.
Разказ от бъдещ сборник на Васил Славов*
Mожеше да се слезе до двора. На двора имаше пейка. На пейката имаше слънце. Това бе красив софийски квартал. Понякога на пейката имаше много слънце и бе много хубаво. Просто трябваше да слезе по стълбите.
Не винаги имаше някой, който да й помогне. А тя не искаше да безпокои никого. Хората са толкова заети сега.
Можеше да хване с ръка дървеното перило, да направи завоя на втория етаж, сетне завоя на първия етаж. После перилото свършваше. До входа имаше няколко метра, но тя не можеше да стигне до там. Бе опитала и бе паднала. Нарани се. Бе останал страх.
Не, не би безпокоила никого…
– Някой да ми помогне да сложим перило, разбира се, аз ще си платя. Просто една дъсчица, може би по-дълга. Бих искала да излизам навън. Когато времето е хубаво.
Приятелите й я изслушваха. Тя имаше много приятели, всички я обичаха и идваха да споделят с нея болките и радостите си. Говореха повече за болки и по-малко за радости. Тя бе търпелива… Приятелите й споделяха с нея. Приятелите й нямаха време за друго. Близките й бяха далеко. Не искаше да признае пред себе си, че синът й я бе изоставил. А синът й я бе изоставил.
.
.
Мина година… Тя си купи стол, който слагаше на терасата в кухнята, за да се радва на пролетното, на лятното, на есенното слънце. Но това бе само за час, после идваха сенки. А долу, на двора, слънцето бе живо, живо още много дълго…
В един ранноесенен следобед, когато София още дишаше лятото си, на вратата се позвъни. Тя отвори.
– Кой сте вие, не познавам гласа ви, познавам ли ви?
Чу смях. Смях от едно далечно детство…
– Савата съм, Етке, гонихме с теб, Буба, Митко светулки на „Изгрева“. Вчера дойдох, взех мерки, долу на стълбите, нека първо свършим работа, пък после ще ми направиш чай. Не си се променила, Етке…
Усети усмивката в гласа му.
– Светулки, казваш…
За последен път бе видяла Савата… не си спомни кога. Той бе останал на „Изгрева“. Нейният път беше друг. Бе чул и бе дошъл…
В края на деня Савата й помогна да слезе до новото перило. Крачка, две. Чувстваше се стабилна. Крачка, две… Вече можеше да стига до пейката.
– Благодаря ти, Сава, подари ми слънце ти.
Савата бе замълчал. Тя не можеше да види очите му. Усмихна се и му махна с ръка.
Някъде високо, далеко – бавно догасваше светулката на следобедното слънце…
– Ако прогледна отново, каза ми, ще гледам само очите на хората…
Умориха се дъждовете ти.
Тръгваш си и една тънка надежда (за святост)
кади по ръба на загубената светлина.
Тихо е. Страшно.
И ми казваш, докато те храня с вода:
„Музиката, музиката звучи добре, нали, сине.“
.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Бел. ред.: Заглавието на бъдещия сборник е „Софийски разкази“.
Снимките в публикацията са от личния архив на автора.
.
