниците се спускаха в долищата и си отвличаха по някоя овца, коза или шиле.

Две седмици Тасо прекара на кошарите. На пет страни подреждаше постове и поставяше на определена пусия сигурни хора. Вярваше, че всяка вечер ще бъде последна битка с големия звяр. Но и всяка вечер той забелязваше, че Вежана се губеше до среднощ, а после се връщаше потна, уморена и лягаше по балите сено. Така премина още няколко дена, докато една сутрин Тасо рече на бригадира:

– Даваш ми шуба, ботуши, торбичка с хляб и сирене и ме чакайте… Ако ми потрябвате, хабер ще ви пратя. – Овчарите си мълчаха, но после в далечината видяха едрия му силует как се скри в шубраците на Свинския шумак и Вълчкия дол.

Уплахата, покрила лицата на овчарите, не им позволи да мигнат цялата нощ. Но вълци нямаше. На втората и трета нощ вълци пак не се появиха. Овцете, успокоени, се редяха на хранилките със силаж, хрупкаха, пиеха вода от коритата и чановете звъняха спокойно.

Тасо не се върна три дена и три нощи. Овчарите щъкаха из саите, хранеха и пояха стадата, но и поглеждаха към Вълчкия дол, шушукаха и, когато решиха вече да го потърсят, той се зададе. Бавно с гумените си ботуши и шубата прекосяваше мокрия Герен и след десетина минути спря пред къщето на овчарите. От мократа му глава лъхаше пара. Беше брадясал, имаше вид на мъченик.

– Вървете… Вземете превоз и вървете… Някъде по средата на дола… До изкорубения горун го оставих. – После приседна, събу гумените си ботуши, от които лъхаше гнила миризма. Дадоха му храна, пи две-три дълбоки глътки вино от дамаджаната, легна в стаята на бригадира и заспа, грохнал от умора.

Следобед бригадирът и трактористът с шасито докараха единака. Дълъг, смочест и едър, едър като Асканийски коч. Проснаха го на площадката до водопойното корито. Сякаш беше заспал, заспал с цялата си свирепост – зъбите му дълги, бели, изкривени навън като шишове, очите присвити, ноздрите отворени широко. Овчарите цъкаха:

– Колко ли стока е бастисал…

Овчарите събудиха Тасо на другия ден, когато видяха Вежана в горният край на сеновала да лежи по корем върху балите сено, мокра и уморена. Топлият завет, лъхащ от заслона на камарите сено, и припекът от оскъдното слънце премрежваха очите и тя се унасяше в дрямка. Тасо се поосвежи с няколко шепи вода, пална цигара и пъхна две гилзи в цевите на Ижовката надцефка. С първия изстрел удари кучката в задницата. Тя изквича и се повлече с задните си крака като да избяга зад сламата, но съчмите от втория удар я улучиха в главата и тя се просна в целия си ръст до телената ограда на сеновала. Дълга, едра като Асканииска овца. Овчарите гледаха в почуда.

Тасо свали пушката от мерник, поотърка с два пръста мустаците си и погледна овчарите:

– Тя примами хищника – разказваше той след като примачка с крак фаса на изгорялата цигара. – Обиколих цялата Вълчка падина и някъде по средата на дола спрях до изкорубен горун. Пред него, на десетина метра на малка полянка, пред песъклив бряг съгледах следи. Покатерих се в клоните на горуна и чакам… Мъглата, гледам, идеше по ниското. Студено, но сгуших се и чакам. Сигурен бях, че тука ще минат.

– Помислихме, че си заспал – прекъсна го някой.

– Ами… Ами-и-и-и… Друг път ще заспя. – Подадоха му нова цигара, припали, поотърка си с два пръста пак мокрия мустак и продължи: – Нощ дълга… но мина, ден се мина… Това вече го знаете. И ето че призори сутринта идват Вежана и вълкът. Като го видях… леле-мале… Затаих дъх… Голям, голям… Ама като тоя… цяло теле на три месеца. Не съм виждал скоро такъв… Едър, с прави уши, енергичен и бърз, и хитър.

Тасо замълча, пое си отново дъх и показа как от тоя миг спрял дишането даже.

– Любовна игра си играеха. Разбирах ги. Тия нощи животните в дивата си и радостна любовна игра са почувствали омаята на тоя прелестен дол и усета на истинското диво щастие на топлата си кръв. Играеха си. И когато тя гальовно го хапеше, а той я заскачаше, натиснах първия спусък. Още с първия изстрел го думнах. Мислех да натисна и втория… домиля ми. Спрях, малко почаках… И видях промяната и усета на животното. От стремеж по природен закон за потомство, всичко се променя в стремеж за оцеляване. В тоя проблясък от време може би кучешката душа усети частта от смъртта и че всяка секунда е дар от съдбата, че всяка частица живот е последна и всеки миг светлината може да се смени с мрак. Какво нещо е животът – цъкаше Тасо. – И продължи: – И изведнъш, усетила мириса на барут и съсъка на съчмите, които се блъскаха в отсрещния бряг, кучката се понесе обезумяла из мокрия гъстак на шубраците, стигна до края на дола, прескочи Свинския шумак и се изгуби чак в Козарска могила.

Домиляло му на Тасо. Домиляло му, но на излизане от гората той си пресмятал, че някъде в средата на пролетта, сигурно пак в тая гора, във Вълчкия дол тя ще да се окучи. Ще се родят палета и вече истински потомци на сивите вълци, в които потомствената потреба на индивида ще възроди дивите нрави на звяра, с които той живее и оцелява в природата. За всичко това Тасо беше мислил дълго. И взел своето решение.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Петър Доневски е роден през 1938 г. в с. Търнак, Врачанска област. Завършил е Зоотехническия факултет на Висшия селскостопански институт в София. В професионалната си кариера е бил зам.-председател на АПК „Скът“, зам.-кмет на Бяла Слатина, директор на дирекция в община Бяла Слатина, експерт в Министерството на земеделието. Носител на званието „Почетен гражданин на Бяла Слатина“. Член на Съюза на българските писатели. Автор на 15 белетристични книги. Негови произведения са публикувани в регионални и национални издания, добре познат в литературните среди. Удостоен с почетна грамота от Управителния съвет на СБП „за принос в съвременната българска литература“ (2016) и с наградата на УС на СБП за белетристика (2018).

.