.
8 ноември – Денят на Западните покрайнини
.
.
От 6 до 8 ноември 1920 година войските на Сръбско-Хърватско-Словенското кралство окупират Българските земи и нашето население в Струмишко, Тимошко, Босилеградско и Царибродско, като отмъщение и възмездие за нейното участие в Първата световна война против Сърбия, а и като дългочакаквана крачка към изпълнение на великосръбската национална доктрина за окончателното премахване на България по пътя към своята хегемония на Балканите, чрез все по-дълбокото проникване на нейна етническа територия.
.
.
104 години тази рана във взаимоотношенията между двете държави не може да бъде преодоляна. Всички опити, политически намерения и демонстрации за изграждане на Българо-Сръбско приятелство, налагани от външни сили, или химерни политически амбиции на политически фактори, се разбиват един след друг до ден-днешен. Причината за това е нежеланието и невъзможността да се отхвърли светогледът и политиката от епохата на 19 век на Сръбско-Българското противопоставяне, подклаждано умело и до днес от външни фактори, които пораждат недоверие и враждебност и не съответстват в съвременната епоха на идеите и ценностите на Европейското разбиране за мир без насилие и дискриминация, мир, основан на справедливост и уважение. Мир, който се основава на естествените човешки ценности, свързани със свободата и националното достойнство.
.
.
В завладените от Сърбия Западните покрайнини тези ценности остават празна хартия, защото и до днес хората, които живеят в това сиво пространство на политиката, историята, морала и цивилизацията, се сблъскват с неправдите, довели до страданията и трагедията на няколко поколения, които са принуждавани явно или прикрито да се срамуват от собствения си произход.
Завладяването на Западните покрайнини от Сърбо-Хърватско-Словенското кралство се легитимира морално-психологически чрез манипулациите, извършени по време на Парижката конференция през 1919 г., свързани с фабрикуване на фалшиви материали за геноцид над Сръбското население от страна на военните власти. Всъщност, Ньойският диктат е тържество и международна легитимация на Сръбската експанзия, насочена към областта Македония и Източноморавските области, започнала още от 1878 г. Една трайно осъществявана политика на териториално завладяване на Османското наследство и културно-националното пространство на Българската екзархия, в която и до днес се разкрива многоликата технология за асимилация и прогонване на населението, основана на богат инструментариум от жестокости и насилие, раздаване на привилегии и протекционизъм на напълно контролирани административно колониални елити, промиване на мозъци чрез образование и пропаганда за формиране на ново национално самосъзнание сред населението. Острието на тази политика, разбира се, е насочено срещу най-голямата пречка и опасност – Българското население. Ето защо, срещу него и до днес се прилага един от най-добре изпитаните в историята методи – еничарският комплекс на омраза към собствената самоличност, култура, нация, история – тоест към България. Омраза, която и днес се проявява чрез изявата дори и на най-низки инстинкти.
Това социално инженерство започна да се прилага с пълна сила, както в Македония от 1912 г., така и в Западните покрайнини от 1920 г., и с времето виждаме само усъвършенстването на методите, а от поколение на поколение резултатите остават едни и същи – насаждане на страх и изграждане на омраза към всичко, свързано с България. Тоест, най-верният път за правилно приобщаване в Сръбския свят. Една идея от шовинистичните 19 и 20 век, която така широко се прокламира днес.
Повече от 100 години ние сме свидетели на една агония за тази част от нашия народ, която сякаш на инат, вкопчила се в своята вяра и самоличност, самотно отстоява своето име и достойнство, с цената на понасяните неправди, с цената на собствената си саможертва, която – трябва да бъдем откровени – в България от десетилетия тези, наричащи себе си социални елити, все не виждат и не разбират, а подвластни на политически опиянения, превръщат тяхната трагична съдба в едно международно политическо тресавище без изход. Голготата на нашите сънародници на Запад от нашата граница се измерва с тесногръдото на егоистично мислене, в което все повече виждаме бездушната, фалшива риторика и лицемерие на елитите, институциите и обществеността, в които крием отсъствието на отговорност и дълг, на съчувствие и състрадание.
