Нация

.

Днес много се говори за нации.

Идва ми наум една история, разказана ми от мой познат, фамилен лекар в САЩ.
Идва при него пациентка на деветдесет и кусур години. Стара еврейка, преживяла концентрационен лагер. В процеса на прегледа моят приятел я пита дали има проблеми с уринирането, което на английски звучи така: “До ю хев проблемс уит юринейшън?”.

Бабата погледнала моя приятел с ненавист и просъскала: “Ай до нот хев проблемс уит ани нейшън!” (Нямам проблеми с никоя нация!)

Страшна история е тази. История за забравени днес времена, в които хората са избивани само заради думата нация и смисъла, който е влаган в нея. Как става така, че човек да се нарече българин или руснак, или американец, или македонец или германец? Нима българите не се делим на шопи, макета, къдрави и мокри власи, морски, балканджии и какви ли още не? Нима германците не са баварци, швардвалдци и маса други различни какви? Какво е нация? Та тази дума не е даже славянска. Латинска дума е, което ми подсказва кои народи стоят в основата на тази идея.

Ние, славяните, имаме думата Род. Ясна и близка на всеки човек е тази дума. В английския има две думи, които може да ползвате, вместо род – “фемили” и “пипъл”. И двете не отразяват пълното значение на думата Род. Поне не и за мен – славянин по рождение и възпитание. Род – това е селският събор, род – това е мерата, на която са опънати дъсчени маси, на открит огън се пекат агнета, а около масите са насядали братя, сестри първи, втори, трети, четвърти братовчеди и братовчедки, родители и прародители на цялото това меле. Множество деца тичат около масите, играят си по тревата, бият се и се сдобряват, и всичките тези хора знаят, че те са Род, Рода, Кръвчица. Че са едно.

Нация. Какво е то? Парче замя, обиколено с гранични стълбове, гражданство, жителство, плащане на данъци, служба в армията, война, смърт, пушечно месо, герой, който погребват с националния флаг, до крайност обезличен паметник – национален символ, в който и майката не би познала детето си. Тази страна…

Заради думата нация днес на изток от Днепър, братя, братовчеди, родители и деца се избиват, измъчват осакатяват, умират. Родове се срещат на бойното поле, вместо на селския мегдан. Утре същото може да стане по бреговете на Вардара, сред долините на Апалачите, на остров Тайван. А в Газа, а в Африка? Навсякъде Нация, нация, нация, нация…

Що за дума е тази? От Бога ли е дошла или от Дявола? Род е дума Божия. Бог е събирач. Бог е рода, кръвчица ние е, през светата Дева и Иисус с нас, хората, се е сродил той. Не с еврейската нация, а със всички нас.

Есен идва отново. Есен. Време на жълтото, кафявото, червеното, розовото, оранжевото. Време на виното, време на луканките. Време на дългите маси и пукащите в огъня цепеници. Време на ябълки, тикви и грозде. Есента е тук. Тя е хубава, зряла жена с кестенява коса, кафяви очи, в които се крие тъга по отиващото си лято, мъдростта на майката, отгледала и изпратила по света децата си, и любовта на съпругата, всеопрощаваща, всеразблраща и вечна, която тя дарява на някого. Може би на мен… Тя ме води за ръка, спокойна, мъдра и прекрасна. Води ме, а наоколо се застудява. Аз искам да съм по-близко, да се стопля от нейната топлина. Тя ми разказва за децата, за внуците, а аз си спомням за татко и ми става мъчно. Тя се опитва да ме разсмее с усмивката на внука.

Напред ни чака зимата. Всичките ни чака зимата. Не слушайте рогатия. Няма вечен живот на тази земя. Тя е разкъсана от граници, разделена на нации, разтърсвана от взривове, поливана с кръв на невинни.

Вечният живот е там, на мерата. На дългите дъсчени маси е седнал Бог, Иисус с всичките му апостоли, и ние със свети Георги се пием вино и се тупаме по раменете – нали сме адаши. Той ми показва копието, с което е промушил ламята, а аз на него изработения от мен лък. Наоколо е целият ни Род. И татко, и дядовците, и бабите, и вуйчо, и чичо, и всичките седем милиарда наши роднини са седнали днес на мерата. Има ядене, пиене, веселба и любов за всички, защото знаете ли какво ми каза свети Георги?

Каза ми, че с копието си е промушил нацията, а после я съсякал с меча и от смрадното и тяло излетели демоните на страха, завистта, користта и ненаситността. На грозните им тела са били татуирани имената на световните корпорации, а в лапите си носели душите на директорите им. Светията ги заточил в пъкъла, където им е мястото, и дошъл на събора.

„Евала, адаш!“ – му казах и се чукнахме с пълни чаши младо вино.

Нали сме си Род!

.

Виктор Хинов

.