Илюстрация: Pixabay.com
.
Разказ от Ваня Григорова
Откакто Ловеца отстреля вълчицата и малките й, вълкът рухна. Изведнъж остаря с няколко години. Козината му се прошари от кафеникаво-сиво до бяло.
Виеше от болка вечер срещу луната и й разказваше за своята мъка. Тя мълчаливо го изслушваше и отиваше да разказва на звездите колко лоши са хората.
През деня слънцето изгряваше и дните продължаваха монотонно да следват хода на времето. Всичко живо в природата се надпреварваше да живее. Само за вълка времето беше спряло.
Благой изкара коня от обора, подсвирна на кучетата и натовари на каруцата вълчите кожи. Имаше и няколко лисичи.
Днес щеше да е добър пазар. Доволно потри ръце той. С парите щеше да изкара няколко месеца.
До следващия лов.
След случката с вълчицата и малките й, глутницата определи вълка за свой водач. От съпричастност и уважение. Там важаха строги правила. Посегнат ли на някого от „техните“, отмъщението е непредвидимо.
Благой влезе в къщата и хвърли кесията на масата. Взе котленката от печката и си поля на ръцете в един леген. Избърса ги в кърпата, която висеше на въже над печката, поглади брадата си, сви си тютюн и седна да си брои парите.
– Ще купя брашно, захар, няколко малки варелчета с олио. Все пак зима идва, трябва да се запася с продукти. Дърва – бол. Все пак живея в гората. Месо – все ще си отстрелям дивеч. Ще остане за ром и за уиски дори… – мърмореше си Благой под носа и прехвърляше сметките по тефтера.
Стана да си запали печката, но му бяха привършили сухите вършини. Наметна ватенката и излезе до сайвана. Кучетата се разлаяха, бяха гладни.
Ето какво пропусна. Да пише към продуктите и храна за кучетата.
Влезе вътре, сложи една тенджера на печката с вода. Докато се разгаряха дървата, изсипа един пакет кокали с малко месо по тях. Сети се, че не беше ял, и отстрани на плочата си препече няколко филии хляб.
Извади едно парче сланина от долапа, от съседната стая, където съхраняваше продуктите си на студено. Беше тъмно, а газовата лампа не донесе със себе си – и тъкмо да се насочи към рафта, да си вземе бутилка вино, усети странно присъствие. На прозореца срещу него, в тъмнината, светеха две очи. Те спокойно го наблюдаваха. Като че ли го изучаваха.
Ловеца се стресна. Рядко се случваше да изпита страх, а и нямаше нужда – той беше човекът с пушката, който отсрелваше дивите животни. Или поне така си мислеше. Като има огнестрелно оръжие, все едно беше шефът на планината.
Беше самонадеян и нагъл и живееше в свой затворен свят, високо в една хижа в планината. Беше такъв егоист, че смяташе, че всичко му принадлежи.
Погледна отново към прозореца – очите в тъмното ги нямаше.
„Объркал съм се в тъмното“ – помисли си той и отиде да си обърне филиите на печката. Наряза си сланина, обърна една чаша вино, засука мустаците и разбърка кокалите в тенджерата. Надроби няколко филии хляб и изсипа помията в котленката на кучетата. Бяха 5, но бяха гладни като за 100 кучета.
Щяха да изядат и Благой. Толкова бяха зли и кръвожадни.
Но бяха и добри пазачи.
Той тъкмо се обърна да влиза в къщата и пак усети странното присъствие. Вторачи се в тъмнината пред него, обиколи с поглед гората. Нямаше огради и всяко животно можеше да влезе.
И тогава съзря отново двете очи. Долу, в ниското, до едно дърво. Те го наблюдаха. Отново спокойно и настоятелно.
„Или е лисица, или е вълк“ – помисли си Благой. И се запъти да вземе пушката.
Кучетата лакомо довършваха помията и стопанинът им се разкрещя:
– Нищо не става от вас! Имаме неканен гост, а вие даже и не го усетихте. Напразно ви храня – тюхкаше се Ловецът. – Най-добре и вас да ви продам за кожи.
Взе пушката и, докато излезе, чу кучетата да лаят:
– А, сетихте се…
И тръгна към дървото.
Очите ги нямаше там.
На следващата сутрин, беше паднала гъста мъгла. Благой стана, уми се, сложи джезвето с кафе и си сви тютюн.
Погледна мрачното време навън. Не му се излизаше, но трябваше да отиде до селото. Взе списъка с продуктите. Изкара коня с каручката, подсвирна на кучетата и бавно потегли.
В селото никой не го обичаше. Всички го отбягваха. Не само заради това, че убиваше животни, а и по принцип си беше много опак и дръпнат човек. С никого не общуваше, а и никой не изпитваше желание да общува с него.
Взе си, каквото му трябваше, и се запъти към единствената кръчма в селото. Беше по обяд, не беше ял от сутринта, гаврътна набързо чаша ром да се сгрее, реши, че в хижата ще си прави обяд, и потегли. По обратния път мъглата още не се беше вдигнала.
