В началото на месеца на редакционния ни имейл получихме покана за пореден фестивал в България. На страниците на Еврочикаго често отразяваме събития в Родината, понякога съвсем непопулярни, но с благородни цели. Поради намеления ни екип, не успяхме да побликуваме обявата за събитието, но сега след провеждането му не можем да не го отразим.
Ето обявата…
На 7 септември ще се състои второто издание на Фестивал за любитеско изкуство Гранитиада. Фестивалът е събитие, което обединява любители на изкуството от всички възрасти. Тази година ще имаме възможност да се насладим на прекрасни изложби, да участваме в творчески работилници, да се потопим в света на традициите и да се забавляваме с музика и танци. Една от най-интересните части от програмата са творческите работилници, водени от известни художници. Те ще ни научат на нови техники и ще ни вдъхновят да създадем свои собствени произведения. Също така, ще имаме уникалната възможност да присъстваме на възстановки на традиционни ритуали, които ни връщат към корените ни.
Фестивалът Гранитиада е място, където всеки, независимо от възрастта или уменията си, може да изрази своята креативност. Фестивалът е не само възможност да се развивате творчески, но и да се срещнете с нови хора, да прекарате приятно времето си и да подкрепите местната общност. Присъединете се към нас и бъдете част от това незабравимо преживяване!
Фестивалът се провежда по проект „Творческа програма Гранитиада“, който се изпълнява с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура“/ National Culture Fund, Bulgaria, по програма „Любителско изкуство“.
.
.
Репортажи за събитието откриваме в stz24.com и plovdivskinovini.bg.
Ето няколко реда от първата публикация, а след тях следва пълният текст на втората публикация, чийто автор е Ралица Димитрова.
На площада пред читалишето се разгърнаха множество творчески ателиета, където деца и възрастни имаха възможността да се докоснат до различни видове изкуство. Под ръководството на талантливи художници, участниците създаваха свои собствени шедьоври, използвайки разнообразни материали и техники. Ателие по живопис на художника от Гранит Таньо Павлов, Ателие по приложни изкуства, ателие по цианотипия, ателие за изработка на сувенири, където посетителите можеха да сътворят свой уникален сувенир – Гранитския дъб, за който се счита, че е почти на 1690 г.
Едно от най-атрактивните събития на фестивала беше ретро фотосесията „Капсула на времето“, която пренасяше посетителите в различни периоди на ХХ век. В читалището беше подготвена специална експозиция с автентични костюми от разни епохи, където всеки желаещ можеше да се преобрази и да се снима на фона на етнографската експозиция „Изчезващия свят на ХХ век“ в читалището в Гранит.
Гвоздеят на програмата бе тричасовият концерт на нестандартните групи ФРЕЯ (староскандинавска, викингска, старогерманска и старославянска музика), Етногрупа КЕМИНДЖИДЖИ и необичайните етноинтернешънъл музиканти от ГРОМЪ ПАДИНА, с техните български, еврейски, гръцки и други обработени мелодии. Освен творческите ателиета, изложбите и музиката, посетителите имаха възможност да се насладят и на базара на местни екохрани, сувенири, старинни игри и местни ритуали, дегустация на местни вина и други.
.
.
ГРАНИТИАДА – НАЙ-СТРАННИЯТ ФЕСТИВАЛ
Знаете ли село Гранит? Не е голямо село и, ако сте го чували, навярно е покрай Гранитския дъб, най-старото дърво у нас и в Европа – почти на 1690 г. Но от 1-2 години има вече немалко, които са го чували покрай Фестивала ГРАНИТИАДА – едно необичайно „сборище“ на етногрупи, етноритуали, художници, танцьори, изложби и забавни игри.
Ала не това е най-странното.
Не съм била на първия, но тази събота, на връщане към София, трябваше да посетя близката приятелка на майка ми, леля А. в Гранит. Пристигнахме по обед и още в предишното село Оризово видяхме големите постери с Програмата на Втория фестивал – творчески ателиета, базари, музикална програма, ритуали, етносбирка с ретро фото и пр. Доста богато за фестивал в малко село, та нямаше как да не ни заинтригува. И с леля А. веднага се поразходихме около площада с кметството и читалището, където щеше да започне феста към 16 ч.
