Приятелките на Вяра

.

Разказ от Людмила Андровска

Когато съпругът й почина, изведнъж разбра колко много приятелки има… До този момент изобщо не бе подозирала. Боледуването му бе дълго и тежко, продължи с години, а последните две го приковаха на инвалидна количка. Сутрин, преди да оправи тоалета му, трябваше да го вдигне и да го сложи на стола с колелцата. Пъхваше ръце под мишниците му, сплиташе пръсти на гърба му, а той обвиваше своите около врата й и с общите усилия на двамата се преместваше върху количката. Гърбът и кръстът я боляха, след време й казаха да си купи широк колан за дископатии и вече ходеше само с него, защото непрекъснато й се налагаше да го вдига и премества.

Приятелките й живееха в съседните блокове. Не бяха точно приятелки. Бяха съседи, от първите, заселили се на малката уличка. Правеха си дребни услуги – ако на някоя й свърши солта или олиото, когато магазините наоколо вече са затворени, винаги можеше да поиска от комшийката. Понякога се събираха, пийваха по нещо и водеха неангажиращи разговори.

После мъжете на съседките й си отидоха един по един от различни болести и те останаха вдовици. Докато съпрузите им боледуваха, тя се обаждаше, предлагаше им помощта си, пазаруваше, тичаше при тях, когато я повикаха…

– Ах, Верче, Верче, какво щях да правя без теб… – възклицаваше всяка от трите.

Мразеше да й викат „Верче“. Името й беше Вяра и тя си го обичаше. Такъв хубав символ имаше в него…

Сега положението беше друго. Няколко пъти ги бе молила да идват и да й помагат сутрин при вдигането на Петър, но и трите й отказаха. Едната имала херния, другата – коксартроза, третата я болели ръцете…

Знаеше какво правят сутрин… Спяха до късно, после ставаха и се мотаеха до обяд по нощници, гледаха турските сериали и в малки, кукленски тенджерки, си готвеха манджи, колкото за един обяд – сами жени, с отраснали деца, поели по своя път, без мъже, които да им висят на главите (по техните думи). По обедно време си наливаха първата водка. Вяра не обичаше водка, наричаше я „питието на алкохолика“ – спирт с вода, без цвят, без вкус, и най-важното – без мирис. Така никога околните нямаше да усетят, че някой е обърнал три-четири чашки. След няколко питиета и краткото хапване лягаха за следобедна дрямка. И трите ставаха към пет и половина следобед, към шест часа се запътваха към кварталния магазин и се нареждаха на голямата опашка от прибиращи се от работа уморени мъже и жени. Там се срещаха и с другите пенсионери от махалата. Ослушваха се и чуеха ли някой да направи и най-малката забележка, започваха скандал. Това беше най-голямото им развлечение за деня.

– Не разбирам защо не пазарувате в по-ранен час – казваше им понякога. – Пенсионерки сте, времето ви е свободно… Трябва ли да правите навалица и да пречите на хора, които цял ден са работили и бързат да се приберат.

И трите се разсмиваха.

– Това е най-големият ни купон за деня – веднъж през смях й отговори Ружа. – Както са нервни, само малко да ги бъзикнеш и пламва пожар… Ха-ха-ха…

Вяра ги бе изгледала с недоумение.

– О, и ти скоро ще дойдеш на нашата… – вметна Зорка. – И твоят май се е запътил към оня свят… – добави злъчно.

Тя онемя от злорадството в гласа й. Защо беше тази злоба и завист… След като останаха без мъжете си, Петър ги канеше в дома им с повод и без повод, само и само да не бъдат самотни. Те се кискаха, флиртуваха с него, но Вяра не им обръщаше внимание. А сега… какво повече искаха…

И тя за дълго време спря да ги търси. Но в един момент не можеше без помощ. Нямаше на кого другиго да се обади – и двамата й синове живееха и работеха в чужбина – Явор беше в Ирландия, Ясен – в Щатите, а дъщеря й непрекъснато пътуваше в командировки. Докато момчетата й се ожениха и всеки от тях имаше по две деца, щерката обичаше свободния си живот и категорично отказваше да се задоми.

– Няма да отглеждам никого и да се превръщам в слугиня! – категорично заявяваше тя.