Бавно трополеше каручката нагоре по черния път. Даже птиците не се обаждаха. Толкова мрачен и студен ден беше.
Позагърна се Благой с вълненото одеяло над ватенката.
– Айде дий, върви, мършо ниедна, че замръзнах – провикна се той на коня.
Конят, старичък, толкова му чинеха силите и каручката му беше тежка за влачене. Едвам се тътреше. Благой се беше одремал от рома, нали не беше ял и го хвана. Минаваха през дерето, на другия завой беше къщата… когато го нападна глутницата…
Начело беше вълкът с бялата козина. Тази бяла козина, която за една една нощ смени цвета си от кафеникаво-сиво.
Вълците са задружни, когато са заедно. Когато трябва да подкрепят някого от своите. Когато трябва да подкрепят своя водач.
На коня не сториха нищо. От уплах той понечи да тръгне по-бързо, но каручката се прекатури и той безпомощно се обърна заедно с нея.
Ловецът като че ли изтрезня и стреснато протегна ръка към пушката. Един от вълците, обаче, силно го захапа за ръката. Пушката гръмна веднъж във въздуха.
Нямаше кой да го чуе и да му се притече на помощ.
И да беше чул някой изстрела, щяха да решат, че пак стреля по дивите животни. И без това никой не го обичаше!
„Край! Дотук бях!“ – пробягна бърза мисъл в главата на Благой.
– Да става, каквото ще! – изпсува той, докато вълкът го хапеше до кокал.
Другите вълци се бяха наредили в кръг. Като обръч, от който няма измъкване.
Тук Ловецът щеше да срещне смъртта си.
Хриптеше от болка. Парчета месо от тялото му бяха разхвърляни край него.
Вълкът продължаваше яростно да го хапе.
Другите вълци злобно ръмжаха. Кръв оплиска поляната.
Поляната, на която Благой застреля вълчицата и малките й.
Бяха се излегнали на слънчице, когато ги видя.
Майката закачливо и гальовно захапваше ту едното, ту другото, ближеше ги по главичките, а те се бутаха на бозките й да цокат.
Таткото вълк беше на лов. Той се грижеше за прехраната и сигурността на семейството си. Живееха по-високо в планината, далече от хорските очи, но в този ден майката и малките слязоха в ниското. Слънцето блестеше, беше топъл ден, никаква опасност не предвещаваше… Вълчицата и децата x блажено се припичаха…
И само далечното ехо отброи 6 пушечни изстрела.
1, 2, 3, 4, 5 – за малките вълчета и 6-ти за майката.
Понеже Ловеца беше хладнокръвен убиец, сърцето му не трепна. Той не знаеше за стадното чувство при животните.
Не знаеше за правилата в глутницата и за привързаността между животните. Не знаеше какво означава семейството за тях…
Благой почти изпадна в несвяст от загубата на кръв. Цялото му тяло беше изпохапано.
Тогава от глутницата се отдели вълкcj с бялата козина. Бавно се приближи към Ловеца.
Погледна го тъжно в очите.
Благой не реагира. Хриптеше тихо. Течаха последните му секунди…
Вълкът продължи спокойно да го наблюдава. Като че ли го изучаваше.
Благой трудно отвори очи. Срещна погледа на вълка. Страшна сцена беше запечатана в него.
Видя себе си, как вдига пушката и застрелва вълчицата и малките й на поляната.
Видя как после ги събра в два чувала и ги хвърли отзад на каручката.
Но не видя таткото вълк, който наблюдаваше всичкото това…
Той тъкмо беше наловувал обяд за семейството си и се прибираше при вълчицата си и децата им…
Стоеше на високото на една скала, когато видя как Ловеца убиваше семейството му…
Благой погледна в очите на вълка.
Изтръпна!
Той не предполагаше, че в очите на един вълк може да види толкова голяма болка.
Не съзнаваше, че като убива животни, им причинява болка. Нали смяташе себе си за шефа на планината.
А и нямаше собствено семейство, не знаеше какво е чувството на привързаност. Стреляше навред, без да му трепне сърцето.
Вълкът доближи главата си по-близо. Ловеца усещаше дъхът му в лицето си. Вълкът съсредоточено наблюдаваше реакцията на Ловеца.
Благой разбра, че в този момент ще умре!
Погледна в очите на вълка и съзря болка. Вълкът тъжно го погледна и в очите му се появиха сълзи.
Те бавно се стекоха по козината на бузите му…
Вълкът бавно се обърна и си тръгна.
Като по негласна заповед и всичките останали вълци от глутницата се обърнаха и тръгнаха след своя водач.
Ловеца се шашна, всичко го болеше и с мъка наблюдаваше сцената.
Той не разбра, че получи своят урок по човечност.
Урок по човечност, който получи от едни животни.
Животни, за които стадното чувство и семейството бяха на първо място.
Животни, които той убиваше.
Животни… които, обаче, не убиха него…
***
След няколко години…
Хижата в планината се огласяше от женски смях и детска глъч.