.
.
Няма как да обясним по друг начин, освен с множество примери от нашето съвремие, доколко сме изгубили съзнание и съпричастност към съдбата на нашите братя в Западните покрайнини. От това, че все още навсякъде по учреждения и институции наричат сънародниците ни от Западните покрайнини „сърби“, с непонятния страх в политическите централи и техни представители да декларират политики и отговорности към нашите сънародници от Западните покрайнини, в които да се очертае ясна перспектива и ангажименти, каквито виждаме в Хърватско, Албания, Унгария, Гърция, Сърбия, Румъния към техните сънародници. С това да се видят точни и конкретни резултати сред населението в Западните покрайнини от уж искрените и добронамерени договорки и декларации от двете държави за взаимна подкрепа в икономическо, културно, духовно и социално отношение на тези области. Отказът от такава политика най-ярко се доказва с небивалото обезлюдяване на тези области, което вече има необратими размери. Нашата отговорност също така могъщо се озвучава от странното мълчание на университетите и образователната система, в които образованието и научното познание е изкоренило до дъно Западните покрайнини като част от нашата историческа и национална съдба. Доказателство за това е една анкета от тази година сред младежи и девойки от цялата страна на възраст 18-20 години, в която се установява, че над 97% не знаят нищо за Западните покрайнини и съдбата на нашите сънародници там. Оглушително мълчание господства навсякъде и по нововъзкресеното обвинение за Българския геноцид в Сърбия по време на Първата световна война. Особено силно това гузно мълчание се чувства не само в правителствените институции, научните среди и медиите, но най-вече и в Църквата, която не намери сили да издигне глас за търсене истината и справедливостта в кампанията за канонизиране от Сръбската православна църква на „сурдулишките мъченици“. Една добре организирана кампания, която днес се превърна в идеологическо оръжие на антибългаризма, чиято омраза се изсипва най-вече върху нашите сънародници. Българската православна църква, която, проповядвайки братство със своята посестрима в Сърбия, не намери сили да изпълни Божията повеля, завещана ни от свети княз Борис Покръстителя и от светите Седмочисленици, да се слави Бог на своя собствен език – теза и доктрина, която успешно бе защитена още в тъмния девети век от свети Константин Кирил във Ватикана. Една справедлива идея, заради която народът възкреси нейното съществуване в борбите за създаването на Българската екзархия, която да опази свещения ни език и народност със силата на Божията правда.
Няма как да обясним на тези малко наши сънародници в Босилеградско, Царибродско, на разпръснатите и прогонени от там Българи, как така никой не се сеща за тях като събратя, като един народ, като една обща култура и духовност, а в същото време, в центъра на Българската столица, в една мащабна показност бяха впрегнати духовници, общински власти, полиция, културни институти и училища да организират невиждана до сега мащабна светска демонстрация и богослужение, свързано с честването на крал Стефан Милутин1. Там, наред със странното присъствие на напълно неканоничната светска духова музика, силно впечатление направи присъствието на сръбски граждански и свещени лица, съпровождани от ученици, облечени с ШОПСКИ НОСИИ, и младежи със средновековни одежди, окрасени със сръбски държавен символ. Остава да се замислим, кой ли е бил режисьорът на този тъй символичен спектакъл, който чудно съвпада с възкресените идеи на Сръбския свят от времето на Милош Милоевич, включващ в себе си и Шоплъка. Или пък участващите и организаторите на тази проява са забравили, че крал Милан търсеше религиозно оправдание за нападението над България през 1885 г. като свещена мисия за „освобождаване“ мощите на крал Милутин в София. Едва ли?
.
