Дуенде

.

В Испания има Дуенде – духът на мястото. Дуенде е винаги там. Без значение дали Колумб заминава в търсене на по свободен път до Индия или конкистадорите пристават с кораби, натъпкани със злато и какао. Дали е Испания велика империя или е жалка отломка, част от изкуствен съюз, васал на същата тази Америка, открита и колонизирана от предците им. Дуенде е винаги там, но не всеки и не винаги го вижда. Ако Испания се казва другояче, хората там говорят на друг език, молят се на друг Бог, то Дуенде пак ще е там. Невидим, но неразривно свързан с тази земя и с нейното минало, настояще и бъдеще.

В Румъния има Дор. В Русия – Божията Майка. Всяко място на тази планета принадлежи на духа на мястото. Времената се менят, народите идват и си отиват, сблъскват се геополитически плочи, отшумяват кървави войни, но духовете остават. И извънземни да дойдат, духовете на местата по света ще са там.

Едно място и съществата на него само тогава живеят истински, когато духът на мястото се прояви и стане видим поне за някаква част от тях. През останалото време мястото е заспало. То не живее, то съществува.

Има хора, за които тези неща са бръщолевения. Това е нормално. За мен не са.
Аз търся Духа на България. Кой е нашият Дуенде? Той е много нужен днес. Жизнено ни е необходим. И когато той е жизнено необходим, когато неговото присъствие е нужно и нещата са на живот и смърт, то той се появява. О, колко щастлив бих бил да го видя, да го усетя, да бъда негов послушен инструмент!

Аз го търся трескаво и все не го намирам. Намирам все неща, в които не го усещам. Няма го в българското знаме. Нито пък в лъва. Но може би е в конската опашка? Не в опашката, като знаме. Може би в коня, като животно. Не. Той сигурно е в коня като боен другар! Конят като част от човека, носещ се в битка, препускащ към смъртта. Да, в този образ има нещо автентично за България.

Смъртта на лозата. Ето там се крие нашият Дуенде. Лозата умира, лозата се възражда, лозата опива виното си, лозата искри, лозата събира слънце в себе си.

Не е нашият дух в православието. Да си признаем, че сме еретици. Църквата за нас е фасада, а зад нея се крият мистериите на Орфей и Дионис, двама тракийци. И двамата любители на виното, песента и хубавите жени. Балканът, рожба на целувката между две тектонични плочи, древният Балкан е мястото на нашия Дух. Балканът с низините, заобиколени от него, Балканът с вълните на морето, които се разбиват в скалите му, това е обиталището на духа Български.

Днес казваме, че българите си отиват, бавно се затриват в небитието.

Гледам на двора. Лозата е мъртва. Мъртва, точно както духът Български, който не се усеща вече никъде в България, затрупан от чужди думи, чужди мисли, чужди имена, заровен, погребан.

Мъртви и сухи са сухи клонките по астмата. Дълбоко заровени и погребани са корените й. Но това е привидна смърт. Колкото по-дълбоко ни погребват, толкова по-близо сме до живото сърце на Балкана наш. Живото, топло негово сърце. Нека трупат пръст отгоре ни. Нека.

Но аз знам, че дойде ли пролет, дълбоко през корените топлината на Балкана ще влее отново живот и малки пъпчици ще напъпят по лозата. Не всички клонки ще преживеят зимата. Някои аз ще ги отрежа, за да не пречат на лозата. И от отрязаните места ще почне да капе сладък сок – сълзите на лозата. Лозата ще плаче за всяка отрязана клонка, както България плаче за всеки заминал неин син или дъщеря.

А после, после лозата ще избуи с невиждана сила зелена, разлистила се, пращяща от здраве и живот. И ще има много грозде, в което ще се съберат свежестта на пролетта с горещото слънце на лятото, за да донесат изобилна реколта през есента, от която да направим руйно вино за зимата.

Здравей, Орфей, ти отново победи смъртта!

Не, у нас не се умира, у нас смъртта е просто сън. Спи Българио, спи Балкан, спете българи. Спете и сънувайте пролетта!

.

Виктор Хинов

Индианаполис, САЩ

.