.
Отзив за романа „Американски триптих“ (изд. „Жанет 45“, 2024)
.
.
ЗА ПРАВОТО НА ИЗБОР И КОПНЕЖА ЗА ЩАСТИЕ
В романа „Американски триптих“ на Людмила Калоянова се задават болезнени въпроси, чийто отговори не могат да бъдат еднозначни.
Това е роман, който навлиза дълбоко в същността на емигрантския живот много точно и задълбочено, защото самата авторка е част от този живот. Четейки за трогателната история на няколко поколения емигранти в Америка, ние се запознаваме с лутанията, болките и копнежите на емигрантската душа, с въпроса, който не спира да ги терзае: “Какво спечелихме и какво загубихме?“
Главният герой Крис не спира да търси истината и смисъла на риска, който са предприели неговите предшественици, истината за тези хора, които, както пише в романа, „се бяха сблъскали с тъмнината и предизвикателствата на неизвестното и ги бяха преодолели на цена, за която знаеха само те. Бяха издигнали домове и отгледали деца в дивата територия между оцеляване и претопяване или пълно унищожение. Какво можеше да изкупи „прегрешението“ им да напуснат родина и близки?“
И тук възниква въпросът, дали това е „прегрешение“ или право на избор на свободния човек. Провинение ли е спрямо рода, спрямо близките или е опит да им бъде помогнато, защото знаем, че голяма част от емигрантите издържат близките си в Родината, пращайки им част от припечеленото с много труд.
И още нещо, което е доста съществено, наистина ли е доброволно това емигриране или обстоятелствата го подготвят и насърчават, като например непоносими икономически или политически условия, в които е принуден да живее човекът, решил да предприеме трудната крачка към емигранството. И какви са последствията, как те се отразяват на душевното и емоционално състояние на хората, тръгнали да търсят щастието си далеч от Родината.
Докато четях романа, в съзнанието ми изплува едно от стихотворенията на Христо Фотев, посветено на баща му. Както знаем, те са преселници от Истанбул, живели в бежанската махала на Бургас. В това си стихотворение поетът много емоционално пресъздава душевното състояние на хората откъснали се от родния край.
„О, старите говореха особено.
Живееха, по-точно, не живееха –
безшумно съществуваха с дърветата
с конете и ралата и каруците.
Навярно са забравили от бързане,
уплаха и безумие душите си
в далечните невероятни краища
с далечни и ухаещи названия.“
Разбира се, съдбата на бежанците е още по-жестока, защото те са принудени да бягат и да изоставят родните си домове, за да спасят живота и свободата си. Но даже и доброволно да си решил да тръгнеш, ти неволно забравяш една частица от душата си в родните места, които в един момент се превръщат за емигранта в далечни краища „с ухаещи названия“, за които душата му копнее.
Този копнеж се предава и на следващите поколения и те, подобно на Крис, главният герой на романа, се опитват да си отговорят на въпроса: кой съм аз?
Въпросите в мислите на Крис не дават покой на душата му. Героят се опитва да намери себе си, своята идентичност. Пита се дали е американец от български произход или българин с гръцко потекло, който живее в Америка. Той поставя и още един труден въпрос. Имат ли право родителите да обричат децата си на емигрантски живот, без да им се дава право на избор, как това се отразява на психиката на тези деца.
Въпросите с трудни, а понякога невъзможни отговори не спират да се трупат в романа. Като например кога Родината майка се превръща в мащеха, в правото си ли сме да прекрачим прага, за да потърсим своето щастие другаде.
Авторката се опитва да примири много от тези наглед непримирими въпроси и отговори. Чрез своята героиня Филипа, тя произнася опрощаващите думи:
„Понякога майката може да се превърне в истинска мащеха, ако не е в състояние да подхранва изконните нужди на децата си. Тогава си заслужава да прекрачим прага и напуснем дома си, за да намерим своето истинско аз. И пак ще обичаме майка си, но вече няма да я мразим, а ще я разбираме и оценяваме по-добре, от дълбочината на новата си идентичност.“
Романът „Американски триптих“ не е просто разказ за историята на рода на Крис и неговите предшественици, това е историята на хиляди българи емигранти и техните близки, разпъвани между копнежа за щастие и по-добър живот и отговорността към близки и Родина, между желанието да се реят свободно сред просторите на широкия свят и корените, които ги теглят към родното място. Това е роман, който заслужава да бъде прочетен.
Поздравления за Людмила Калоянова за честното и интелигентно поставяне на някои парливи и вълнуващи българското общество въпроси.
Пожелавам успех на книгата и нестихващо вдъхновение на талантливата авторка!
Мина Кръстева
.
