.
ИСТИНИТЕ ТЪРСЯТ СВЕТЛИНА…
Литературата е отражение на вечността… докосната от интелекта в отредените му от безкрайното време мигове. А поезията можем да оприличим на полет в извисените небесни бездни – ту лазурни от галещите слънчеви лъчи, ту смръщени от хапещата паст на ненужни облаци. Но във всичките й „годишни сезони“: тематични, идейни, емоционални, философско-съзерцателни и пр., има морални центрове. В тях пулсират историческото наследство, родовата памет, пъстрата шевица на народопсихологията и фолклора. И разбира се – връзката между минало и бъдеще в дълбините на подсъзнанието, с корени, впити в реализма на настоящето. Без досега с тях хоризонтът на лирическите опити остава стеснен, маниерен, салонно-пейзажен, обезсмислен и пуст. А роякът от автори, печатащи подобни недомислици всеки ден, е предварително осъден на забвение. Още повече, че без никакво преувеличение днес дните са барутни и взривоопасни. Младата кръв на страната изтича зад граница, оставащите тук се лутат в разрастващата се демографска пустош. В очакване на биологичния финал сред официализирана нищета и лепкава апатия. Все по-властно, в контекста на ХХI век, тътнат Вазовите послания от стихотворението „Де е България“. И наистина – къде е тя днес в съвременната ни поетична продукция?
Можем да твърдим, че с много редки изключения, предимно като поглед назад във вековете, тя практически не съществува. Заедно с темата за липсващия национален идеал и повиците святата й икона да възкръсне из мертвих като равна сред равни ней държави. За щастие, стават чудеса. Защото все още в нашата поезия битуват и пишат автори, съзнаващи до дън душа значението на понятието „българин“. За разлика от калния поток безличници, абдикирали в името на криворазбрана модерност от това призвание и напъхали се в евроатлантически чепици. Сред първенствуващите люде на перото, ако не и пръв, веднага ще посоча Атанас Капралов, чието творчество претендирам да познавам. За първото издание на стихосбирката му „По мярка на духа“ бях писал, че тя извежда на нов, по-висок творчески етап своя създател. И едновременно с това илюстрира поетичния му генезис, изградил го като един от най-мащабните, четени и търсени, ако не и най-убедителният в тематичните си послания автор. Лице и символ на съвременната българска литература в нейния граждански, морален и етичен кодекс. С произведения, така потребни на нашия читател в потока от безконтролно книгоиздаване и всякакви литературни чудатости. Последва второ издание на сборника, а няма съмнение, че ще се родят под перото му още такива значими произведения, надграждайки и доразвивайки яркото му дарование. Но по-важното е друго: че Наско и малцината в идейната си насоченост като него прилича на древен апологет. Понесъл сред тълпите от зрящи слепци непреходни за човека истини: за правото на самоопределение като личност; за синовния дълг с цената на всичко да обичаш родината пред съмнителното блато на капсулирания егоизъм; за смисъла на нашата битност в полюсното разделение между идеала и сития търбух; за любовните трепети и доброто, което на финала винаги побеждава гърчещото се зло. И за осъзнатата жертвоготовност, даряваща лазурно утро на бъдещите поколения:
И ако те бележат с кръст
ще е безименен,
защото
ти вече ще си само пръст.
Пръст,
бременна с безброй животи.
Пръст,
лакома като смъртта.
Пръст,
за която днес загина.