Трябва ли да се споменава мерзостта на „свободното изкуство“ в София днес да прекатури истината и със собствените си ръце и съвест да представя в светинята на Българския дух Народния театър едно скудоумие с надменност и дебелащина на простотията издевателството с най-святото дело на Нова България – Апотеозът на нашето национално единство и достойнство – Защитата на България в окопите на Сливница през 1885 г. И пак – елитите и институциите мълчат и бездействат.
.
Денят на Западните покрайнини – 8 ноември, Архангеловден, е денят на Съдния ден според Писанията, денят на възмездието на Правдата за делата ни. Днес това разбиране е далеч от съзнанието на нашето съвременно общество, а още по-малко, че на този ден е започнала агонията на нашите сънародници, която в Сърбия се нарича „освобождение“. Общественото безхаберие в България на този ден е символ на самоотричане на собствените ни дълг и отговорност към нашите сънародници, към собствената ни история и култура, към националното ни достойнство. И всичко това е само белег на пораженията, които е нанесло съвременното цивилизовано варварство върху културата и съзнанието на един народ, за което ние, щем не щем, ще плащаме.
От човешка гледна точка, която прави на пух и прах аргументите на „политическата безпогрешност и самодоволна надменност“ за съществуващите проблеми, свързани със Западнопокраинския въпрос, е необяснимо единствено обстоятелството, че в продължение на повече от век прилаганите асимилационни механизми все още не са пречупили всичко и навсякъде. Въпреки огромните усилия и средства на властите, да бъдат маргинализирани и демонизирани свободните изяви на Българска национална самоличност от нашите сънародници от Западните покрайнини и в Северна Македония, ние сме свидетели на небивал стоицизъм и национално достойнство от хора, които доброволно и съзнателно отхвърлят унизителното приспособяване. За тях е нашето преклонение и почит.
.
.
Човек, неподатлив на съвременната бездуховност и нихилизъм, когато общува с тези истински Българи, няма начин да не изпита и срам и позор, откривайки простата логика и огромната духовна сила на тези хора, които носят Българщината в себе си като символ и смисъл на своя страдалчески живот, препълнен с неволи, унижения и преследвания, без всякаква логика, без всякаква надежда и опора, без всякаква поквара. Българи без България, Българи от инат.
Това истинско, страдалческо и жертвено родолюбие се ражда и развива от времето на феодалния османския гнет. Време, което ни създаде и възпита ценностите на свободата и националното достойнство, на Отечеството и справедливостта в сърцата на няколко поколения от народа ни. Ценности, които втораченото в тях съвременно общество не може да ги разбере и възприеме.
Именно тези ценности са източникът на житейска сила сред все по-оредяващите Българи в Западните предели на нашето Отечество. И за жалост, това е голямата бразда на неразбиране и разделение между тези, които живеят в България, и тези, останали извън нея. За такива хора днес имаме правото да бием камбаната, с която да прогласим техния духовен и морален героизъм, тяхната обреченост в името на Отечеството, да се преклоним пред техните страдания и жертва.
.
.
Нека споменът за мъченичеството на Павел Григоров от Белут, Никола Христов от Сенокос, Делчо Ценков от Мъзгош, Ваца Джунов от Бребевница, Стойне Цветков от Долна Любата, Кирил Господинов от Бистър, Димитър Валявичарски от Босилеград, Трендафил Георгиев от Пъртопопинци, Иван Гьошев от Цариброд, Натко Караджинов от Църнощица и много, много други знайни и незнайни мъченици, за униженията и жертвите на нашите братя от Ресен, Бресница, Лисина, Каменица, Криводол, Пъртопинци, Белут, Радейна, Звонци, Цариброд, Босилеград… обществени дейци, учители, занаятчии, свещеници, знайни и незнайни Българи, да ни очисти от бездушието и слепотата.
Бог да Ви прости, мили братя! Простете и на нас. И дано Бог да пази България!
.
.
Проф. Лозан Митев
.