– Не може да останеш сама – разтревожена й казваше Вяра.

– Не съм сама, имам племенници – отвръщаше й със смях.

Майка й само въздъхваше и поклащаше глава. Познаваше тази упоритост, като млада и тя беше същата. Ожени се рано, роди три деца едно след друго и доказа, че може да ги отгледа, да завърши университет и да изгради кариера, каквато рядко правеха жените.

Хвана телефона и набра номера на дъщеря си. Тъкмо щеше да затвори след продължителното звънене, и чу сънения й глас.

– Извинявай, събудих те – каза виновно.

– Няма проблем, просто се прибрах късно – отвърна Яна. – Какво има?

– Баща ти падна от леглото и не мога да го вдигна – потрепери гласът й.

– Веднага идвам – разсънена извика щерка й и затвори.

Колкото и да беше отслабнал, мъжът й бе натежал като скала. И двете се предадоха и седнаха на леглото запъхтени, а той ги гледаше виновно от пода.

– Да се обадим на още някого – предложи Яна.

– Няма на кого – поклати глава Вяра.

– Тогава ще звънна на приятеля ми.

– Имаш приятел?

– А защо да нямам?

– Не си ми казала – прозвуча укор в гласа на майка й.

– Ох, майко, защо трябва да ти казвам…

Иво дойде след около половин час и тримата заедно успяха да вдигнат Петър. Настаниха го в инвалидната количка и го закараха в банята. Вяра оправи сутрешния му тоалет сама, за да не се притеснява той. После всички седнаха в кухнята да закусят. Говореха и се смееха, а Вяра бе щастлива, защото съпругът й от много време не се беше смял. Той явно бе харесал Иво, а и младият мъж проявяваше симпатия към него. Намериха си и общи теми за разговор. Преди да си тръгне, Иво се обади на своя близка и взе телефонния номер на жената, която се бе грижила за умиращата й майка до последно.

– Казва се Донка и е пенсионирана медицинска сестра – поясни той. – Колежката ми беше много доволна, а и не взима безбожно скъпо.

Вяра вече си поотдъхна. Възрастната болногледачка беше добра и внимателна. Идваше рано сутрин, за да й помогне при вдигането, но преди това го разтриваше с електрическа крушка.

– Така най-добре се раздвижват кръвта и лимфата – обясни й първия път, като видя учудването й.

Вяра вече имаше време да излиза на пазар. Приятелките й забелязаха промяната и не се сдържаха от язвителни забележки.

– Къде хукна ма, Верче? – подвикна една сутрин след нея Ружа от прозореца. – Пешо да не е ритнал камбаната…

Вяра стисна зъби и забърза крачка. Искаше й се да се върне, да се качи до апартамента на Ружа, да ритне вратата и да връхлети вътре. И да я хване за косите, и да блъска главата й в стената, да блъска, да блъска…

Сепна се и се ужаси от себе си. Какво ставаше с нея, запита се и едва не се разплака.

Прибра се разтреперана.

Донка веднага усети, че нещо я е разстроило, и отиде при нея в кухнята. Петър бе заспал и спокойно можеше да го остави сам.

– Какво се е случило? – попита и приседна срещу нея.

Вяра само поклати глава.

– Да направя ли чай? – скочи жената, включи електрическата кана и сложи пакетчетата по чашите.

Постави по една димяща чаша пред всяка от тях и седна отново.

Вяра отпи от ароматната течност и се почувства малко по-добре. Можеше да й каже всичко, бяха се сближили и си споделяха болките. Донка бе останала вдовица още като млада и, улисана в грижите за децата си, не бе успяла да се задоми отново. В действителност не бе пожелала.

– Не можех да си представя как ще доведа друг мъж при дъщерите си – беше й споделила, – освен това са момичета, другият като нищо можеше да им посегне…

Вяра я беше погледнала с недоумение.

– Не знаеш колко такива случаи има – бе поклатила глава болногледачката. – Много от тях минаваха през отделението, в което работех…

Сега Вяра й разказа с треперещ глас за случилото се.

– Това е само началото – въздъхна Донка. – Бъди силна… – Тя замълча и се замисли. След малко проговори: – Трябва да се обадиш на синовете си…

Вяра сепнато вдигна очи към нея, после ги сведе.

