Днес се навършват 139 години от акта на Съединението на България, с който на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 г. т.нар. Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България. Едно напълно изкуствено разделение, произлезло от решения на Великите сили на Берлинския конгрес от 1878 г., е поправено.
До акта на Съединението се стига след бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други селища, които се координират от Българския таен централен революционен комитет. Той е създаден през пролетта на 1885 г. в Пловдив, под ръководството на Захари Стоянов.
Османският губернатор на Източна Румелия Гаврил Кръстевич е свален от власт и изведен от конака в Пловдив от четата на Чардафон Велики. Властта се поема от администрация, назначена по-късно от българския княз Александър I. Самият Кръстевич, впрочем, не оказва никаква съпротива, а напротив, съдейства на това съединение.
Съединението, извършено в нарушение на решенията на Берлинския конгрес, провокира по-късно, през ноември същата година, Сръбско-българската война. Заради тази война съвсем младата българска войска, лишена от висш офицерски състав и дислоцирана по югоизточната граница, за „отрицателно време“ трябва да отиде на северозападната. Заедно с хиляди доброволци, включително и емигранти и студенти в разни европейски страни, тази войска показва чудеса от храброст. Водената от капитани войска побеждава. Актът на Съединението е защитен.
При самия акт на Съединието не се водят сражения и мащабни битки, но по време на Сръбско-българската война мнозина заплашат за него с живота си.
Днес е ден, в който е добре да си спомним за смелостта, решимостта и саможертвата на всички онези наши предци, които са свързали две от разделените части на родината и са я защитавали с цялото си сърце.
.
Обединена ли е днес България?
На днешната дата се извършва акт, който е един от най-големите поводи за гордост в българската история и памет. Според историци Съединението е първата самостоятелна външнополитическа акция на Княжество България.
Малко предистория:
Райхщатското споразумение е дипломатическо и стратегическо споразумение между Русия и Австро-Унгария, част от подготовката на Руско-турската война (1877 – 1878), а неговото естествено продължение е Будапещенска конвенция.
Тайното споразумение има два варианта на текста – руски и австрийски.
Споразумението доказва, че още през 1876 г. е било ясно, че страните по него НЕ са били съгласни на Балканите да се създаде НИТО компактна славянска, НИТО голяма държава.
В руския текст се казва, че в случай на „пълен разгром на Турция в Европа“ тсе предвижда възможност България и Румелия да образуват независими княжества.
В австрийския вариант на текста името „България“ изобщо не се среща. Там се казва, че ако Турция бъде победена, Австро-Унгария ще получи Босна и Херцеговина с изключение на някои територии, които ще се присъединят към Сърбия и Черна гора. Босна, Румелия и Албания могат да станат автономни държави, а остров Крит и Тесалия ще се присъединят към Гърция.
Румелия е исторически термин, който описва територията, която в съвремието се нарича Балкани или Балкански полуостров, по времето, когато се администрира от Османската империя. Етимологията на името Румелия произлиза от арабското название за Източната римска империя – Рум (т.е. Рим). Първоначално седалището на управителя (с титла бейлербей) е в Пловдив, по-късно е в София, а от 1836 г. (когато провинцията обхваща само земите на Западна Македония и Албания) главен град става Битоля.
В съответствие с Берлинския договор всъщност българските земи са разкъсани на няколко части, като Между Стара планина и Родопите се обособява автономна област автономната провинция Източна Румелия от санджаците Стара Загора, Сливен, Пловдив и (частично) Одрин през 1878 г.
Договорът подписан от представители на:
Руска империя
Германска империя
Австро-Унгария
Трета френска република
Обединено кралство Великобритания и Ирландия
Италианско кралство
Османска империя
определя територията на българското княжество в земите между Дунав и Стара планина и дотогавашния софийски санджак. България е трибутарно княжество под сюзеренитета на султана Абдул Хамид. Новата българска държава се поставя във васална зависимост от Османската империя и се задължава да ѝ плаща ежегоден данък, но има собствено правителство и войска, а османската армия няма право да навлиза в нейната територия.
А останалите части на някогашна България, извън Източна Румелия, а именно Македония, Източна Тракия и Западна Тракия отново стават неразделна част от Европейска Турция под пряката власт на султана, като Берлинският договор предвижда административна автономия по критския модел, при който се създава се обща жандармерия от християни и мюсюлмани и се установява петгодишен мандат на генералните губернатори на острова.
Съединението е актът, с който на 6 септември (18 септември по нов стил) 1885 година автономната област Източна Румелия се отцепва от Османската империя и се обединява с Княжество България, противно на решенията на Великите сили на Берлинския конгрес.
До Съединението се стига след народни бунтове в Панагюрище, Чирпан, Пазарджик, Голямо Конаре и други южнобългарски селища, координирани от Българския таен централен революционен комитет. В резултат на военен преврат, оглавен от майор Данаил Николаев, османският губернатор в Пловдив Гаврил Кръстевич е свален от власт и заменен от администрация, назначена от българския княз Александър I.
