Събирачи на охлюви в дивата джунгла

.

Разказ от Георги Ников

Мото: Всичко е възможно.

1. Архонт. Щом се доближи до насипа на железопътната линия, Максимилиан забави хода си и без да се колебае започна да събира охлювите, които, подмамени от летния дъжд, бяха изпълзели от храстите на ниската, наситено зелена джунгла. Той добре виждаше железопътната линия, която в права линия, насред джунглата се простираше на цели три километра, чак до миньорското селище накрая. Оттам, от единственият магазин в цялата област, трябваше да купи една дузина консерви, нарязан тютюн, цигари и още бутилки коняк и уиски – от тях колкото се може повече.

Максим съзнаваше абсурда на ситуацията, в която беше изпаднал поради факта, че в момента неговите помисли не бяха чисти. Заради това той не беше сигурен дали ще успее да премине през зоната на железопътната бариера. Просто старият Архонт нямаше да му позволи да го направи, защото преди да се отправи на този труден и рискован път се беше скарал с Рая – негова законна съпруга. Той не само се беше скарал с нея – той я наби жестоко, като преди това обвини жена си в прелюбодеяние, а накрая я заключи в склада за дърва. Максимилиан беше чувал от други заселници, че Архонт има изумителните умения да чете мислите на хората. Старият Архонт, вече на преклонна възраст, не беше някакъв обикновен възрастен човек – защото беше от рода на хищните динозаври, от рода на Царозаврите. Други пък твърдяха, че той е от рода на Тиранозаврите Рекс, техни първи братовчеди.

От дълго време човечеството бе водило война с тези два рода на хищните динозаври, с променлив успех. Докато накрая не изобретиха усъвършенствана пушка с пет заряда и оптически мерник. Те бяха сигурни в своя краен успех, но тогава техните противници от рода на Царозаврите развиха биологичните си способности, като добиха телепатични умения. В резултат на това започнаха безпогрешно да откриват (след като можеха да четат мислите им) местоположението на въоръжените с пушки хора и тогава започнаха да ги унищожават безпощадно. Спечелили по този начин битката, хищните динозаври – Царозаврите и техните братовчеди – Тиранозаврите Рекс разположиха, образно казано, нещо като окупационни сили около селищата на заселниците. Двама от представителите на тези окупатори в областта, където живееше Максим, заедно с други като него, бяха именно те – Архонт от вида на Царозаврите и неговият полубрат (от друг баща) – Тиранозавърът, на име Михаил.

Прелезът беше „вратата”, през която трябваше да премине всеки един от заселниците поне един път на ден, или на два дни. Един път, за да отиде до магазина, за да си вземе задължително нещо – или пък тези, които бяха миньори, трябваше да пътуват с единствения изправен локомотив в областта, за да отидат до калаената мина на работа.

А номера със събирането на охлюви го измисли една млада жена от селището на миньорите. Тя вярваше, че събраните на едно място охлюви могат да предават емоциите си на надарените с телепатични способности Царозаври, Архонт и брат му Майкъл. Това е трябвало да послужи за хората като входен билет пред тях.

Максимилиан се изкачи на железопътния прелез и започна да се оглежда. От Царозавъра Архонт нямаше и следа, никъде не се забелязваше. Отново погледна зад себе си – и тогава го видя: огромния хищен динозавър стоеше на броени метри от него. Беше излязъл наблизо, от група високи евкалиптови дървета, които до този момент бяха го скривали от погледа му. Високият шест метра Архонт стоеше с гръб към него – отправил поглед някъде далеч оттук, към самия безкрай на хълмистата джунгла. Тесен в раменете, с огромна глава, подобна на кофа на багер, която бе по-широка от раменете му, а челюстите му имаха някаква дебела, вълнообразна линия, като че ли се усмихва. Имаше широк таз и още по-огромни и несъразмерно големи спрямо останалото тяло крака. Подпрял се на късата си опашка, дебела в основата – той така беше скръстил отпред малките си, закърнели ръце, че приличаше на властен, добре охранен чорбаджия, който е излязъл да види нивите си с узряло жито. Архонт се намираше така близо до него и беше толкова висок, че несъзнателно Максим седна върху железопътния насип, за да може да го види целия. Той се изправи на краката си, които трепереха, и започна да се отдалечава от това опасно място. Успя да вдигне железопътната бариера и се отправи към дрезината, която се намираше съвсем наблизо. Сети се да отвори кутията със събраните от него охлюви, бръкна в нея и внимателно започна да ги вади оттам. Като някакъв грижовен сеяч, с отмерени движения започна да им възвръща свободата, като ги хвърляше леко, насред гъстата, зелена растителност на джунглата. Като всеки път им говореше:

– Хайде, мили мои, веднъж ви спасих живота, сега ви връщам и свободата – за това помогнете ми да премина без проблем покрай Архонт!

