ЗА СЕМЕЙСТВОТО И ЛЮБОВТА – СЪРДЕЧНО…
От печат излезе стихосбирката на Борис Младенов / Young „Лилия – историята на една любов в стихове“. Сидни – София – 2024 г. Тя е дело на „ИД Принт“ ООД, а поводът за създаването й са 60-те години брачен живот, който авторът има със своята любима – името на която носи книгата. Живеещият в Австралия поет, лекар по професия, не е непознат за българския читател. Негови творби се появяват епизодично в периодичния ни печат, могат да бъдат намерени и издадените в родината книги, част от които са: „Еротични сонети“, „Ехо от близкото минало“ – стихове и сонети, „Старчески напеви“ – сонети, „Вълнения“ – стихове, сонети и преводи, „Мисли, надживели вековете“ – четиристишия, „I call Australia home” – на бълг. език – сонети, „Две сенки бяхме“ – сонети, „Мигове“ – сонети, „Рапсодия в бяло“ – стихове и сонети, „Дребни радости човешки“ – сонети, „Закъсняла младост“ –сонети, „Носталгия в залеза“ – сонети, „Вий ставате мъже“ – сонети, „С лира и слушалка“ – стихове и сонети, „Лирични откровения“ – сонети, „Живот под карантина“ – сонети, „Престъпление без наказание“ – сонети, „Благословена старост“ – сонети, „Фамилно дърво“ – проза и др.
„Лилия“ е красиво продължение на създаденото от вече пенсионирания лекар-хематолог, член на Съюза на лекарите писатели в България. С какво всъщност ни впечатлява сборникът, в който стиховете са създавани в различно време и на различни места, но основно в Сидни?
Той насочва вниманието на съвременния читател към позабравените днес, а понякога и съзнателно неглижирани в уж модерния начин на живот, стародавни семейни ценности: тази красива мозайка от интимни и морални багри, високо ценена от предците ни през векове, години и исторически превратности. Става дума за споделената, осъзната любов, проверена в спокойни дни и в трусовете на съдбата; за взаимната привързаност и общите усилия в изграждането на новите поколения; за себеотдаването и жертвоготовността; за преплетените със смирение една в друга длани, спокойно очакващи старостта и неумолимия тленен финал на съществуването. Любовта в семейството е песен и за доверието между двама души, обречени един на друг и изписали върху пергамента на живота своето християнско послание за обич, доброта, отстъпчивост, единомислие, откритост в мислите и чувствата… Всички тези черти, даряващи с топлота иконата на българското семейство нине и присно, са втъкани в новата книга на Борис Младенов. Която, макар и обемна в проекцията на отлетелите години, се чете увлекателно и на един дъх. В стиховете си д-р Младенов споделя радостта си от здравата спойка между него и обичаната жена. Изтъква благодарната си преданост към нея и сякаш в редовете отново диша възрожденската чистота и свенливост между двама млади, бъдещи съпрузи. Отброяващи отредените им години пред олтара на семейния култ, правещ ги достойни членове на обществото и пример за деца и внуци. Но Борис Младенов не морализаторства, не се дава за пример и повод за нечие подражание. По страниците пълнокръвно диша реалността на битието, споделените чувства са осезаеми и пулсират нетърпеливо, а понякога и скритата закачка весело приковава читателското внимание:
Затворен в древни времена
духът ми спеше в бронзов съд;
девойка скромна и добра
съда откри в затънтен кът.
С наивитета на дете
тя плахо го подритна с крак,
но любопитство я обзе
и дръпна прашния капак.
Освободен от своя плен
аз ръст изправих със замах,
прегърнах я и в миг блажен
с вековна жад я обладах.
И оттогава досега
съпруга скъпа ми е тя!