– Да си организират нещата и до седмица-две да пристигнат тук. И да си вземат около месец отпуска…

– Толкова ли е зле? – попита я, като се страхуваше да я погледне.
– Познавам признаците – промълви Донка и сложи дланта си върху ръката й. – Прекарвай повече време с него. Аз ще бъда тук и ще чакам да ме извикаш, когато имаш нужда.

Малкият й син пристигна след седмица, заедно със снахата и децата. Все пак бяха в Европа и нямаше проблем. Големият, обаче, чакаше всеки момент да му излезе американското гражданство – на него и на жена му. Нямаха документи, а само някакви временни карти, с които не можеха да напускат страната.

Така на погребението Вяра беше с дъщеря си, Иво, Явор, снахата и внуците. Бяха застанали от двете й страни и я подкрепяха. Всичко минаваше през нея като насън. Дори не бе забелязала, че плътно зад тях стояха Ружа, Зорка и Цанка, плачещи на висок глас, докато демонстративно бършеха сълзите си. После, в залата след опелото, трите си наливаха от червеното вино и обръщаха чаша след чаша. Стресна я високият им смях, озърна се уплашено, в този момент Зорка я хвана подръка и я дръпна при тях. Ружа се увеси от другата й страна, а Цанка я прегърна.

– Имаме страхотна идея – започна Зорка, като хлъцна. – Твоят апартамент е с три спални, много по-голям от жилищата ни. Затова ще дойдем да живеем при теб, а нашите ще ги дадем под наем…

– Знаеш ли колко пари ще имаме тогава? – вдигна пръст Ружа. – Ще си живеем като царици…

– Всяка от нас ще бъде в отделна спалня – добави Цанка, – а ти ще си в хола… Да можеш да си гледаш телевизия по всяко време… Найс, а? – и я погледна с влажен поглед. Явно се възхищаваше не само на идеята им, а и на жаргона, който бе подочула от подрастващите.

Вяра бе онемяла. В този момент усети как една ръка обгръща раменете й.

– Аз съм на свободен наем и ще се преместя при майка ми – чу гласа на дъщеря си. – Не е сега моментът да говорим за това, но повече не повдигайте този въпрос! Вие правете с вашите жилища каквото решите, а ние ще решим за нашето.

Яна я поведе по-далече, а от другата й страна я подхвана Донка. Докато се отдалечаваха, болногледачката не се сдържа, обърна се към трите жени и процеди:

– Не ви е срам!

Явор и Иво отидоха до Ружа, Зорка и Цанка, взеха чашите от ръцете им и ги хванаха за лактите.

– Хайде, дами, време е да си ходите! – тихо, но категорично каза Явор.

– Насам, моля – добави Иво и ги поведоха към вратата.

Изведоха ги навън и изчакаха да видят, че се отдалечават достатъчно.

– Не трябва да оставяме майка ви сама – обърна се Иво към брата на Яна.

Явор въздъхна:

– Ще бъдем при нея до края на месеца, но повече не мога…

– Не се притеснявай – рече Иво. – Ние сме тук.

– Благодаря ти – кимна Явор и двамата мъже си стиснаха ръцете.

След заминаването на сина й и семейството му, Вяра помоли Яна и Иво да я оставят известно време сама.

Още на следващия ден по телефона й позвъни един съсед с молба да ползва хладилника й.

– Знам, че имате голям фризер, заклахме прасе и събрахме в нашия едва половината. А ти вече няма какво да държиш в твоя…

Разтреперана, Вяра затвори телефона и се разплака…

След около седмица й се обади нейна бивша колежка. Тинка бе дошла като студентка от някакво далечно село и беше успяла да ожени за себе си свой състудент с апартамент на пъпа на София.

– Ако знаете майка му колко беше против – не спираше да се хвали с успешния си брак тя, когато постъпи на работа при тях. – Била съм селянка! То пък софиянки сте едни… А аз съм честна точно защото съм от село!