Един силен мъж цепеше дърва на двора и радостно подвикваше на кучетата.
В планината цареше спокойствие.
Една вълча глутница беше допринесла за това спокойствие.
Там вече никой не убиваше животни. Животните си живееха необезпокоявани и спокойно създаваха поколения.
– Хайде, влизайте, обядът е готов! – подвикна жената на мъжа си и децата си.
Благой остави брадвата, избърса с ръкав запотеното си лице, погледна усмихнат към семейството си, пожела приятен обяд и на кучетата, обърна погледа си към небето, слънцето разпръскваше топлите си лъчи, погледът му се премести към скалите във високото, съзря бавно вървящата вълча глутница и водача им…
Вълкът с тъжните очи…
Чиято вълчица и малки вълчета беше убил навремето, когато беше лош човек…
Благой оттогава се промени.
След като глутницата и водачът й го помилваха и не го убиха… той като че ли „прогледна“… И стана добър човек…
Благой вече не беше Ловеца. Започна по-често да слиза до селото и да разговаря с хората. Те забелязаха промяната у него. Всички започнаха се държат добре с него. Не мина много време и срещна една добра жена. Тя се съгласи да живее с него в хижата, в планината.
Роди му две дечица.
Щастието на Благой щеше да е пълно, ако, обаче, не го мъчеше съвестта.
Като се върнеше назад и си спомняше лошия период от живота си и какъв жесток човек беше, му идваше да си сложи край на живота сам.
Толкова болка и мъка беше причинил на горките животни…
Толкова болка и мъка причини и на вълка с тъжните очи, като отне вълчицата му и децата им…
Жена му подвикна от къщата:
– Хайде, че обядът изстива!
Децата припряно се настаняваха на масата. Ухаеше на вкусна и топла храна. Тъкмо Благой да влезе вътре и погледът му отново се плъзна към високите скали в планината.
Глутницата вълци бавно си проправяха път през дърветата.
Водачът им с бялата козина вървеше най-отпред. До него радостно подскачаше млад вълк, до който плавно се придвижваше една стройна вълчица. А около тях подтичваха три малки вълчета…
Младият вълк беше едно от вълчетата, което оцеля при кървавата сцена на поляната. Просто се беше изгубил в гората и това го спаси.
Водачът близна леко по муцуната сина си, погледна към вълчицата му и децата им, огледа вещо цялата глутница, погледът му се спусна в ниското на планината, съзря хижата, видя радостта на хората да са заедно и тежко въздъхна.
Откакто Ловеца застреля вълчицата му и другите му деца, той не погледна друга вълчица!
Остана верен на своята вълчица!
Видя Благой, който тъкмо се канеше да влиза на обяд. И Благой видя вълка. Същия вълк, чието семейство той погуби. Същия вълк, на когото отне щастието да бъде съпруг и баща.
А в момента Благой беше добър съпруг и баща. Благодарение на същия вълк, който преди години пощади живота му. Още не можеше да се начуди и да проумее постъпката на вълка.
„Между нас, хората, цари голяма злоба. Око за око, зъб за зъб… – мислеше си Благой. – Но при животните това не съществува. Животните са по-добри от хората. Има какво да научим от тях. Самият аз съм жив пример за това. Вместо да ме убие, както аз погубих семейството му, вълкът ме пощади. Дори ми даде ценен урок! Благодарение на него се промених. Благодарение на него станах добър човек, имам съпруга и деца и помен няма от предишния човек, който бях…“
Жената на Благой отново подвикна, че е време за обяд.
Благой погледна към глутницата в планината и им помаха с ръка.
Вълкът с бялата козина видя това.
Спря се. Учуди се. Погледна го спокойно и клекна на задните си лапи. Разстоянието не им пречеше да забелязват жестовете си.
Цялата глутница спря. Синът му, вълчицата му и вълчетата им също.
Всички впериха поглед надолу в ниското, към Благой.
Животните имат интуиция да усещат кога хората са добри и кога лоши.
След като Благой им махна с ръка за поздрав, всички се наредиха вкупом един до друг и по сигнал на водача им, започнаха да вият.
Но не злобно или лошо. Не дори и тъжно.
Те пееха. Пееха песен за живота. За живота и приятелството, за прошката и надеждата, за обичта и верността…
Благой се заслуша. Вятърът понесе песента им през планината.
После вълкът погледна мъжа с тъжните си очи и стана от мястото си. Всички вълци се наредиха в колона и бавно продължиха пътя си през планината.
Те повече нямаше да се срещнат. Преплитат се пътища, животът си тече и никой не знае един път прилича ли си с друг. Всички пътища са толкова различни. Едни са гладки и улегнали, други са трънливи и недостъпни. Като хората!
Човек с човек няма да намериш еднакъв.
Но животните… Животните винаги са едни и същи. Те винаги носят доброта в себе си. И ни я показват.
Ако имаме сърце, да я почувстваме!
И ако имаме душа, да я усетим!
И най-важното, ако имаме очи да я видим навреме!
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук и тук.
.