Постери, програми на фестивала и голям транспарант ФЕСТИВАЛ ГРАНИТИАДА – нормално. Някакви малки деца влизат и излизат от читалището, изнасят хартии и други неща нанякъде – очевидно някаква бригада за почистване… А наблизо виждаме трима стройни младежи и девойки да почистват и плевят треви, израснали до кръста, да облагородяват пространството около нещо, което се оказа после обществената тоалетна. И изведнъж… чуваме, че те си говорят на… английски! Стана ми любопитно, поздравих ги и питам: „Извинете, кои сте вие, откъде сте?“. Единият младеж се оказа IT спец от София, дошъл за уикенда тук и решил да помогне, а другите двама – италианец и холандка, дошли за малко по покана от Фейсбук. „Ама защо вие чистите, няма ли местни хора, няма ли кметство с общ работник?“= „Е, има, но кметът не може да накара никого от тримата работници да чисти… – та затова ние решихме да помогнем за събитието…“. „Моля ?! Кметът не може да си накара работниците да свършат работа?“= Ама че странен кмет, ама че нагли работници…
Реших да погледна и тоалетната, но и леля А., и чуждите доброволци завикаха: „Не, не, недейте, хайде по-късничко!“. „Какво, не е почистена ли?“ Леля А. ме задърпа настрани: „Ами не е, сигурно от година не е, не отивай наблизо.“ „Ама Фестивалът почва след 2 часа бе, лельо!“
В този момент от читалището излезе една руса жена с кофа, метли и други приспособления и се запъти към тоалетната. Оказа се ръководителката на проекта (чийто главен организатор е Читалището), социоложка от Пловдив. реших да не я безпокоим и се отправихме към читалището – огромна, хубава отвън сграда в познатия стил „соц-класицизъм“. Вътре две хубави момичета – оказаха се софиянки, току-що дошли на феста, впуснали се да помогнат доброволно – една доброволка… австрийка и няколко симпатични хлапета, кои ромчета, кои българчета. „Тук ли е шефката?“ (Разбирай – секретарката на читалището – в читалищата те са „директорите“ и единствени щатни лица.) „Ами не, няма я, не знаем ще дойде ли… (??!) „Ала нали почва фестивалът, кой отвори?“ „Е, дали са ключ на художника и проектната ръководителка.“ (В интерес на истината, секретарката-директорка я нямаше и при откриването на фестивала, а когато се появи към 6 часа, седна с приятелка отвън и май не помръдна почти по време на програмата, нито нещо каза, нито с гостуващите музиканти и артисти поговори, нито…)
Читалището има забележителна етноекспозиция „ИЗЧЕЗВАЩИЯТ СВЯТ НА ХХ ВЕК“, има и друга богата, но неподредена етноколекция – помещенията бяха почистени, но пък навътре… но по-добре да не се разпростирам.
Хайде сега отсреща в кметството. Но няма как да е „в“ кметството, защото кметството е, разбира се, заключено. Кметът го няма и щатната секретарка я няма. Отвън се въртят техниците от озвучаването, умуват как да вземат ток.
„А бе, лельо – питам приятелката на майка ми, – има ли друго културно събитие в селото, или това е единственото?“ „Не, мила, няма друго – тези фестивали са единственото.“ „Ами как така го няма кметът, няма я секретарката, пък и шефката на читалището? Не са ли това единствените лица, на които държавата плаща заплати в това село, за да поддържат общността, реда и чистотата, културата?“ „Е, така е… може да дойдат по-късно…“
Но да дойдеш „по-късно“ значи да дойдеш като гостенин, а не да помогнеш в организацията. Ала кметът и по-късно… ами не дойде, сещате се, нали. Пък и секретарката… ами и тя не дойде, поне не до 22:30, когато приключи фестивалната програма и си тръгнахме, за след това няма как да знам… 🙂 Но в замяна на това, когато една елегантна възрастна гостенка изпадна в спешна криза за тоалетна и местно момче опита да отвори вратата на кметството (музиката бе точно пред него), две лелки с викове го спряха, тъй като „секретарката ще го убие, ако ползват тоалетната Й!“ (??!)
В замяна на това програмата бе наистина страхотна – с атмосфера, с изненади, с чудна музика, старинни игри, ретро-фото, изложби и действащи ателиета, в които гостите опитваха да правят бижута, украшения, картини, кукли и т.н. Доброволци и любители направиха истинско събитие. Имаше публика откъде ли не – наред с местните гранитци, видях много хора от София, Пловдив и Стара Загора, Чирпан и околни села. Художници, археолози и дори… голяма група украински бежанци от Пловдив.
Още при откриването видях и г-жа Р. от Областната управа в Стара Загора – познаваме се от един скорошен семинар. Попитах я кмета ли чака, по негова покана ли идва. Оказа се, че съвсем не, кметът дори не знае, решила е даже да не се обажда предварително, а да пристигне да огледа събитието и подготовката. Поразказах и какво съм поразбрала, и двете с интерес зачакахме дали ще се появят все пак двете местни административни лица.
…Тц… Напразно.
Дори когато започна да се стъмва в разгара на фестивала след 7 ч., а площадното осветление така и не тръгваше и не тръгваше, хората от кметството не се появиха. А ставаше все по-тъмно… Чу се отнякъде, че кметът бил уговорил нещо да оправят лампите, но… разбира се, за другата седмица.
В 20 часа бе истинска тъмница (добре, че някакъв доброволец донесе импровизирана мощна лампа, та поне музикантите и тон-техниците да виждат къде пипат…) Чак към 21 ч. някакви лампи взеха да мигат, да мигат и да спират, мигнат, мигнат и пак спрат. Но настроението не спадаше и така до 22:30…
Един чуден фестивал, изнесен само от доброволци – но БЕЗ НИКАКВО УЧАСТИЕ на местните отговорни лица. Ами за какво ни е държавата?
Впрочем, какво чудно – в България можем да срещнем какво ли не…
.