Пръст от безкрая на света
с цвят,
вкус
и мирис на родина. („Безименният“)
Лирическият герой на Капралов е остро полемичен. Взидан в изтъкана от тревожност огнена комета, която от космическите висини се втурва към земната твърд, разпръсквайки безброй въпроси. Те носят в същността си християнската нравственост от дълбока древност, непроменена в отронващите се между пръстите столетия и все така търсеща. Какъв е смисълът на човешкия живот по скалата на цивилизационните скрижали и какво е смъртта, ако не вид свобода за ново прераждане? Щом една риза ни е достатъчна защо, презадоволени материално, не раздаваме останалите на бедстващите ближни? Имат ли метастазите на света свой завършек и как да опазим родината от тях? Защо търпим подлеци, плазмодии и влечуги да храчат върху ореола на народа и защо не ги запратим в небитието? Оглушително питащият – словотворецът, е зъл добряк, който не винаги получава задоволителни ответи. Още повече пък – благосклонно разбиране от висшестоящите. Потомците на Юда предпочитат вместо „осанна“ да го навикват с галещото ушите им „разпни го!“ Ударите под кръста не престават, ала и волята му стоманено не се пречупва:
Въпроси, въпроси…
Безброй бумеранги
при мен се завръщат
и ничком ме просват…
Но все не замлъквам аз –
дръзка камбанка,
кънтяща досадно в ухото
на Господ. („Въпроси“)
Поезията на Атанас Капралов е по своему огнена, тласкаща към размисъл заспалите съвести. И жадувано търсена от нас: патриотична, революционизираща възгледите ни за грапавия делничен друм, по който вървим. Тя е и дълбоко съзидателна във философско аналитичния си контекст, защото изрича истините такива, каквито са: без проклятие към грубата им, нелицеприятна същност и без захаросана фасада. Съвременен храм на нравствената изповедност, в който светците сме самите ние –несъвършени, гротескни подобия на Създателя, лукави и хитровати. Дебнещи да откраднат мъничко щастие за себе си и за обичните човеци – предци, съвременници, деца… Мечтаещи за малко отдих от несекващите грижи, заради които взорът им е неотменно впит в пръстта. Но тачени от автора, който, без да опрощава греховната им природа, ги приласкава в стих. Себеотдава им се. Дарява им личното си „аз“ в изтощителния, но благороден стремеж да ги въздигне до струните на душата си. На идеите си, на въжделенията си и на убедеността си, че все някога тленните създания ще могат да докоснат с длан синевата над себе си. Ала все пак:
Деня посрещам с чувство за вина…
Отколе искам слънцето да влита
в човеците с еднаква светлина…
Но някой все краде на друг лъчите.
Виновен влизам в делника си строг…
Поти ме по сизифовски копнежът
да се домогна
до върха висок…
Но рухвам пак под своя камък тежък. („Вини“)
В лириката на Атанас Капралов централна среща си дават три основни идейни и морално-естетически компонента – за гражданската съвест на човечеството с акцент върху съдбата на родната страна и заветите на Апостола. За смисъла на понятието „личност“ – едновременно покорител на космичните селения и изгубен, обезличаван от делнични обстоятелства в безброя на сивата тълпа. За близките хора, любовта, младостта и старостта и неотменимия финал, след който няма нищо. Или може би, освен кънтящата тишина на покоя, има още нещо? Да, това е създаденото от нас и завещано на поколенията. И за ролята на твореца-лирик като духовен водач на привидно безоката гмеж. Очакваща не празни лозунги, а истини за вярната посока към едно по-добро бъдеще. За жадуваната равнопоставеност между всекидневния хляб и морала, издигащ над язвите на обществото хармонията, взаимното доверие, чистотата, протегната към ближния ръка. За правото да погледнем в бездънните детски очи, без да се червим от сторени нарочно грешчици и грехове. А още: за раждащата се яростна готовност колективният протестен юмрук да се стовари в мазните физиономии на власт имащите. Гнила купчина от непотребници, спъваща полета на обединените поколения към манната небесна – безсмъртието…
Големият поет ли?
За разстрел е!
В покорните той инжектира смелост,
властта продажна диагностицира
и свойта смърт пред нея имитира.
Големият поет ли?
Нямам думи!