Непосредствено след Съединението от 6 септември 1885, османски войски се струпват по южната българска граница, а малко по-късно (ноември 1885) сръбската армия нахлува от запад. Българо-сръбският и българо-турският конфликт са уредени в началото на 1886 с Букурещкия договор и Топханенския акт, но през август същата година кризата избухва наново. Тогава в страната е извършен русофилски преврат, последван от абдикация на княз Александър Батенберг и агресивни опити на Русия да определи неговия наследник, които водят до разрив в българо-руските отношения и няколко месеца вътрешни размирици. Руската политика среща решително противодействие от Англия и Австро-Унгария. Австроунгарската подкрепа за Регентството и за избрания през юни 1887 княз Фердинанд, наред с неефективната поддръжка на Германия за руските интереси, допринасят за разпадане на Съюза на тримата императори и сближение между Русия и Франция, което се материализира в антигермански съюз през 1894 година. Измествайки Русия, Австро-Унгария установява преобладаващо влияние над България до средата на 90-те години. От своя страна, Петербург пренасочва трайно усилията си към Сърбия като подкрепя аспирациите ѝ към Македония дълго след възстановяването на българо-руските отношения през 1896.
Стоплянето им започва през 1894 г., когато в двете държави настъпват политически промени, които благоприятстват за повторното им сближение. През октомври в Русия умира цар Александър III. Наследникът му Николай II се показва далеч по-отзивчив спрямо българските постъпки, водени от княз Фердинанд и правителството на Константин Стоилов. Междувременно, в България са отстранени от власт противниците на Русия – през май Стамболов, а през декември и Радославов. При посещението на българска делегация начело с председателя на Народното събрание Теодор Теодоров в Русия е уговорено основното условие за помирението. На 2 февруари 1896 престолонаследникът Борис е покръстен в православието. В отговор Русия признава Фердинанд за законен български владетел, последвана от останалите Велики сили и Османската империя. През ноември 1896 г. успешно приключват преговорите за амнистия на разбунтувалите се българските офицери, 60 от които са емигрирали в Русия по време на управлението на Стефан Стамболов.
Извън границите на България остават милиони българи – така например според турски източник, обнародван през 1882 г. в Киев, населението на областта Македония има следния етнически състав:
българи турци гърци други общо
1 251 385 463 387 57 230 64 380 1 836 382
Според преброяване от началото на 1885 година в Източна Румелия населението достига 975 030 души. Етническият му състав е преобладаващо български.
народност численост
българи 681 734
турци 200 489
гърци 53 028
цигани 27 190
евреи 6982
арменци 1865
други 3742
Извън България остава и Северна Добруджа, Това е първата територия на юг от Дунав, на която се установяват древните българи водени от Аспарух при преселението им от степите на северното причерноморие към земите от Балканския полуостров.
До 1877 година областта е в пределите на Османската империя, със значителна част българско население, част от българското землище очертано със султанския ферман, с който са определени границите на Българската Екзархия през 1870 година. След освободителната за България Руско-турска война 1877 – 1878 г., чрез Сан-Стефанския мирен договор от 19 февруари/ 3 март 1878 г., за да си осигури излаз на река Дунав, Руската империя отнема от Румъния територията на Бесарабия, като ѝ определя Северна Добруджа за компенсация. В Санстефанския мирен договор от трети март 1878 година границата между България и Румъния се определя както следва: „Тя ще остави морския бряг при Мангалия и следвайки южните граници на Тулчанския санджак, ще достигне Дунава над Расово.“ Румънската общественост отхвърля руското предложение. На 14 ноември крал Карол I отправя до добруджанското население следното послание на български език: „С Берлинския договор европейските велики сили присъединиха вашата родина към Румъния. Ние няма да влезем като завоеватели във вашите граници, така определени от Европа…“
При приключване на войната в 1878 г. в Северна Добруджа има население от около 100 000 души. Българите (включително етнографската група на гагаузите) са най-многобройни над 50 000, останалите по-малки групи са турци (към 20 000 души), татари (към 15 000 души), румънци (към 10 000 души), руси (към 5000 души), добруджански немци, неголям брой италианци, гърци и др. Руският губернатор на Тулча в 1878 – 1879 г. Иван Белоцерковец, по политически съображения – за да подпомогне приемането на областта от Румъния в замяна на отнетата ѝ от Русия част от Молдова, изкуствено намалява броя на българското население в Тулча, Бабадаг и други селища от 2 до 2,5 пъти, като умишлено увеличава броя на румънците с което се спекулира и до днес.
Някои клаузи на Берлинския договор са променени още при Съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885). Част от системата, установена с договора, е напълно разрушена на 22 септември 1908 г., когато България обявява независимостта, а Австро-Унгария анексира Босна и Херцеговина, покрай благоприятно условие възникнало в Османската империя, където е налице Младотурската революция
Текстът на Декларацията за съединението:
Търново, 8 септември 1885 г.
Да бъде известно на моя любезен народ, че на 6-й того жителите на така наречената Източна Румелия след свалянието на тамошното досегашно правителство и избиранието на друго привременно обявиха Съединението на Източна Румелия с Княжеството и единодушно ме прогласиха за Княз и на тая област.
Като имам предвид благото на българекий народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постиганието на историческата му задача. аз признавам Съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам Княз на Северна и Южна България.
Като приемам управлението на тая област, аз обявявам, че животът, имотът и честта на всичките мирни жители, без разлика на вяра и народност, ще бъдат запазени и гарантирани. За запазването на реда и тишината са взети всичките потребни мерки и с нарушителите им ще се постъпва със сичката строгост на закона.
Надявам се, че любезний ми народ и от двете страни на Балкана, който с такава тадост и ентусиазъм посрещна това велико събитие, ще ми подаде своето съдействие в а заякчаванието на святото дело — Съединението на двете български области в една държава и ще бъде готов да направи всичките жъртви и усилия за запазвание на единството и независимостта на милото ни отечество.
Нека Бог ни бъде на помощ в това нужно и велико предприятие.
Издаден в старата българска столица Велико Търново днес на осми септемврий хиляда и осемстотин и осемдесет и пета година.
===–