– Мъррр – започна да ръмжи доволен огромният царозавър, разбрал, че Максимилиан възвръща свободата на охлювите. Това не беше точно „мъррр“, а по-скоро беше нещо като далечен гръм от лятна буря, от който на човек можеше да му настръхнат косите от ужас. Максимилиан се намираше само на няколко метра от моторната дрезина, но в последния момент се спъна в един остър камък… За да не падне на земята, той се подпря на нея с едната си ръка. Когато се изправи отново, все още стискаше в другата си ръка един охлюв, но когато разтвори пръстите си, видя, че го е смачкал. Той изпусна смачканата му черупка на земята и започна несъзнателно да размазва с длан слузта по лицето и главата си. Изведнъж го обзе безумна мисъл: „Ами, ако жена ми Рая е успяла да излезе извън бараката за дърва! И сега стои пред тълпата, по средата на селския площад – къса от дрехите си, кълне ме и ме проклина, че съм я смазал от бой. И като доказателство показва подутото си и насинено око!”

Максим си представи емоционално тази грозна картина, той почти я видя.

– ААУУУ! – на мига изрева страшно царозавърът Архонт, отново разгадал, благодарение на телепатичните си способности, тази негова грозна мисъл, предадена на Максим от смачкания от него охлюв.

Това не беше рев, това беше продължителен, силен и могъщ писък, който можеше да се изтръгне само от разгневеното сърце на огромен жив организъм. Беше по-силен от рева на параходна сирена.

Обезумял от страх, Максим се хвърли върху дрезината и видя как царозавърът бавно се обърна към него. Без да бърза особено, Архонт започна да превежда могъщото си тяло във вертикално положение – за да го нападне. Сега се крепеше само върху двата си огромни крака, а масивната му глава, гърбът и опашката му образуваха една линия. Отначало бавно направи няколко крачки – но после вече се носеше към него, подобно на набиращ скорост експресен влак. Максимилиан с всички сили натисна лоста на дрезината, за да потегли, а после напрегнато го натисна още веднъж. Някой добросъвестно преди това беше смазал с грес колелата й – и дрезината скоро набра скорост. Но Архонт бързо я догонваше. За да се отдалечи по-бързо от него, Максим трябваше да включи мотора й. Опита се веднъж – два пъти, но безуспешно. Накрая успя да го включи. Сега дрезината се носеше със скорост от четиридесет мили в час – но Архонт неизменно се приближаваше, развил скорост от четиридесет и пет мили в час. Гибелта му беше неминуема:

– ААУУУ! – пищеше Царозавърът. Уплашен, Максим закри с две ръце главата си. Съзнанието и мислите в главата му започнаха да излъчват ужас: „Помощ, помощ! – помогнете ми! Помощ, махнете ме от тук!“ – стенеше обърканото му съзнание, в опит да намери някакъв изход за спасение.

2. Майкъл.

– И какво се случи след това? – попита го Виктор, негов приятел и по душа, и по чаша.

– Нали ти казах вече, казвам го още веднъж! – отвърна му неговият приятел Максимилиан. – Изведнъж се появи отнякъде Михаил, Майкъл – братът на Архонт и се нахвърли върху него. Михаил се оказа по-едър от брат си и в последвалата борба между двамата той успя да се справи с него. Уби брат си Архонт! Когато се върнах с направените вече от мен покупки от миньорския град, го заварих да седи до трупа му. И от висотата на своите седем метра той беше отправил поглед към джунглата, някъде далеч оттук. Въобще не ми обърна внимание, даже и не се помръдна, когато минавах с покупките покрай него. Стоеше като истукан пред трупа на брат си Архонт – довърши разказа си Максим.