Едни и същи плащат му куршума
и паметника:
той – за да прости, а
те – от позора уж да се измият. („Големият поет“)
Още много може да се говори – не, да се дискутира! – върху създаваното от Наско Капралов. Можем безкрай да се възторгваме спонтанно и неприкрито пред стиховете му (примерите в текста са заимствани от второто издание на сборника „По мярка на духа“, изд. „Летера“, Пловдив, 2023 г.), но те трябва да се четат с разума и сърцето. Стиховете му са неговото публично оръжие – вряща лава от съвест и себеотрицание, помитаща пред себе си идеологическите капани. Той самият е пример за човечност и доблест, от които с право можем да се поучим, а книгите му – манифест от истини и съвети за гражданска съвест, които да следваме безрезервно. Поетът е истинско явление за литературата ни, която да се гордее с него тук, в диаспората и въобще по света. Да го следваме и да го ценим! Другото, негативното, драги наши съвременници, е от лукаваго… А ние искаме верните стойности на дарения ни живот, нали?
Георги Н. Николов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
СТИХОВЕ НА АТАНАС КАПРАЛОВ
РОДИНАТА
Насън я виждам преродена.
Свободна.
Втурната напред…
Уви! –
от вирус повалена,
родината душа бере.
С небе помътено…
Излишна,
топи се милата…
Без вик…
И няма кой да й предпише
магичен антибиотик.
Не вият в нейната посока
линейките…
По навик стар –
отвсякъде наместо доктор
на помощ пращат й
гробар…
Но твърде рано е за гроба!
Напразно гарвани кръжат…
С юмруче в нейната утроба
пак някой блъска,
търси път.
И вместо да скимти за милост,
тя,
с гръд раздрана,
в кръв и пот –
напряга сетните си сили
да се повтори
в друг живот:
Не като днес –
болнава, боса.
И не в живот –
за срам и мъст.
А в горд живот,
през който носи
с надежда своя вечен кръст.
СПОМЕН ЗА УТРЕ
Страхувам се, че някой ден
и аз ще остарея.
А ти едничка ще си с мен
по тихата алея.
Представям си с бастунче как
годините ще пъдим
от свойте пясъчни крака,
макар че сме осъдени…
Навярно някъде пред нас
ще светят кипариси.
Какво ли ще си мисля аз?
Какво ли ще си мислиш?…
Дано сме толкова добри,
че просто се усмихнем,
преди зелените искри
да ни засипят тихо…
И ще възкръснем след мига,
когато свърши всичко –
в далечен спомен…
…Отсега!
Обичам те, обичам…
ДЪЛГ
Там горе –
лешояд кръжи…
Там долу –
червеят причаква те…
Присъда е да бъдеш жив,
щом живите са за оплакване.
А ти си
в дълг
към този свят:
да смъкваш на лъжата пудрата,
на алчността да пращаш глад,
да целиш пошлостта по мутрата…
Макар облъскан сам до смърт,
ще къташ къшея на бедния,
пред слабия ще стъпкваш път
и вярваш:
пръв
ще е
последният!
Духът ти горд ще продължи
в повторна плът
след звездно скитане…
Присъда е да бъдеш жив,
но…
все пак е за предпочитане!
ВЪЛЧА РОДИНА
Твойта родна страна е превзета
от безродници…
И ни да рипаш
по Балкана с озъбена чета,
ни да траеш с народа си дрипав!
Ако плюеш в крадците преяли,
кален дъжд върху теб ще се ръси.
Даже публично да се запалиш,
не властта ще раниш,
а рода си.
А презреш ли честта си на рицар
и по расо в молитви се проснеш –
би спасил само свойта душица,
врат превил пред житейската пошлост.
Тя навред победи!
Тя се кълчи
от екрани,
трапези,
трибуни…
И какво ти остава:
по вълчи
да завиеш от Странджа до Дунав.
Не че някой ще чуе зова ти:
стига само вълчица да мине
и с език да те лизне по пътя
в твойта
утрешна
вълча
родина.
БЕЗИМЕННИЯТ
Страхливците са там отзад –
те ще живеят сто години…
А ти си в бомбения ад
с присъда ясна –
да загинеш.
Като дивак, загубил ум,
пълзиш и стреляш,
псуваш,
храчиш…
Но смъртоносният куршум
да те пожали?