Днес темата за семейството – за българското семейство и неговите непреходни ценности, все по-рядко се среща в произведенията на нашите автори. Тя сякаш е заключена в прашния килер за неща, изживели времето си. Вехта и неактуална, заедно с темата за порутеното и охлузено, обезлюдено село. За безмилостната демографска катастрофа, възцаряваща безизходна тишина и отчаяние над някога кипящи от жизненост родни краища. За несекващата поради това принудителна емиграция на фона на официалната демагогия, че сънародниците ни – вече трето и четвърто поколение, родени зад граница, щели уж да се върнат. За загърбените да умират без време от мизерия и болести пенсионери и работещи бедни. За страшната бездна между имащи и нямащи, която у нас никога няма да се запълни, и още за какво ли не. Вместо нея, непорасли за антагонистичното битие авторчета, гледащи си пъпа, ни занимават с джендаризъм, евроатлантически шменти капели, идеи за смяна на половете – който, когато и какъвто ще да става, с преклонение пред чужди, съмнителни политически хрумки и естетическа констипация, нека не изреждаме повече. България отдавна вече няма свой национален идеал, а проверените ценности от миналото време, в мир и барутни години, са изхвърлени на бунището. Затова такива книги като „Лилия“ на д-р Борис Младенов са свежа глътка поетична жива вода, призвана да трепне нещо мило в душите ни. Нека я разтворим с доверие и зная, убеден съм, че я прелистваме пак и пак…
Георги Н. Николов
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Борис Младенов е роден през 1939 г. в с. Лехчево, Монтанско. Завършва гимназия в Михайловград и Медицина във Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в София. Три години работи като лекар в Михайловград и Берковица. Приет за асистент в специалността „Пропедевтика по вътрешни болести“ при ВМИ – София, след това в новооткритата Клиника по хематология в Медицинска академия. Има признати специалности по вътрешни болести и клинична хематология. През 1991 г. емигрира със семейството си в гр. Сидни, Австралия. След издържан изпит по английски език и приравнителен изпит по медицина работи в три реномирани австралийски болници като лекар-хематолог. Понастоящем е пенсионер. Стихове пише от ранна детска възраст. Като ученик в гимназията участва в литературен кръжок. Като студент по Медицина е публикувал стихове във в. „Медик“. След пенсионирането си в Австралия събира всичко написано до този момент и започва да публикува стихосбирки в България в малки бройки за близки и приятели, като продължава по-интензивно да пише.
ИЗ КНИГАТА „ЛИЛИЯ“ НА Д-Р БОРИС МЛАДЕНОВ
„ПОСЛЕСЛОВ
Есента на 1959 година. Първият „учебен“ ден като първокурсници студенти медици. Събираха ни в Медицинския институт, София, за селскостопанска студентска бригада в провинцията, нещо обичайно за онова време. Нищо не можеше да помрачи щастието ни от факта, че сме приети медицина, и едва ли някой имаше нещо против бригадата, която щеше да трае цял месец. Лекарската професия все още се ползваше с голям авторитет, частната практика я правеше много атрактивна и аз се чувствах на Седмото небе, когато престъпих прага на Медицински институт и влязох във вече препълнения с щастливи лица на студенти медици двор. Намерих името си в списъка – Първи поток, 7-ма студентска група. Нямаше никакви означения на групите и започнах на слуки да търся колегите от 7-ма група сред нестройното множество. „Седма група?… Някой от седма група?…“ Докато се промъквах така и повтарях въпроса си, най-сетне чух отнякъде зад мен нежно гласче, което каза: „Аз съм от седма група“. Обърнах се и видях лъчезарно усмихваща се красива колежка, която мило се представи: „Аз съм Лили“. „А аз съм Борис.“ Така се запознахме и продължихме да разговаряме непринудено, сякаш бяхме дългогодишни познати. Можех ли тогава да предвидя, че тази среща е съдбовна и от този момент сме предопределени един за друг, и ще останем неразделни до края на живота ни!
На 18-ти септември 2024 година празнуваме Диамантен юбилей – 60 години щастлив семеен живот!
СЪДБА!“
По пътища неведоми поех
да търся нежната си половина;
години в мрак се лутах без успех,
докато юношеството ми мина.