– Тиранозавърът Майкъл е велик! Много по-добър е от брат си Архонт – извика на висок глас Виктор и обърна на един дъх чашата си, пълна с двеста грама силен джин.

– Майкъл наистина е велик – повтори след него Максимилиан, – защото ми спаси живота. Но охлювът е по-велик дори и от него, могъщия Тиранозавър Рекс. Защото малко преди да се върна от миньорския град, за да премина пак покрай него, аз се сетих изведнъж за нещо, спрях се, обзет от съмнение, и отворих капака на кутията с охлювите. Вътре, на дъното й, видях да стои един-единствен охлюв, значително по-едър от останалите си събратя. Бях забравил да го освободя – направих го с огромно облекчение. Това ми спаси живота, защото чак тогава се осмелих да премина покрай Майкъл, за да се прибера в селото. Мога да си представя какво щеше да стане с мен, ако го бях оставил охлюва, забравен на дъното на кутията. Тогава Майкъл, след като разбере, че охлювът се намира в плен, щеше да ме погуби, вместо да ме спаси.

Виктор реши да го попита:

– Значи, ти смяташ, че тези силни емоционални мисли, които са те връхлетели, когато старият Архонт се е приближил до теб с намерение да те убие, а именно: „Помощ, помощ, помогнете ми! Помощ, махнете ме оттук!“, не са били твои мисли? А това е било емоционалното състояние на този единствен охлюв, който е стоял заключен на дъното на кутията и е искал да излезе навън? И, че Майкъл е прочел тези „мисли“ на охлюва, доколкото може да се говори за мисли при тях, като зов за помощ. И тогава той е тръгнал да се бори с Архонт, за да спаси този охлюв от гибел, а не теб самия! Мислиш ли, че това е истина?!

– Убеден съм, че е така! – потвърди Максим и продължи. – Да не забравяме, че охлювите са едни от най-древните живи същества, които обитават в момента нашата планета. Природата нямаше да ги съхранява така дълго, ако те не бяха уникални. Според мен, съществува емоционална връзка между тях и Царозаврите. Колкото пъти съм ги събирал охлювите, за да им спасявам живота от лъчите на тропическото слънце, и след това съм ги освобождавал насред зелената пустош – толкова пъти съм пропъждал от себе си всякакви зли мисли, освобождавал съм съзнанието си напълно от всички тегоби. Нито веднъж не съм посегнал да бия жена си след това.

Виктор реши да провокира своя другар:

– Да не забравяме и за този охлюв, на когото ти счупи черупката и на практика го погуби.

– Точно така! – сети се Максим. За да ми отмъсти, преди да умре, той предаде своята отрицателна енергия и на Архонт – и така го накара да ме нападне, за да ме убие.

Той продължи:

– Но не бива да се осланяме на безкрайната доброта и лоялност на Майкъл, който уби Архонт. Не трябва всеки път да го провокираме с надеждата, че безопасно и без проблем ще бъдем допуснати от него да пазаруваме от миньорското селище. Ето защо, предлагам следното: отсега нататък жителите на селото всеки ден, между 14 часа и 16 часа, когато лъчите на тропическото слънце са най-изпепеляващи, ще излизат навън, за да ги събират охлювите. След това ритуално ще им подаряваме живота, като ги връщаме отново насред лоното на вечнозелената джунгла. Така ще можем да умилостивим самия Майкъл и други подобни като него. Жителите на селото ще започнат да наричат себе си „Събирачи на охлюви в дивата джунгла.” И оттук насетне, ако вместо с освободено съзнание, между нас все още съществуват хора, които са крадци, убийци, подпалвачи, изнасилвачи и прочие – то тогава останалите жители ще ги накарат да напуснат селото ни.

Виктор се заинтересува:

– А кой ще бъде съдникът за това?

Максимилиан му отговори, без да се двоуми:

– Аз се наемам да бъда съдникът! С твоята помощ и с помощта на твоите петима здрави братя – по такъв начин ние ще раздаваме правосъдие на всички. И знаеш ли какво ще казваме на провинилите се: „Притежавате престъпно съзнание, следователно утре ще напуснете селото ни – ще отидете в дивата джунгла и повече никой няма да се връща оттам.“

***

Много години след това, жителите на миньорския град говореха помежду си, че са били настъпили мрачните тоталитарни времена на управлението на Виктор, Максимилиан и другите от тяхната шайка.

.