Няма начин.
Той блъсва твоето чело̀
със скоростта на тишината
и ти,
чуплив като стъкло,
се разпиляваш по земята.
Войната свършва в този миг
за теб.
Без орден за заслуги.
Без почести…
Просто – войник,
заровен с хилядите други.
И ако те бележат с кръст
ще е безименен,
защото
ти вече ще си само пръст.
Пръст,
бременна с безброй животи.
Пръст,
лакома като смъртта.
Пръст,
за която днес загина.
Пръст от безкрая на света
с цвят,
вкус
и мирис на родина.
БАЛАДА ЗА ЛУДИТЕ СЪЛЗИ
На баща ми
Щом в кацата ширата спре да циври
с душа на недолюбена жена –
разбирам,
че премръзналите джибри
ги чака смърт без мъжка топлина.
Тогава с моя татко –
старши лекар –
пак стъкваме спасителния план…
И живналата смъртница полека
дъха си връща в сгретия казан.
Тя по тръбата горе като кучка
аха-аха навън да изпълзи!
Но тясно е –
до скръндзавия чучур
долазват само злите й сълзи.
Такива –
хем отчаяни,
хем гневни –
като сълзи от родовата пръст…
Отпием ли ги –
ту за либе ревнем,
ту мерим с Крали Марко своя ръст…
И хванали се на хоро по мъжки,
с баща ми в кръг ни врътва лудостта:
мен – с колко глътки злото да натръшкам,
а него – да е с мама след смъртта.
МАМА БДИ
Понякога захвърлям своя кръст,
превит надве от грижи и умора.
Но се изправям тутакси в цял ръст,
защото мама бди за мен отгоре.
Понякога ме режат глад и студ –
плътта ми сякаш рухва в адска яма.
Но ето –
имам хляб днес.
И уют!
Защото бди за мен отгоре мама.
Понякога сърцето е пред взрив:
От клетви.
От предателства.
От драми.
Но влиза в ритъм пулсът милостив,
защото бди за мен отгоре мама.
Понякога се гърчи застрашен
човекът в мен.
Миг лудост – и го няма!
Но пърха той,
ликува той спасен,
защото горе бди за него мама.
Понякога от болки и беди
не виждам утре…
Свят,
висиш на косъм!
Но няма страшно –
мама горе бди
и на самия Господ вяра носи.
СВЕТОВЕ
Тоя свят прекалява със шегите си плоски:
грубияни те учат на красиви обноски,
мъжество ти преливат импотентни влечуги,
тържествуват безличия с твойте лични заслуги.
Тоя свят омерзява със коварствата свои:
щом си честен – доносник те наричат копои,
вечно „дръжте крадеца!“ най-крадливите викат,
подлеци за предателство съдят тебе –
стоика…
И какво ти остава?
Пред съда със насмешка
да признаеш вината си – ти си тук по погрешка.
По погрешка на тоя свят съществуваш –
на т о я.
И прицелен в безкрая –
да политнеш към с в о я…
МОЛИТВА ЗА БЪЛГАРИЯ
Дрипава е моята родина –
с мършава снага,
с очи кахърни…
Но това съвсем не е причина
аз от нея днес да се отвърна.
Не, че вчера царствена била е –
що сатрапи помни,
що яреми!…
Божем е очаквала накрая
ангел чер душата й да вземе.
С китката за чест, за чисто име
крила се е в пещери,
по чуки…
И родата българска я има –
даже Левски от гръдта й сука.
Сетне от самата преизподня
той в небето
всички нас
прицели:
ред е да сме живи и свободни,
вместо да сме живи оскотели!…
Прекипяла от възторг нахалост,
вярата ни днес Балкан си вдига –
гърбом синевата е подпряла,
но я свличат
рани от вериги…
А пък аз за кой ли път осъмвам
с тихата молитва:
Майко свята,
викам твойто вчера –
път по тъмно,
твойто утре –
стъпка в светлината!
.