С девойки умни, хубави дружах,
но сякаш пазен от върховна сила,
не се обвързах с никоя от тях –
съдбата друго бе ми отредила.
Напътстваше ме тя като маяк
по пътя към спасителния бряг
и ме преведе чист и свят през мрака
към Нея в Алмаматерния храм –
единствената, истинската там
намерих с любовта си да ме чака.
Ти спомняш ли си онзи първи ден,
когато двама с теб се запознахме?
Той бе ни от съдбата отреден,
но чак след дълго време го разбрахме.
Съвсем не подозирахме тогаз,
че таз случайна среща бе съдбовна
и че потайно ще разпали в нас
от този миг една искра любовна.
През следването ни един до друг
останахме така неосъзнати,
че аз съм бъдещият ти съпруг.
А половин век сватбените дати
празнуване до старини пределни,
все още влюбени и неразделни!
Разхождаме се ний…
Денят преваля.
Залязва бавно слънцето зад нас,
от хоризонта го дели копраля –
остава му най-малко още час.
В косите ти, поръсени с жарава,
лъчите му плетат златист венец,
а ласкаво ги роши и развява
полъхнал от морето лек ветрец.
Да можеше, той щеше да ти каже,
че като него бих желал така
да те погаля, а не смея даже
да те докосна с пръст, не ли с ръка.
Но сенките ни все по-дълги стават –
прегръщат се, в любов се обясняват.
Понякога самият аз се питам,
как бракът ни докрая устоя
и всеки път във послеслов отчитам,
не всичко бе късмет и по съдба.
На мене и на моята съпруга
семейството ни главно се крепи
и наша е основната заслуга,
че пак сме заедно на старини.
И ако трябва в този свят тщестлавен
причините в едно да обобщя,
ще кажа с още влюбено сърце,
че всеки беше в брака равноправен,
и имаше възможност, свобода
да бъде онова, което е!
Сега, когато с теб сме остарели,
с износени от времето сърца,
със морна плът и страсти закърнели,
се питам сам, какво е любовта.
Каква е тази неизменна сила,
която в късни старини дори,
в солиден брак така ни е споила,
че само гробът ще ни раздели?
Животът бе за нас сурова школа,
научи ни как дребните неща
един с друг да делим и да ценим…
В тях е секретът, тайната парола,
с която любовта ни преуспя
и бе на щастието синоним.
Зад хоризонта нейде в маранята
залязва слънцето на моя ден;
приятно, леко ми е на душата,
изпращам го в безкрая с дух смирен.
В живота преживях моменти тежки,
премеждия… Но съм все още жив.
И без провали, и без груби грешки
съм истински доволен и щастлив.
За нищо не тъжа, не съжалявам.
Мечтите си с успехи увенчах.
И в трезви мисли днес се убеждавам,
че твоята любов сред всички тях,
с която бях от Бог благословен,
бе най-великият успех за мен!
Старице мила, бурята утихна.
Ела да се разходим до брега!
През облака небето се усмихна
и слънцето отново заблестя.
Красиви са вълните с бяла пяна,
подобно буйни гриви на коне;
връхлитат по гърба на океана,
а той под тях бушува и реве.
И силует на кораб в маранята,
като черупка мятан и люлян,
лети насам след дълга одисея…
Тъй нас ни люшка цял живот съдбата,
като вълни на бурен океан
и ни на тоз далечен бряг довея!
Епилог
Да беше предпочела някой друг
в кръга край нас неверен и лъжовен,
дали би бил по-предан, по-грижовен,
и по-добър от мен като съпруг.
Не претендирам, че бях образцов,
човек съм с всички слабости и грешки,
но плътно бдях над теб в минути тежки
и те обсипвах с моята любов.
От всичко, нужно за една жена,
ти дадох в двойна доза безусловно
и бях готов през всеки миг дословно,
за теб, за любовта ти да умра.
И цял живот те „носих на ръце“,
и пазих като „писано яйце“!!!
.