Всички се споглеждаха, но никой нищо не й казваше. Скоро след това започнаха клюки и интриги – нещо, което дотогава в малкия им колектив никога не го бе имало. И тъй като Вяра беше ръководителят на научната група, най-много сплетни се понесоха по неин адрес. В началото колегите ги игнорираха, но постепенно започнаха да се поддават. И Вяра разбра, че хората обичат да вярват на лошите неща… Явно така самите те се чувстваха добри… Не знаеше как да се справи с тази ситуация, но всичко се реши от само себе си. Назначиха й заместничка – млада жена, току-що завършила, съпруга на депутат. Тинка веднага се увъртя около нея и скоро бяха първи приятелки. Е, Тинка беше искала това място за себе си, но скоро стана ясно, че приятелството бе, за да опознае врага отвътре… Клеветите, които беше разпространявала за Вяра, бяха като комплименти в сравнение с това, което се носеше за новодошлата, и то в подробности. Обаче депутатшата се усети бързо и за кратко време Тинка остана безработна. От време на време се обаждаше на Вяра, за да й се оплаква и да иска услуги. Вяра я отбиваше внимателно и не я допускаше до себе си, като се чудеше с какви очи я търси…

Сега Тинка изказа съболезнованията си и добави:

– Ах, Верче, вече и двете сме вдовици… Как хубаво ще си другаруваме заедно…

– Извинявай, но нямам време за теб – макар и любезно, я отряза и си помисли: „Трябваше да те разкарам доста по-отдавна“…

После се засмя на себе си – какви изрази бе започнала да употребява…

Времето минаваше, сезоните направиха пълен кръг, но тя продължаваше да държи на усамотението си. Яна и Иво идваха да я виждат, ала Вяра бързаше да ги отпрати. И потъваше в спомените си… Болката от загубата на Петър не намаляваше, но бе започнала да свиква с нея.
Един ден, по обяд, на вратата се позвъни. Отвори бързо, като се чудеше защо Яна не влиза направо… Остана изумена, като видя втория съпруг на Люба – приятелка от университета, с която поддържаха връзка до смъртта й. Беше си отишла от скоротечен рак, толкова бързо, че приятелите бяха разбрали месеци след погребението. Когато научи, Вяра се обади на дъщеря й да изкаже съболезнованията си и узна, че момичето веднага бе изгонило втория мъж на майка си.

– Мама скоро след сватбата разбра какъв използвач е и приживе прехвърли всичко на мен – имоти, пари… всичко. Но вече беше болна и нямаше сили за развод…

– Справила си се – каза Вяра. – Ако имаш нужда от помощ, каквато и да е, винаги можеш да ми се обаждаш…

– Благодаря, лельо Вяра – отвърна младата жена. – И ти можеш да разчиташ на мен.

А сега вторият съпруг стоеше на вратата с букет цветя и напираше да влезе в дома й. Използва изненадата й и бързо се промуши покрай нея.

– Мммм, как хубаво мирише – огледа се той и се отправи към кухнята.

Тя го последва, като едва сдържаше раздразнението си.

Той вече бе взел голям буркан и наливаше вода за букета. Сложи го на масата и погледна сервираната чиния.

– О, кюфтета! – възкликна. – Обожавам ги…

– В сряда винаги правя кюфтета – измърмори Вяра в объркването си.

Той се настани на стола срещу нейния и заяви:

– Не съм обядвал, едва сега разбрах за Петър и бързах да дойда да видя как си…

– Как да съм – отвърна тя и постави пред него чиния с три кюфтета и печени картофи за гарнитура.

– Имаш ли вино? – запита той и понечи да се изправи. – Веднага ще изтичам да взема…

– Не пия – спря го тя. – Особено през деня…

Изтърпя го, докато се нахрани, после каза, че има час при лекар и трябва да се приготвя. Той предложи да я закара, но му отказа и го изтика към вратата. След като я тракна зад гърба му, завъртя ключа и въздъхна. После се върна в кухнята и изхвърли букета му в кофата за боклук.
След седмица той пак позвъни на вратата. Тя първо погледна през шпионката и като го видя, реши да не отваря. Но той не спираше да звъни и по едно време се провикна:

– Знам, че си там…

Тя отвори, за да не предизвиква любопитството на съседите. Той се шмугна покрай нея и се отправи направо към кухнята. Сложи бутилка вино на масата и възмутено погледна купичката с постна супа.

