Писмо от края на света 12

.

Писма 1, 3, 4, 6, 7, 8, 9, 10, 11 –
вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук.

Писмо дванадесето

Днес, сине, искам да си поговорим за емиграцията. Емиграцията е само една част от един по-голям процес. Той се казва миграция. Миграция е, когато големи групи живи същества се преместват от едно място на друго. Това става в търсене на храна и по-добри условия за живот, или като спасение от опасности. Човек е едно от най-мигриращите същества. Човекът е възникнал в Африка, някъде там, където днес се намира Кения, и оттам хората са се разселили по цялата земя. Това е ставало чрез миграция. Миграцията се състои от емиграция и имиграция. Емиграцията е процеса на заминаване от някъде. Емигрантът оставя своите роднини, близки, приятели, жилище и вещи в мястото, от което емигрира. Не може всичко да вземеш на път. Взима се само най-необходимото. За мен най-необходимото бяха баба ти, майка ти и леля ти. За баба ти най-необходимото, освен нас, бяха и два куфара с вещи. Освен всичко това, ние носихме ценни спомени и знания.

Спомените, които носехме, бяха от едно безгрижно, щастливо детство, а знанията бяха тези на един лекар и един икономист. С нас си, също така, носим и досега любовта ни към родителите, братята и братовчедите, приятелите и родната земя.

Човек някак свиква с мястото, където се е родил и израснал. Ето ти, сине, си се родил и ще растеш в безкрайните полета на Индиана. Тук няма къде да се спре погледът. Небето е високо, светло и безкрайно широко. Там, където аз съм се родил, винаги в близост има планина. Където и в България да се родиш, някъде там ще има планина или хълм. Може да е Витоша до София, където съм израснал аз, Драговица до село Добревци, където се е родил прадядо ти Васко, Гривица до Плевен, където се е родила мама. Планината присъства в душата на всеки българин. Тя стои там незримо, като безмълвен страж, закриля го и го пази от зла поличба. Ние наричаме планината Балкан. Нас си наричаме балканци. Както малките български селца се крият на завет между върховете, така и душата на българина е ревниво пазена дълбоко вътре в него. Отвън българите са строги, мрачни, навъсени, горди като планинските върхове, а вътре са светли, топли, приветливи, нежни, като градинките в къщите им. Никой, освен най-близките си, не пускат те в своите градинки. Понякога не пускат даже и тях – децата, съпругата, братята. Винаги обаче мама е добре дошла в градинката на българина. Емиграция за балканците означава да понесеш целия Балкан със себе си.

Имиграция е, когато пристигаш някъде. За повечето хора имиграцията е вземане. Каквото може да се вземе от мястото, където си пристигнал. Това не е нито лошо, нито чудно. Помисли си само колко много е оставил в родината си човек, за да емигрира. Той е оставил целия си живот. Той е уплашен и объркан и иска бързо да възстанови всичко, което е загубил. Всеки емигрант идва с план. За някои, както за мен, планът може да е да се върнат в професията си на лекари, инженери, икономисти. За други планът е да заработят достатъчно пари, за да могат да се върнат богати и доволни в родината си. Има и такива, планът на които е да оцелеят и да се нахранят днес.

Каквито и планове да има имигрантът, те никога не се осъществяват по начина, по който той си го представя. Новото място непрекъснато внася своите корекции, пренасочва, а често коренно изменя плановете. Аз не станах ортопед, но станах домашен лекар. Баба ти поддържа бази данни, вместо да организира производства. За много от нас, имигриралите в Америка с вълната от деведесетте години, плановете коренно се промениха. Хората станаха автомонтьори от лекари и шофьори на камиони от физици. Животът понякога налага и такива драстични промени. И каквото и да се случи, човек трябва да го приеме, за да продължи нататък.

Споменах ти, че емиграцията е процес на взимане, но това не е съвсем така. Емигрантът донася себе си там, където пристига. Със себе си той донася спомените си, донася душата си и тази душа и тези спомени той споделя с хората там, където е пристигнал. Забелязвам един феномен. Родени и израстнали в САЩ хора, които непреодолимо ги влече към емигрантски групи. Много пъти съм се чудил, какво търси този богат рентиер или онзи милионер – финансист на българско парти. Мисля, че съзнателно или подсъзнателно тези хора търсят своя център. Всеки един от нас, освен че е част от някаква група, има и свой особен ангел хранител. Всеки един. Понякога ние усещаме ангела си много силно и чуваме съветите му много ясно и тогава живеем истински, щастливо и пълноценно. Понякога ангелът ни се отдалечава от нас. Ние преставаме да го чуваме и тогава ставаме самотни и уплашени.

Когато съм на българско парти, аз много силно усещам ангела си. Може би и други хора имат същото усещане. За мен то е като да си „на завет“. На завет е усещане за защитеност, спокойствие, топлина и мека, галеща слънчева светлина. Все едно някъде в далечината стои до мен Витоша и ме пази…

Ето такива неща донася имигрантът. За някого данъците и сметките, които плащаме, са най-ценното, което носим със себе си. Жал ми е за тях. Моят ангел е жалостив. Жал ми е за хора без ангел в душата. Празно е, страшно е, безсмислено е.

Миграцията е не само преселване на хора. Тя е и преселване на ангели. Ние тръгваме от някъде, пристигаме някъде, но винаги носим нашия ангел със себе си. Какво значение има къде живееш, ако носиш ангел в душата си?

Да, сине, и ти също. И ти също имаш специален ангел хранител в душата си!

.

Виктор Хинов

.