.
Разказ от Елена Пеева-Никифоридис
.
И то какъв пуловер – изплетен от шестнадесет ръце! Историята е следната. Още от дете харесвах бабините, ръчно плетени, шарени пуловери. В нашия град имаше голяма фабрика за машинно плетиво. По рафтовете на магазините никога не липсваха пуловерите на „Андрей Юруков“ – един и същ модел, гладка плетка, само в три цвята – бял, сив и черен.
На Коледа баба пристигаше при нас в града с мотрисата, а ние, аз, мама и татко, я чакахме на гарата. После се прибирахме вкъщи с файтон. Коледите бяха снежни и благословени. Баба носеше на всички за подарък по един ръчно плетен от нея пуловер. Тези на майка и татко бяха едноцветни, отпред с изплетена плитка за разкош, която баба наричаше ажур. Най-красив беше моят пуловер.
– Стана баш помашки, за чудо и приказ – казваше тя, докато ми го нахлузваше през главата, хвалейки майсторлъка си. Защо го наричаше „помашки“, аз никога не посмях да я попитам.
В съседната на бабината къщата живееше Мехмед ходжа. През летните ваканции си играех с децата му, но не ги бях видяла облечени с пуловери, защото беше топло. По-късно забелязах, че помаците, тоест мъжете, зимата не ходят с шапки и палта, а с каскети и сака. Под саката носеха дебели, вълнени, ръчно плетени пуловери, без ръкави, с многоцветни шарки.
Веднъж баба надмина себе си. Подари ми чисто бял коледен пуловер, а отпред шарката беше глава на елен, чийто рога се разклоняваха и по ръкавите. Като си движех ръцете, рогата мърдаха. Ръкавите малко ми бяха къси, защото преждата едва стигнала, а аз бях пораснала. Децата много ми завиждаха. След година баба разплете ръкавите и с преждата от тях наддаде пуловера на дължина, като изплете двоен ластик. Така той стана съвсем помашки, без ръкави. Износих го още две години.
По онова време проблемът за баба бяха преждите. Рядко се намираха по магазините и тя предеше сама вълната, а после я вапцваше в различни багри. В един панер събираше кълбета с остатъци от различни цветове за шарките. Конец не даваше да се хвърли. Помашките пуловери се плетяха от такива остатъци, защото помакините не могат да предат и използват, каквито прежди им попаднат.
Годините минаваха и баба с цялото си умение замина за Царството Небесно. Панерът с цветните прежди продължаваше да стои в ъгъла, да ни напомня за нея и за Коледите. По стар навик събирахме в него кълбета с цветни прежди, въпреки че никой от нас не можеше да плете. По магазините вече се предлагаха всякакви разцветки пуловери от изкуствени прежди, а в Кореком се продаваха и от мохер.
Годините пак се нижат и един ден реших да махна панера с преждите, но сърце не ми даваше да ги хвърля като ненужни. Имам една приятелка помакиня от Аврамови колиби, по пътя за Юндола, и реших да й ги дам, като мина оттам. Тя все още знае да плете. И сладко от боровинки, и от диви ягоди вари. И картофи, расли без тор ми дава, а бобът е като масло. За киселото мляко – да не говорим!
В една голяма чанта изпразвам преждите от коша и на дъното му виждам два каталога, с репродукции на Златю Бояджиев и Леонардо да Винчи. Бях ги подарила някога на баба, защото тя обичаше да гледа съчетанието на цветовете по картините на майсторите. На каталозите казваше журнали и много ги пазеше. Съседките често идваха при нея да ги посъветва кой цвят с кой „се връзва“. Баба откъсваше конец от преждата и казваше да дойдат на следващия ден за отговор.
– Ама ти да не си художник, та знаеш как да съчетаваш цветовете – рекох веднъж, а тя ме хвана за ръка и каза да я придружа до черквата. Вътре беше тихо и полумрачно. Едно опушено кандило гореше със слаб пламък. Баба запали от него свещ и я остави я пред иконата на Свети Мина. Извади от джоба си конеца на съседката и започна да го движи бавно по иконата, сякаш я галеше. Изведнъж се спря и каза:
– Ето, виж сега кой цвят с кой „се връзва“. Тази тайна Господ я е пошушнал на зографите. Те са призвани да творят като Него. Акъл се иска, за да намериш отговора. Коя съм аз, та да знам божиите тайни и сама да разбирам от цветовете?
Ето откъде баба е получавала вдъхновения за моите коледни пуловери. Спомням си, че когато й подарих каталозите с репродукциите, те бяха три. Имаше и един на Марк Шагал, но тя ми го върна след време с обяснението:
– Този си го вземи, не ми трябва – рече тя. – Много е хвърковат. Всичките му хора са между земята и небето, ни с живите, ни с умрелите. Нито един човек не си е стъпил здраво на краката. А и цветовете му са размазани. Нямам си приказка с него.
Седя до кюмбето на Емине и пием каймаклъ кафе с шекер. Донесла съм и чантата с преждите. Тя предлага да ми оплете и на мен нещо за спомен. Мисля минута-две и изтърсвам:
– Един помашки пуловер за Коледа.
Емине ме гледа учудено и тихо пита:
– На какво казвате вие помашки пуловер?
– Ами да е много шарен и с най-различни плетки.
Не знам какво разбра Емине, но аз разбрах, че сгафих.
Минава пролетта, лятото, минава и есента, и малко преди Коледа се отбивам при Емине. Нося и локум със сакъз от Измир. Тя ми подава увит във вестник готовия пуловер. Ахвам от радост и имам чувството, че Вселената ме върти в цветния си калейдоскоп, а Емине тихо ми разказва:
– През зимата нямаме работа навън и се събираме жените на мухабет, с плетки и ръкоделия. Като разбраха, че ти плета пуловер и се сакълдисвам, дали ще го нагодя по твоя мерак, предложиха всяка от тях да изплете, каквато шарка знае. Виж колко гиздав стана, осем жени го плетяха.
– Боже – рекох, – та това са шестнайсет ръце!
***
Баба казваше за картините на Леонардо, че е голям майстор. „И аз не падам по–долу – допълваше тя. – Той може да рисува цветове, а аз мога да ги вплитам в шарки. Тази – и сочеше Мона Лиза от каталога – е много хубава, ама си е скръстила ръцете и чака наготово.“
Ако днес ме питате, кой е адресът на Коледа, ще ви кажа – старата бабина ракла, където пазя помашкия пуловер, плетен от шестнадесет ръце. Обличам го винаги по Коледа и баба ми се радва от Царството Небесно.
ПП.: Мона Лиза ми плете шал към коледния пуловер.
Декември 2024 г.
.