– Нали в сряда правеше кюфтета?! – едва не й се скара.

– Вече не правя – отвърна тя. – И нямам време за обяд, отивам при лекаря си… – тонът й беше категоричен.

Той стоеше изненадан.

– Добре – рече накрая, – ще изпием тази бутилка друг път, а сега ще те закарам!

– Изчакай ме навън – примири се тя.

Чакаше я прав до колата и й отвори вратата. Докато се качваше, успя да мерне трите си съседки да надничат иззад пердетата на прозорците си. Видяха, че ги е забелязала, и бързо се скриха.

Тръгнаха и тя му обясни накъде да кара. Пътуваха в мълчание, като пристигнаха пред поликлиниката, той спря и понечи да слезе, но тя се измъкна бързо от мястото си, отвори чантата си, извади бутилката вино и я постави на седалката, на която бе седяла до преди миг.

– Ето ти виното и повече не ме безпокой, за да не викам полиция – и тресна вратата на колата.

Поликлиниката беше до кварталния парк. Тя се помота вътре известно време, качи се до третия етаж и надникна през прозореца – колата му я нямаше.

Излезе и се отправи към парка. Не бе идвала тук от години. Беше настоявала да води Петър с инвалидната количка, но той упорито отказваше – не искаше да го виждат безпомощен.
Обиколи езерото и се отправи към бирарията с маси под дърветата, където толкова обичаха да посядат двамата. Мерна една отдалечена масичка в дъното под върбата и се запъти към нея. Наближи я и видя, че в момента някакъв мъж се кани да седне. Забеляза я и лицето му се смръщи. Усети някаква съпротива в него, която като че я блъсна назад. Тя спря, очите й се насълзиха, обърна се и си тръгна. Дори не се огледа, бе видяла, че всички други маси са заети. А и вече нямаше желание да остава там.

Все още не й се прибираше и пак се отправи към езерото. Вървеше бавно, поспираше от време на време и се любуваше на патиците и на малките им. Тук-таме във водата имаше и лилии, преливаха от бяло, през розово, до бледовиолетово. А слънцето хвърляше златисти отблясъци във водата около тях. Толкова много красота…

В този момент се блъсна в някого и отскочи сепнато. Беше същият мъж от масичката под върбата.

Той също отстъпи назад и двамата измърмориха в един глас:

– Извинете…

Обърнаха се и всеки пое обратно по пътя, от който бе дошъл.

От другата страна на езерото отново го видя да върви насреща й. И той я забеляза и спря. Тя се обърна и се отдалечи с бързи крачки. Явно трябваше да се прибира.

– Извинете – чу глас зад себе си след малко.

Спря и се обърна. Беше мъжът. Смутено пристъпваше от крак на крак и се чудеше как да продължи.

– Не исках да съм груб – каза тихо. – Обидих ви неволно…

– Не, всичко е наред – рече Вяра. – Просто желаех да съм сама…

– Аз също – отвърна той и замълча за миг, после добави: – Преди време изгубих съпругата си… Не исках да общувам с други хора…

– Разбирам – прошепна тя и очите й се навлажниха.

Направи няколко крачки и забеляза, че и той тръгна до нея.

– А не ме оставят на мира – продължи, като човек, който дълго не е говорил. – Самотни съседки ми носят ядене… Приятелки на жена ми звънят по телефона… А като не вдигна, идват на вратата…

– Познато – кимна тя. – Не знам как да се справя…

Вече вървяха покрай езерото един до друг.

– Знаете ли как! – оживи се той. – Преди време прочетох какво правят англичаните и оттогава го прилагам. Успешно е…

Тя го погледна с любопитство.

– Когато се звънне на вратата, англичанката взима мантото и чадъра си, и едва тогава отваря… Ако е някой навлек, казва „Съжалявам, но точно излизам“… Ако е приятел – „Тъкмо се прибирам“…

Вяра се разсмя и неговият смях я последва.

Хората, с които се разминаваха, ги поглеждаха учудено, после се засмиваха и те – толкова мила, весела възрастна двойка…

.

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Още от същата авторка – вж. тук, тук, тук, тук и тук.

.